"Музикалните опитности на учениците"
Животът на Школата течеше естествено чрез Словото на Учителя и чрез Неговите песни. Братският живот естествено се самоорганизира чрез Словото Му. След години, когато се огледахме, видяхме, че Школата има свой облик, свое лице, свой живот - беседите на Учителя, Паневритмията, екскурзиите на Витоша, летуванията на Седемте езера на Рила - съпровождани винаги с песните на Учителя. А музикалният живот течеше в своя естествен порядък - и индивидуално, и колективно.
Веднъж дадохме вокален концерт с Митко Сотиров, тогава мой съпруг. След концерта Учителят каза, че имало присъствие от Невидимия свят. Ние двамата с него го усетихме като необикновено вдъхновение и пяхме така, че бяхме прехласнати в необикновено изживяване. А слушателите в салона го усетиха освен като успешно наше представяне, освен като вдъхновение, но и като общо радостно състояние, което нахлу в салона, създаде радост в сърцата на всички, оживление и подтик в душите им за нещо хубаво и възвишено. Ето така се изрази едно Небесно присъствие чрез Музиката на Учителя.
Веднъж беше изпълнена песента "Идилията". Застанах пред Учителя и Го запитах за нея. Той каза: "Идилията още не е снета отгоре". Аз ахнах от почуда - "Как така, Учителю? Ами тази, която свирите Вие, тази която свири брат Петър Камбуров, ами разработката на Кирил Икономов, която той свири?" Отначало сметнах, че Учителят има предвид точно и чисто изпълнение по оригинала, който Той бе свалил отгоре и познат като "Идилията". Но Той продължи: "Не, тя още не е снета отгоре!". Въпросът за мен бе изяснен. Трябваше да се чака друга епоха, при едно друго човечество, когато щеше да дойде Онзи, Който трябва да свали истинската "Идилия" за онова истинско човечество, което трябва да дойде. Това го разказвам на младите приятели, за да получат подтик и да знаят, че нещата не са крайно ограничени. Затова, който иска и може, нека я снеме отгоре. За в бъдеще ще имаме духовни музиканти, които ще имат ръководство отгоре и пряка връзка с Небето. В това съм убедена. Тогава ще се оправят онези грешки при записа на песните, които ние допуснахме. Те ще имат ръководство отгоре, от Небето, но дали тогава ще им вярват другите? Ето, това е въпросът. Отговорът ще го намерите в Словото на Учителя, което Той даде за песните Си. Той свали онази "Идилия", която можеше да се свали и да премине през българското индивидуално и обществено съзнание, през българската душа и през българския народ, за да бъде идеал не само за Школата, не само за този народ, но и за сегашното човечество, в което ние днес пребиваваме като ученици на Школата. "Идилията" е песен за човешката душа, тя е Високият Идеал на един свят от Светлина. Тя е Божествена Идея на един свят от Виделина, тя е Божествен извор от Слава, чиято Божествена Светлина е създала Божествения Свят. Това е "Идилията" за днешното човечество. "Идилията" за утрешното човечество още не е снета отгоре. Чака се Онзи, Който да я свали от Божествения Свят.
След прекратяване на въздушните бомбардировки над София, след като сирените бяха дали отбой, бях отишла в салона, където от хора се разучаваше песента "Мирът иде", разработена и дирижирана от сестра Кисьова. В това време Учителят излезе развълнуван от салона, където Той наблюдаваше разучаването на песента. Изненадана Го запитах: "Какво има, Учителю?" "Когато се хармонизират окултни песни, - заговори Той - снети от висшите светове, този, който ги хармонизира, трябва да се моли, да се концентрира, да търси да долови такава хармония, която да отговаря на окултната мелодия. Не долови ли такава хармония и сложи ли дисонансни тонове, той спъва развитието си, слиза надолу." Много по-късно разбрах, видях и научих какво означава да се нарушат тези окултни закони и как ученикът заплаща за нарушението им. Сестра Ирина Кисьова бе дъщеря на военния капелмайстор Спауст. Тя свиреше на пиано, пееше и композираше. От всички ни, тя най-много стоеше в салона и присъствуваше при записването на песните.
