След като за пръв път приятелите отведоха Учителя на 7-те езера през Дупница и Сапарева баня, Учителят реши, че това е най-подходящото място за лагеруване. Планината бе девствена и самата обстановка предразполага за един мистичен и вътрешен живот. От София тръгвахме с влака до Дупница. От там се придвижвахме до Сапарева баня с коли, каруци, файтони или с камион натоварил багажа ни. Пристигахме в Сапарева баня и там приятелите търсеха коне, мулета от селяните за изкачване на багажа ни до 7-те езера. Селяните като видяха, че могат да припечелят някой и друг лев по този начин, което най-малко им е идвало на ум, тс*се съгласяваха с охота. Първата година те ни сваляха и изкачваха багажа, ние не се пазарихме, а им плащахме колкото поискат. Кой ще ти изнесе багажа нагоре без пари? Следващата година те се изхитриха и започнаха да вземат прескъпо цената на услугите. Спомням си, че един от главните организатори тогава беше Николай, рождения брат на Борис Николов. Той наемаше конете, натоварваха багажа и се разплащаше със селяните. После всеки отиваше при него и си плащаше таксата за селяните. Но втората година когато Николай отива при селяните вижда, че те предварително са се наговорили за цената да я вдигнат, че струваше много по-скъпо от билета за отиване и връщане по влака до София за един човек. Това възмущава много Николай, а той е буен и разпалено се пазари с тях като ходи при всеки един от тях поотделно да ги скланя на умерена цена. Но те отказват. Той разбира, че те са се наговорили и диктуват като монопол цената на превоза. Накрая Николай не издържа, отива при Учителя, оплаква му се и споделя с него цялото си затруднение за спазаряването по превоза. Учителят се ядосал много, бил също много възмутен и отсякъл: „Плати им колкото искат, но знай, че втори път оттук няма да минем. А те горко ще се каят за това". Николай плаща една сума много голяма за онова време. Багажът се изкачва, идва време същият багажа да се върне, като, превоза се заплаща прескъпо.
На следващата година Учителят нарежда на приятелите да потърсят друг път, като се казва, че предишният е много дълъг и заобикалящ. Това е било обяснението. Но причината беше тази, че Учителят нареди повече да не се минава през Сапарева баня. Братята отидоха до Самоков, намериха коне и там откриха Янко, който се оказа съвестен работник и служител на Божието дело. Не беше българин, какъв беше, само той си знаеше, но надмина онези българи стократно както от Сапарева баня, че от Самоков, че и от Говедарци по своята честност. А знаете ли колко много години минавахме през Самоков и Говедарци? От там купувахме хранителни продукти, селяните припечелваха някой лев от нас, но нито един от тях не дойде при нас и не влезна в Братството. Не вярвам да има друга местност и друго население, през което да сме минавали толкова много пъти, което е било облагодетелствувано от нашите лагери, защото те продаваха продуктите на своя труд. Но нито един от тях не дойде при нас. Това трябва да се отбележи и да се знае. Все едно, че минавахме през чужда територия и през чужд народ.
Спомням си една сестра я изпращат като учителка в Самоковско и след време тя отива при Учителя да се оплаква от тъпотията и простотията на тези селяни, както и на децата им. Учителят казал: „Не се сърди, а търпи, защото това са преродени английски духове и ти сега като ги обучаваш, подготвяш си бъдещите връзки с тези души в Англия, когато те се преродят отново там". Тя стои, мига и недоумява: „Ами, Учителю, наистина ли са англичани тези тъпаци?" „Да, но сега са дошли тук в България, за да акумулират себе си Божествена енергия от присъствието на Божествения Дух в България и когато след време се преродят в Англия няма да бъдат простаци, а джентълмени. Сега тук са с празни стомни, но като си напълнят стомните и се родят в Англия, тогава ще ги видиш кои са и какви са. Затова търпи и работи с тях." Как ги е изтърпяла учителката само тя си знае. А това беше Веса Несторова.
Така ние напуснахме Сапарева баня и се прехвърлихме да се придвижваме през Самоков и Говедарци. Та следващата година онези селяни от Сапарева баня дето ни обраха парите, накупили коне, мулета потриват с ръце и ни чакат да дойдем отново, за да ни оберат отново и да ни оскубят перушината. Чудят се защо ни няма и защо не идваме. Решили и се качили на езерата, за да проверят защо ни няма. Там заварват стотици палатки. Разбират, че сме минали от друго място. Слизат долу и умуват какво да правят с нас. След това се сещат, че цялата местност от този дял на планината принадлежи на тяхната община и на Дупница. Наговарят се и идват да ни искат наем за това, че сме си сложили палатките на тяхното общинско землище. Казаха на Учителя. „Тази земя е на Бога и Бог разполага с нея." Правиха много опити да им се плаща наем за това, че сме си сложили палатките и че пием от водата. Приятелите ходиха да се изясняват с общината и тогава им казаха, че причината е у тях, защото за нас е било по-удобно да се прехвърляме от влака до Дупница, отколкото да минаваме с камиони през Самоков. Разказаха им как са ни обирали селяните за превоза. Онези са мълчали и само са се споглеждали. Но си спомням, че накрая Учителят нареди: „Платете им наем и кажете им ако втори път поискат, от техните села помен няма да остане". Предадоха думите на Учителя и те се уплашиха. Следващите години пак правиха опити за наем. Николай Дойнов отиде при тях и им заяви: „Защо ви е наем, когато утре снеговете могат да се свлекат от Балкана, да ви пометат и следа няма да остане от нас". Те слушат, умуват и накрая решиха да не ни безпокоят. Ето пример как човек може сам да отклони Божието благословение, което идва понякога по съвсем други причини.
