Паша имаше едно хубаво качество, че беше трудолюбива и то много. Но за да работи Учителят спазваше много условности с нея. Понеже Учителят лично беше казал пред нас трите, че Паша е чрезмерно развита личност то той удовлетворяваше много нейни изисквания. Тя обичаше да бъде зачитана и Учителят да я поставя до себе си. Не я ли постави Паша се обиждаше и нямаше да работи. Ако отивахме на екскурзия по пътя най-малко десет пъти ще попита: „Къде е Паша?" Та ще чуе и ще каже: „Тук съм, Учителю". Не само тя ще чуе, но и другите трябваше да чуят, това изискваше от вътре Паша. Пристигнем на Бивака горе на Витоша, всички насядаме на тревата и Учителят изведнъж се обръща: „Ами Паша къде е, седна ли добре?" Огледа се Учителят, види, че Паша се е настанила, а пък тя също ще види, че Учителят не я е забравил и тя се успокоява, че не е забравена и че е поставена на лично място. Ако сме на Изгрева и сме на трапезата той като влизаше първо се огледа дали е седнала добре Паша. Обикновено мястото от ляво и от дясно на Учителя се пазеше за приятели, които идваха от провинцията на гости при Учителя или за приятели от града. На това място Учителят посочваше кой трябва да седне него ден. На това място от ляво и от дясно на Учителя се използваше да се продължи разговора на приятелите с Учителя, да направят по-добър контакт с него, защото едно придвижване на приятелите от провинцията до София по онези години беше доста трудно и свързано с много средства и с време. При тези случаи Паша сядаше пак на лично място и то срещу Учителя. Това беше един метод на Учителя и с него бяхме свикнали всички и никой не протестираше, защото виждахме, че Паша денонощно работеше и свършва работа, която никой не можеше да я свърши. Ако другите стенографки - Елена и Савка, че и Боев бяха работливи като нея проблемът за Словото на Учителя с неговото издаване отдавна щеше да се разреши. Но сега остана работа и за следващите поколения.
Присъствувах лично когато Учителят нареди на Паша и Савка следното: „Беседите ще ги печатите в три екземпляра. Първият екземпляр ще го запазите и на никого да не го давате, а другите два - може." Но те раздаваха безразборно, особено Паша, а Савка беше по-внимателна. В какво се състоеше целият проблем. Стенографките стенографираха Словото на Учителя като всяка пишеше в своята тетрадка. После те си разпределяха работата и всяка една от тях трябваше да дешифрира определена годишнина на някой от класовете - Младежкия, Общия или неделните беседи. После взимаха тетрадките, сравняваха ги и дешифрираха дума по дума и изречение след изречение. Това всичко трябваше да се напечати на пишеща машина в три екземпляра. Но този материал още не бе готов за печат. След това идваше друг етап, при който трябваше този материал да се редактира, да се изгради стила и да се подготви окончателно за печат, С тази работа се зае главно Паша. Тя не позволяваше друг да се доближи до стенограмите, беседите и дешифрираните машинописни страници. И след като се редактираха пак трябваше да има по три екземпляра както при първичното дешифриране на стенограмата. И всичко това трябваше да се съхранява, защото тогава не можехме да смогнем с печата. Възрастните братя бяха много мудни в това отношение. Те не разбираха, пък и останалите около тях също, че времето за печат ще изтече и че няма да има други условия. Те мислеха, че това време ще продължи вечно. Не се съобразяваха с думите на Учителя, който многократно бе повтарял: „Бавно се печати. Побързайте". Паша беше натоварена много, защото хем дешифрираше, хем редактираше, макар че и другите помагаха, но то само на думи помагаха. Савка навлезе в една посока, където се разглези като малко дете, заобиколи се с хора и приятели и поклонници, които я тачеха като първа ученичка, а пък другата - Елена, се завлече по други пътища, по пътища любовни. Така че Паша остана сама.
Веднъж присъствувах при Учителя и там Паша четеше беседите, които беше редактирала. Аз слушам и Учителят също слушаше внимателно. По едно време Учителят намръщи вежди и пита: „Какво, какво Паша?". Паша повтори изречението. Учителят замълча и нищо не каза. Не беше съгласен, но нищо не каза. Не беше съгласен с редакцията на Паша, но не продума дума. Ако беше се противопоставил и направил бележка в мое присъствие и беше я коригирал, то Паша непременно щеше да влезне в противоречие и нямаше да може да продължи да работи. А тя си беше изработила един стил и в този стил вместваше много от изреченията на Учителя, за да бъдат в по-добро стилово изражение. А пък за мен беше чиста литературна обработка. И така понякога се губеше смисъла на първоначалната беседа на Учителя. И сега Учителят смръщи вежди пред мен. Аз видях, но тя не видя - тя четеше. Присъствах и на други случаи, когато той не беше пак съгласен. Но освен Паша друг нямаше кой да работи. Останалите братя и сестри бяха се повлекли по съвсем други посоки, бяха дейни, организираха Изгрева, стремяха се да провеждат външни мероприятия, подготвяха се да настъпят на широк фронт, да проповядват Учението върху българския народ, че и в чужбина. Ама колко амбиции човешки видях тук на Изгрева и те опропастиха много хора. Накрая какво остана. Дойде времето когато всичко се иззе, всичко се срина, изгоря се много книжнина, но все пак останаха беседи от Словото на Учителя. И днес като четете тези беседи знайте, че това го четете благодарение на Паша, че тя отстоя и издържа до края. И то само с едното око, с което работеше, защото другото бе вече отдавна сляпо. След като си замина Учителя тя продължи да работи докъм 1950 г. след като бе затворена печатницата, а по това време ослепя и с другото око. Печатницата я затвориха властите, а пък Небето затвори очите на Паша и така тя остана сляпа, а на Изгрева вече нямаше печатница. Тя остана сляпа, но чрез едното око, с което тя работеше успя да подготви много беседи от Учителя. Така че тя ослепя, за да прогледнете вие чрез беседите и Словото на Учителя, които тя стенографира, дешифрира и подготви за печат. И ако някой път някой от вас четейки беседа на Учителя му дойде времето да прогледне, то знайте, че светлината, която получавате от Словото на Учителя се дължи и има заслуга ученичката Паша Теодорова.