Обикновено Учителят изпяваше песента или изсвирваше някоя мелодия в клас или в салона пред малка група. Всички се стремяха да я запишат, пееха, повтаряха, докато я научат. Някои музиканти записваха, доколкото можеха. След като се научеше и запишеше песента, Учителят питаше: "Дойде ли Кирил от града?" Когато той дойдеше, Учителят му подаваше нотния лист с песента да я прегледа и казваше: "Кириле, ей тази песен се даде." Кирил преглежда нотния лист и току каже: "Учителю, тука не схожда ударението на текста с ударението на музиката." И тогава той ще раздроби две четвъртинки на осминки, за да схожда. Това му бе корекцията. Това е малка работа и не пречи на песента. Така често пъти Кирил обръщаше внимание и казваше, че на някои места ударението на музиката не съвпада с текста и правеше малки корекции, които се одобряваха. След като песента преминеше през малките корекции на Кирил Икономов, тя се преписваше на чисто и се предаваше на Учителя. Той даваше листа на някоя от сестрите да го препишат в един голям албум на чисто, като документ за съхранение. По- късно този албум стана известен под името "Тефтер". В него са вписвали Асен Арнаудов, Ирина Кисьова, Катя Грива и други сестри. Учителят беше наредил на сестра Кисьова Тефтерът да се препише в още един албум, за да се съхрани на две места. Но тя не направи това. После съжаляваше, защото се развиха много събития около този Тефтер. Когато си замина Учителят, той бе предаден на мен и на Митко Сотиров, за да го съхранявам. С него бе предадена и една папка, в която на отделни листове имаше записани от приятелите песни или техни хармонизации, които те бяха подарили на Учителя. Имаше и други песни от приятели, като тяхно творчество, които бяха подарили на Учителя, съответно подвързани. Но дойдоха един ден Борис Николов и Мария Тодорова и взеха Тефтера със записаните оригинални песни на Учителя. Така той остана у тях - Мария след време работи с него и издаде своята песнарка след заминаването на Учителя. Когато излезе песнарката на Мария, станаха много спорове за песните на Учителя. Според мен тя трябваше да издаде тази песнарка още по времето на Учителя и тогава нямаше да има никакви спорове. Но след като излезе нейната песнарка, според мен най-умното и най-правилното беше Мария да напише в нея: "Така се дадоха от Учителя песните в началото, а така се пеят днес в клас - с корекция." Така трябваше да се напише, за да няма спорове сега. Тези спорове продължават и днес, четиридесет и пет години след заминаването на Учителя. Опорочаването е в лошото пеене. Учителят веднъж каза: "Ще ускорявате или ще забавяте според текста на песента". При един разговор Той каза: "В бъдеще музиката ще бъде безмензурна". Да, в бъдеще, когато музиката бъде безмензурна, тогава няма да има разлика между старите песнарки на Кирил Икономов и новата на Мария Тодорова. Когато музиката стане безмензурна ще има пряко съобщение на музикантите с Невидимия свят. Музиката е свят на хармонията. За да стане музиката реален израз на Истината, както казва Учителят, тя трябва да се свали от по- горен свят - от Божествения.
Божественият свят е Свят на Истината, Свят на Свободата, там пространството е безпределно и времето безконечно, там музиката е безмензурна. Тази музика там вече е безмензурна, защото пространството е безпределно и времето безконечно. Да се свали тази безмензурна музика е във възможностите само на Божествения Дух, Който бе в Учителя. Ето там е разликата между безмензурната музика на висшите светове и на онази музика, която слиза и се облича долу на земята в мелодия, ритъм, текст.
Кирил Икономов беше усърден в работата си. Учителят му даваше музикални задачи да разработи, да довърши, да сложи музика на даден текст и прочее. Кирил със свещено чувство търсеше да долови и изпълни това, което Учителят искаше, като се вглъбяваше и молеше. Но не във всичко сполучваше. Това бе естествено за нас простосмъртните. Спомням си как Кирил Икономов направи разработка на песента "Вехади". Аз съм присъствувала, когато Учителят му говореше и го напътствуваше как да я разработи. Той я разработи за два гласа и ние я пяхме двамата с Митко Сотиров. Обаче имаше някакви вариации - солово изпълнение на цигулка, което не се одобри от всички ни.
