В отношенията ни между нас най-приближените на Учителя имаше непрекъснато сблъсъци и недоразумения. Това се дължеше на нашите състояния, които бяха плод на разклонените човешки чувства, които взимаха връх или пък резултат на мисли недосегаеми да се приемат в главите ни и там да се обработят така както трябва. Макар че бяхме ученички близко кръжащи до Учителя между нас се случваха често тези сблъсъци. Така Савка и Паша бяха направили нещо нередно по отношение на мен, за което отидох при Учителя, за да му се оплаквам от тях. Подчертавам, че отидох, за да се оплаквам от тях, защото беше ми дошло до гуша и защото беше станало нетърпимо и бяха прекалили, и беше прехвърлена границата на всяка търпимост от моя страна. Оплаках му се и той ме изслуша внимателно. След като свърших с оплакванията си по техен адрес той вдигна пръст и го сложи до устата ми и каза: „Пст, никой да не те чуе". Обикновено с това съчетание на такива съгласни между п-с-т произнасяхме, когато искахме да означим звукосъчетание, с което се стремяхме да спрем някоя непослушна котка, която правеше бели в стаята или се качва ту на одъра или пък на масата.
Учителят беше си вдигнал пръста и искаше да изрече точно това: да спреш, да мълчиш, да не правиш бели и никой да не те чуе. Това беше точният превод на неговият жест с пръста. Аз замълчах, свих си опашката, подвих си я и си тръгнах. Вървя и размишлявам. Та аз бях права и това, което му казах беше вярно, но защо ли ме сгълча да мирувам, да мълча, та никой да не ме чуе. Та аз исках правда от негова страна и ето по какъв начин той ми раздаде правдата. Вървя и си мисля ами тази правда бе само за мен, но нали правдата е и за всички, къде отива техния дял на Паша и на Савка от тази обща правда? Вървя и си казвам, че за мен бе важно, че аз получих тази правда, а пък за тях двете - те да му берат грижата. Аз да изпълня онова, което Учителят ми каза за мен днес това е най-важното. Минаха няколко дни. Но изведнъж отново се появи търкане между мен и Паша и се създаде в мене едно отрицателно отношение към нея. Но не посмях да отида при Учителя, за да споделя моето огорчение, защото преди няколко дни ми бе казал да мълча, така че никой да не ме чуе и знае. И сега аз си мълчах. По това време аз работех като пианистка в едно кино по време, когато на мода бе немият филм. Бях наета като пианистка от управителя на киносалона и трябваше да озвучавам с мелодии и ритми подходящи сцени от немия филм. Получих заплата си, отивам при Учителя и споделям радостта си, че съм си взела първата заплата и го питам как най-добре да си послужа с тези пари. Учителят поглежда плика, в който бяха поставени парите и ме пита: „Можеш ли да купиш едни обуща на Паша?" Отговорих му, че мога, след което купих хубави обуща. Аз знаех номера на Пашините крака и обувките бяха купени от най-скъпия магазин и връчени лично на Учителя. След малко Учителят изпраща една сестра, за да бъде извикана Паша, връчва й обувките, за да ги премери и те стават като направени по поръчка. По онова време имаше много обущари и обувките се поръчваха с мярка - отиваш, слагаш си крака на един лист хартия, майстора с един молив очертава крака ти и след това по тази мярка ти се правят обувки. И така обувките станаха по мярка на Паша, тя скача, радва се и лекичко завива скъсаните си обувки, с които до този момент бе обута. Среща ме Паша и зарадвано ми показва, че Учителят й е подарил такива хубави и скъпи обувки. Аз ги оглеждам, възхищавам се на обувките й и цялата радостна вълна от Паша преля у мен и всичкото онова отрицание, което беше у мен спрямо нея се стопи изведнъж. Паша се смее и сълзи й потичат от очите от радост, а аз също се радвам и тази радостна вълна ме е обзела и накрая и аз заплаках от радост и умиление. Паша плаче за онази грижа проявена от Учителя към нея и към нейните нужни, а аз плача от умиление пред моето несъвършенство представено пред Учителя. Плачем заедно и после се разделихме, така всеки отнесе своята радост. Като с някаква магическа пръчка отрицателните състояния у нас двете се бяха трансформирали в едно хармонично състояние. Знаех, че зад това седи Учителя, но той ми показа методите, чрез които може да се постигне хармония. Мина известно време и Паша вероятно също бе забелязала, че се е променило у нея отношението й към мен така както то се беше вече изменило и в мен. Спря ме веднъж и каза: „Аз разбрах, че и ти имаш пръст в тази случка с обувките, които ми подари Учителя". Аз мълча, нищо не казах. Тя ме поглежда изпитателно: „Чули ме или да ти повторя още веднъж?" Стана ми грозно и обидно, че трябва да ми се повтаря едно благодеяние, което бе извършено не от мене, а от Учителя, а аз бях само го послушала да сторя това. „Чух те, Паша. Чух те, Паша". Състоянието на неприязън между двете беше се променило. Прегърнахме се и казах: „Моля те, Паша, мълчи за Бога, че Бог твой и Бог мой седи до нас и ни слуша и аз се срамувам, че сме толкова несъвършени и недостойни за него". На Паша това й хареса и се разделихме с хубави чувства.
