След завършване на гимназия в София постъпих в университета да следвам педагогика и философия, която не завърших окончателно по ред причини и защото се прехвърлих в Музикалната академия. Майка ми искаше да даде подходящо възпитание на единствената си дъщеря, отговарящо на общественото положение на семейството и затова бе много амбициозна към мен. Намери ми учител по пиано и аз започнах да се занимавам с музика. За учудване на всички оказа се, че аз имам талант и съм родена музикантка и всичко тръгна така лесно за мен и за радост на майка ми, че аз жънех успехи след успехи в сравнение с моите връстници. Майка ми ме подготвяше за светска дама, включително и за концертираща пианистка, но след срещата си с Учителя нещата у мен се обърнаха и на първо място застана Учението на Учителя. Слушайки, учейки като частна ученичка на Учителя разбирах, че е необходима голяма подготовка и е необходимо висше светско образование. Но след като Учителят застъпи в Школата особено музиката разбрах, че моята подготовка не бе достатъчна и се прехвърлих недовърши-ла единия факултет в Музикалната консерватория в отдел по пиано. Впоследствие разбрах, че съм допуснала грешка и че е трябвало да завърша висшето си образование. През тези години бях в едно възвишено блаженство и повдигнато състояние на духа и често изпадах след това в низходящи течения и подтиснати състояния. Една от причините бе голямата съпротива на родителите ми срещу учението на Учителя, особено майка ми беше непримирима. Отначало тя смяташе, че съм се заплеснала по някой мъж, който посещава също беседите на Учителя и смяташе, че това увлечение може да доведе до брак, след което сама ще си налегна на парцалите и ще мирясам. По този начин майка ми градеше въздушни кули, които се сгромолясаха, след като разбра, че нямам никакво увлечение с някакъв мъж, тогава прие че съм се заблудила окончателно и поведе война с всички възможни средства срещу мене. И не се отказа до края. И не се примири, че е изгубила дъщеря си. След такива сражения у дома, които ме изтощаваха аз падах духом. Тогава отиваш при Учителя за помощ. Застанала съм пред Учителя и плача, а той ми казва: „Ще се помоля на Бога за тебе". Отивам аз на лекции в консерваторията цялата потисната и изтерзана и изведнъж една вълна с голяма сила ме облива отгоре, надува ме отвътре като балон, вдига ме и ме укрепва отвътре и аз се изправям на стола с облекчение и се оглеждам наоколо. Никой не забеляза промяната в мен. Казах си: „Ето го благос-ловението на Учителя и на Бога". Тази вълна, която ме поде отвътре и ме крепи и укрепваше много време и ми помогна да устоя на много кармични развръзки в семейството ми. Всички се учудваха, че вместо да ме смажат и да ме накарат да капитулирам, аз се въздигах чрез сила отвътре и отстоявах, и защитавах още по-ревностно пътя си в Учението. Тази сила бе дошла чрез Духа, който се изсипа отгоре върху мен и това беше благословението, препратено по невидими пътища от Учителя.
Друг път бях също така в едно тежко състояние, убита духом и Учителят се приближи към мене, сложи ръката си върху главата ми и рече: „Не знаеш ли какво е казал Христос? Блажени нажалените и страдующите, защото те ще се утешат", (Матея, гл. 5, ст.4) Изведнъж цялото ми състояние на потиснатост у мен и вън от мен изчезна. Изпари се изведнъж и се почувст-
145
10. Изгревът... , т. 5 вувах лека, лека като перце. Ако ме духнеше някой щях да полетя в пространството - такова ми бе усещането. Като погледнах Учителя, за да му благодаря видях, че очите му бяха сини, макар че иначе те са кафяви. Да, очите му бяха сини, точно такива каквито са били на Исус Христос в онази епоха, така както ни е казвал Учителя. Той използва същия закон за блаженствата Господни, използва същата сила Господня, свърза ме с нея и ме пренесе 2000 години назад, за да направя връзката между себе си, между думите на Христа, между закона, чрез който са изявени тези блаженства и накрая всичко това да свържа със себе си и с днешната епоха. Затова, за да ми покаже, че времето за Божието благословение е едно и също, а различни са времената и обикновените хора. Премигвах, оглеждах очите му, а те бяха сини и когато той забеляза моето смущение от тази промяна каза: „Сега можеш да си вървиш". Аз си тръгнах, вървях към къщи и се опитвах да мисля Нищо не измислях. Накрая благодарих, че видях и доживях да видя едно от изявленията на Христа, както преди 2000 години така и същото изявление сега в тази епоха чрез Учителя. Тази опитност още повече укрепи в мене силите ми, че трябва да устоя на всичко, за да бъда ученик на Христа. Така аз устоява въпреки всички препятствия, които излизаха пред моя път.