Учителят препоръчваше да се събираме по няколко сестри и да правим
609
34. Изгревът..., т. 5 опити да свършим някоя работа заедно. Веднъж той се обърна към мен: „Вие трите можете да се допълните. Когато човек работи сам е по-опасно. Но когато няколко сестри работят заедно те са сила. Вие можете да си помагате една на друга, но не се разбирате. И аз когато ви събрах сестрите в един клас, то бе, за да си помагате.'
У тебе има доста смелост. Ти много не се замисляш. У тебе има една черта, от която трябва да се пазиш. Ти по някой път си сбъдничава, т.е. като те обхване едно желание отдаваш му се без да мислиш.
После трябва да станеш постоянна. У тебе и друга черта, която не е хубава: ти като очакваш от някъде пари и не ти дадат напущаш тези приятели и ги заменяш с нови и с това искаш да покажеш на другите, че можеш и без тях. Даже и да не си получила нищо ти държиш поведение като че си взела и най-сетне ги принуждаваш да кажат: „Чакай да й дадем, защото инак ще я загубим".
От двадесет и осмата година до тридесет и втората година човек прекарва големи сърдечни борби и след това се успокоява".
През 1922-1924 г. Учителят беше създал една духовна група от сестри, с които работеше и той бе назован „Класът на добродетелите". Освен заниманията ни Учителят държеше и беседи, които бяха стенографирани, а впоследствие дешифрирани от Савка, бяха напечатани на пишеща машина, бяха подвързани и готови за печат. Спомням си идва Паша и иска от Борис Николов тези беседи, за да ги чете. Борис се мръщи, не му се дават беседите, а пък Паша настоява. Накрая Борис, за да не обиди Паша извади ги от скришното място и ги предаде всичките. Мина време и Борис си ги поиска обратно, за да ги прибере отново. Забележете сега оказа се, че са били изчезнали от Паша, т.е. били откраднати. Че на кой чужд човек ще му трябват беседи на Учителя. Значи някои от сестрите, които бяха при Паша ги прибраха и ги укриха. А къде ли са сега? Борис тогава много се ядосваше и се бе зарекъл да не дава никому нищо. Ако беше Борис отказал на Паша тя щеше не само да се разсърди, но не можеше да проумее как ще й се отказват неща, които те стенографките са лични дешифрирали и подготвили за печат. Но когато те изчезнаха, Паша не каза нито дума. Мълчеше и и знаеше цената на своята вина, защото познаваше цената на непосилния труд, чрез който се подготвяха беседите за печат. Но не си призна вината. А оригиналите ги откраднаха. Няма ги.
В Школата на Учителя на Паша и Савка Учителят им беше дал първите места, за да бъдат доволни, за да могат да работят иначе щяха да се спънат, защото бяха чрезмерни развити личности и заради тази си слабост можеха да спрат и да обърнат гръб на Учителя, на Школата и на Бога. И Учителят ги разглеждаше като души и задоволяваше това, което те желаеха, за да не се спънат. За него бе най-важното те да не се спънат и да не се отдалечат от Школата. А дали ще работят това бе друг въпрос. Благодарение на подхода му към тях двете той успяваше да задоволи това усещане на личността, което изискваше да бъдат зачетени като първи ученички. Те бяха много горди духове и не бяха случайни проекции в Школата на Учителя. Бяха непоклатими духове със сила и мощ и когато своеволничеха Учителят се справяше доста трудно с тях особено със Савка. С Паша той се справяше много лесно, тя беше работлива, имаше изисквания, които Учителят веднага ги задоволяваше и тя сядаше и работеше. Тези изисквания не бяха материални, нито себични, нито облагодетелствуващи. А те бяха такива, че да им се зачете тяхното достойнство, че са първите, че са незаменимите и че Учителят държи много на тях и то най-много от всички. Накрая се оказа, че по своето трудолюбие, последователност и издръжливост Паша Теодорова остана незаменима. Затова трябва да й благодарим. И аз благодаря за незаменимата Паша. Поклон!