Учителят поставяше учениците си на изпит с противоречия и трябваше да приложат това, което бях,а научили. И ако се справиш то ти просветва съзнанието, в него влиза светлина, осветява целият проблем, става ти достъпен, ясен и се учудваш на себе си, че разрешението на задачата е било вътре в тебе, а не вън и не трябва да се търси вината в другите. Ето това е важното, че ние самите можехме да се справим с толкова неща вътре в себе си, а не да търчим и да оправяме света у хората. Оправихме ли своят живот, оправяше се светът на хората. А защо ли? Ние бяхме скачени съдове на една невидима верига, но тогава това не виждахме и не знаехме. По този повод по-късно Учителят заяви: „Трябва първо двама души да минат по мостчето, което виси над реката и след това другите след тях ще минат също и ще видят, че не е страшно". Трябва да се даде пример за методите, с които да се работи. А Учителят ги бе дал в Словото си. Та остана да се проучава Словото му от идното човечество. Ние бяхме живите въглени на този огън и трудно можехме да се справим всеки един по отделно. А що се касаеше за даване на пример някому, то това беше невъзможно. Ние бяхме непрекъснато подлагани на изпити. Минат два-три дни, отдъхнеш си и отново идва изпита по своите видими и невидими пътища.
Случи се отново едно недоразумение между мен и Паша и отивам при Учителя. Рече ми: „На Пашината любов едно й недостига. Тя има добро желание да помага и е услужлива, но като види, че е останала излъгана веднага се отдръпва. И тя се чувствува самотна. Тя страда от това, че никой не я разбира. У нея има трудолюбие". По този начин Учителят разреши недоразумението помежду ни.
Ето ние отново се разделихме с Паша с чисти сестрински чувства. Но след няколко дни аз отново отивам при Учителя, а при него бяха Паша и рождената й сестра Аня. Разговаряха по някои въпроси. След като получих разрешение аз влезнах и Учителят се обърна към мен и каза: „Говорихме със сестрите, че трябва Паша да взима уроци по музика. Марийке, ти би ли могла да преподаваш уроци по музика на Паша?" Паша като чу това изведнъж се разтрепери и казва: „Учителю, нека сестра ми Аня да ми преподава, тя също е музикантка". Учителят се усмихва: „Добре". Аз стоя, слушам, наблюдавам, но мълча- бях си научила урока от преди. Паша беше горд дух и не искаше да взима от други хора нещо. А пък Савка по друг начин изразяваше тази гордост: „Аз бях първата, друг не може да ми даде съвет". Така тя смяташе и бяха много горди духове. И да се работи с тях трябваше да им се зачете гордостта. А аз бях точно против такава изява и точно такова състояние на изродила се гордост ми се даде, та ми се тикна в къщата и аз вече цели петдесет години се уча как да се справя с духа на гордостта. Да не ви дава. Господ такъв урок та чрез него да се запознавате с гордостта на другите. И ако ви се даде урок да се справяте с гордостта на някой близък вам това е още по-труден урок. Но да се справяте със собствената си гордост е най-мъчната работа и не знам и не помня човек от Братството на Изгрева да се е справил със собствената си гордост. Който си беше горд, остана си горд до края. „Гордостта предхожда падението". Това го има и в Писанието. Много паднаха и се заличиха от лицето на Изгрева и то благодарение на гордостта си. Някои изчезнаха, но остана тяхната гордост. Този дух на гордостта често витаеше над главите ни на самият Изгрев. Учителят чрез него, чрез този горд дух възпитаваше учениците си и понякога този дух ставаше работен дух, работеше при Учителя, работеше като вол, така както човек бе опитомил дивите животни и бе ги направил на домашни животни и добри помощници. Методите на Учителя за справяне на този горд дух бяха различни и многобройни. Аз също трябваше да се справям с него и не беше леко. А Паша бе ученик на трудолюбието и затова трябва да й се поклоним и да й се отдаде заслуженото. Това, което тя направи, направи го духът на трудолюбието. А онова, което я спъваше бе духът на гордостта, но и този дух на гордостта бе впрегнат от Учителя с неговите методи, бе вкаран в ярем и той подкара Пашината кола. Така тези два духа - духът на трудолюбието и духът на гордостта успяха да изкарат колата на Паша горе високо на баира и там в тази кола вие днес може да намерите напечатаното Слово и беседи на Учителя. Ако всички така работеха като нея от нашето поколение щеше да се довърши определената за нас работа. Но ние не я довършихме и тя остана за следващото поколение.