Във връзка с непрекъснатите опитности, които имах то те се трупаха една след друга и аз заякчавах вътрешно и така можех да се справям с моите задачи, които не бяха малки. Тези опитности бяха за ученика, те бавно се складираха в мен и в дни на изпитание аз черпех от тях и се хранех с тях Тутакси си спомнях за тях, свързвах се и се вкопчвах здраво и някаква твърда увереност, че не съм сама и че помощта ще дойде по същите закони, по които се движи целокупният живот на земята.
Запитах веднъж Учителя: „Учителю, толкова много хора минават покрай вас и вие им помагате, е оставят ли ви нещо и те в замяна на това?" Зададох му този въпрос не от любопитство, не от любознателност, но исках да проверя как този народ възприема Учителя, неговото проявление тук, оценява ли неговото присъствие тук в България. Или най-накрая оценяват ли помощта, която получават от него, благодарни ли са, изказват ли я тази благодарност, осъзнават ли и разбират, че тя иде от Всемировия Учител. Учителят ме погледна, кимна леко и промълви: „Е, някои път остават и някое друго мънисто в кошницата". Останах изненадана. Такъв израз не очаквах и това наподобяване с мънистата. А те бяха малки, разноцветни, боядисани стъклени топчета, големи колкото глава на топлийка, вътре пробити и служеха като през тех се прокарваше игла с конец и те се закрепваха на някоя дреха или на някоя носия селска. Така чрез иглата и конеца малките мъниста се прикрепват чрез отвора им и се зашиват на плата, за да бъде роклята представителна. Те биваха оцветявани с различни цветове - сини, жълти червени, розови. Селските моми използваха много мънистата и с тях украсяваха своите носии. Така че едно мъничко мънисто беше с големината на просено зърно. А да се остави това мъничко мънисто в една кошница означаваше много неща. Кошниците се плетяха от лозови пръчки, за да се слагат в тях гроздове, след като се обираше лозето. Така че една кошница събираше около десет килограма грозде. И представяте ли си такава голяма кошница и вътре само едно мънисто. Ето това беше благодарността на българите към Учителя. Ето така този народ оставаше по някое и друго мънисто в кошницата на Учителя. Оставаха неща комуто на никого не бяха потребни и нужни. Говоря за онази вътрешна духовност на човека, която го движи. А аз смятах че отвътре българите с цялата си душа трябваше да благодарят на Учителя А какво излезе? Яви се едно мъничко мънисто в една голяма кошница. Ето това трябва да се запомни за истината на пребиваването на Учителя между българския народ.
Аз съм на разговор пред Учителя.
„Учителю, аз се чувствам, че съм една клетка от Божествения организъм и си мисля, че у вас има една клетчица, която принадлежи само на мен. Къде се намира тя?" „На най-възвишеното място, в сърцето. Да, Любовта те е турила в сърцето си." „Учителю, на всичките си ученици ли ще дадете това?" „Това е изключителен случай, само защото ти в момента си болна и преминаваш през тези състояния на възвисявания на духа и падения на духа." „Учителю, аз мисля, че ти си Христос, вярно ли е?" „Щом питаш вярно ли е има малко съмнение. Писанието казва: „Блажен си, че това плът и кръв не са ти открили, но го знаеш по дух".
В любовта на този, когото обичаш трябва да вложиш всичките си упования, не само да се стремиш към някои частични блага. Всичко ще дадеш и всичко ще очакваш."