През 1942 година Учителят беше дал един мотив и текста на песента "Мога да те любя". Към тази песен има една прибавка, която е от Кирил Икономов: "Аз мога да те любя, слуга да стана". Тук има един си бемол, за който Учителят беше казал на Пеню Ганев, че заради него Кирил ще има да плаща. След време, когато Кирил се разболя и легна на легло, ние се питахме, това ли беше причината, която го повали и прикова с години на легло, та измъчи и себе си, и семейството си. Аз самата съм виждала как Кирил се разхождаше по поляната на "Изгрева" и търсеше музикално вдъхновение, молеше се и съзерцаваше нагоре към небесата. Но човек не винаги може да се добере до онова вдъхновение, което ще го възвиси и до онзи миг, когато Небето ще се отвори и небесната хармония ще се излее върху него като благодат от музика и хармония.
Един от любимците на Учителя между музикантите беше Асен Арнаудов. Той беше един от най-музикалните. Свиреше на цигулка, на пиано, а впоследствие - и на арфа. Когато седнеше на пианото даваше акомпи на всяка мелодия. Създаваше приятна атмосфера по време на музициране и беше приятен събеседник. Веднъж Асенчо се оплака на Учителя, че когато отиде на концерти и слуша големи изпълнители, им завижда и след това не може да спи. Учителят го поправи: "Така ти се спъваш. Напротив, ти трябва да им се радваш, да се вдъхновяваш от тях и да им пожелаваш още по-добре да напредват. Така ти се свързваш и черпиш от тях." Значи човек трябва да има съзнание, което да е полифонично спрямо съзнанията на другите музиканти. А това е много трудно. Това изисква музикална подготовка, музикална култура и висша духовна култура. Във връзка с това ще спомена как веднъж Учителят се обърна към мен и каза: "Око не е видяло и ухо не е чуло какво се готви за тези, които свирят!" Това е един нов закон, изведен от онзи цитат, който казва: "Око не е видяло и ухо не е чуло това, което Господ е приготвил за ония, които Го любят."
За цигуларите Сашо Попов и Недялка Симеонова Той каза, че са дошли с мисия на земята. При един разговор с Него споменах, че Недялка Симеонова се развежда. Той каза: "Тя обича повече цигулката си, отколкото мъжете." На един концерт тя беше облечена в рокля с бананов цвят. Учителят каза, че тя е избрала хубав цвят за рокля. "Този цвят привлича слънчевата енергия." - допълни Той. Малко преди да започнат бомбардировките над София, Недялка Симеонова се върна от Германия, където беше на специализация при професор Хавеман. Тя дойде, за да вземе сина си със себе си и да се върне обратно в Германия, тъй като бе научила, че може да бомбардират София и така той можеше да загине. Тъй като се познавахме добре с Недялка Симеонова, тя дойде при мене и след като се поразговорихме за музиката и нейната специализация в Германия, тя сподели, че свири в оперния оркестър, за да може да се издържа. Тя ми каза, че е дошла със специална молба при мен - да я заведа при Учителя. Веднага тръгнахме към салона и за щастие срещнахме Учителя. Представих му я. Тя почтително Му целуна ръка и Му каза, че отдавна е имала желание да се запознае с Него. Каза Му, че сега е на специализация в Германия и запита дали в тези неспокойни времена може да вземе сина си в Германия. Учителят замълча и каза: "По-добре е да остане тук." Тя благодари и си замина успокоена. Не след дълго започнаха бомбардировките над София. Като чула за това, тя тръгнала веднага от Германия, като оставила цигулката, нотите и дрехите си, за да дойде веднага в София и да го вземе, за да могат заедно да се върнат обратно. Това било малко преди 9 септември 1944 година. Като идва в България, разбира, че е най-добре да се евакуира за известно време с него и така я сварва 9 септември. Тя остава в България заради сина си, който бе тук и избегна затварянето си в концлагер в Германия, измъчването си, ако бе останала там. След като завърши войната и след като беше сключено примирието, тя направи постъпки и й върнаха цигулката, нотите и багажа. След заминаването на Учителя от земята, Недялка Симеонова изнесе специален концерт в салона на "Изгрева" в знак на благодарност към Него заради съвета Му. Но тя прояви и послушание към него, защото остави сина си тук и, връщайки се заради него в България, си спести ужасите от края на войната в Германия, а може би и по такъв начин беше спасила и собствения си живот. След тези събития, тя остана в България, а за нас остана като пример на проявено послушание към Учителя.
Сестра Ярмила беше оформила една група от братски деца на "Изгрева" и ги учеше да играят балет. Дори има една снимка - как всички са се качили на чешмата, на която бе написано: "Мисли добре, храни се добре и работи добре." и на чиято стена бяха направени различни символични фигури.
На Ярмила Учителят беше казал за някои песни, когато се пеят да се съпровождат с движения, които да отговарят на текста. Беше казал кои песни да се дадат с подходящи движения. Но това за съжаление не се записа.
В салона бе поставена черна дъска, на която, по текст даден от Учителя, музикантите бяха записали някои песни. Фотографите направиха снимки на тези песни и ние притежаваме две такива. Но имаше повече песни записани там.
Има няколко снимки, на които Учителят е застанал с цигулката. По молба на фотографа, Той позира с цигулката, поставил върха на лъка върху нея, което е изненада за всеки цигулар. Но Учителят така и свиреше. Той свиреше с върха на лъка си тихичко, чисто и ритмично.
Веднъж Учителят ме извика и ми подаде да изпитам една цигулка. Той ми подаде цигулката, вероятно искаше да ми я подари, но ръката ми е малка и свирех на дамска цигулка. Затова не я пожелах.
Някой път Учителят идваше в клас с някоя мелодия и ни я изсвирваше. Друг път се събираха двама-трима младежи и те изпяваха песента, а трети - път при пианото - Учителят пред нас сваляше мелодията, изпяваше ни я и ни я изсвирваше. Имаше песни много трудни. Тогава Учителят ни изсвирваше височините на своята цигулка, за да можем по- добре да ги усвоим. Някой път Учителят сваляше някой мотив. Често, когато изпееше една песен за втори път, можеше да я измени. Това бяха творчески моменти. Но нямаше музиканти подготвени, които да я запишат веднага. Затова днес човек не трябва да се захваща за малките работи, които ни попречиха да запишем съвършено песните на Учителя, а трябва да се стремим към другото: важно е чрез песента да се свържеш с онова поле, от което тя иде и да привлечеш чрез нея светлите същества, които тя ни носи и аурата, която тя създава.
Учителят свиреше и на пиано, освен на цигулка. Веднъж го видяхме да свири и на арфата. Учителят пееше много естествено. Имаше баритонов глас. Имаше много ясна дикция - ясно произнасяше думите. И даваше израз на съдържанието на песните, нещо естествено, без да има престореност в Него.
Учителят имаше желание да се научат хубаво песните Му - да се изпълнят от четиригласен хор и да се изпълнят с умение и вдъхновение, като се даде концерт в зала "България", за да се види въздействието на Неговата музика върху слушателите. Но ние, поколението от Школата, не изпълнихме това. Остава друго поколение да поправи нашия пропуск.
В неделя беседата започваше сутрин в пет часа, като ние бяхме половин час преди това в салона и се разпявахме с песните на Учителя. На пианото обикновено беше Мария Тодорова. Песните създаваха съответна аура и психическа нагласа у нас. Учителят идваше, ние ставахме на крака, започваше молитва, след това изпявахме някоя песен, която Той посочваше и започваше беседа. Беседата завършваше също с молитва и песен. Паневритмията започваше в 7.30 ч. сутринта. През време на Паневритмията, ние музикантите свирехме на два гласа. Беше съставена група от дванадесет души. Сестрите бяха облечени с рокли, чиито кройки бе дал Учителят - с дълги и широки ръкави и поли, препасани с шнур и свободно пуснати до глезените. Братята бяха с бели панталони и бели ризи. Тази група бе научила най-добре Паневритмията. Ние гледахме от тях и се учехме. Неделната беседа бе от десет часа. След нея всички присъствувахме на общ обяд. Преди да се сложат ястията на масата, ние пеехме. Учителят идваше, ние ставахме на крака, правеше се молитва и сядахме да обядваме. След обеда имаше концерт. Правеха се концерти и следобед.
Сутрин заставахме на поляната и посрещахме изгрева. След това правехме молитва. После се разпръсквахме сред борчетата и правехме гимнастика. Така започваше денят на ученика в Школата.
