Когато влезнахме в Школата смятахме, че започваме да се занимаваме с големи въпроси и то толкова големи, от които зависят съдбата на човека, както и съдбата на цялото човечество. От къде дойде такъв подтик у нас, това не разбрахме. Може би причината бе, че бяхме влезнали в аурата на Учителя, а тя бе толкова необхватна, защото тя засягаше човешката душа, която се поеше от този Божествен извор на Словото му и се чувствахме като души в едно неописуемо състояние. Но да не смятате, че това беше непрекъснато. Не, това се отнасяше само тогава, когато, решавахме сполучливо задачите си, когато в присъствието на Учителя се пееха песните му и когато имахме присъствие на Изгрева от невидимите посетители от Невидимата школа на Учителя. Тези състояния бяха периодически и онези, които влизаха в тях можеха да се ползват. А иначе когато тръгвахме по своят път и когато се приземявахме долу на земята с нашето несъвършенство имаше много сълзи и огорчения. Да не смятате, че в Школата само се седеше и се слушаше Словото на Учителя, че се пееха само песни и се играеше Паневритмия. Ами след това? Ето тук започваха изпитите на учениците, на оглашените, на любопитните и на всички онези, които по една или друга причина се доближаваха до Словото на Учителя. Веднъж Учителят каза: „Та в акта на Любовта има едно слизане и едно изкачване. Няма ли тези два акта -няма Любов. И онези от вас, които искат да бъдат само щастливи не разбират закона. Щастлив е онзи, които слиза долу и се окаля. Като се окаляш няма да гледаш на окаляните си гащи. Като излезеш горе ще се преоблечеш. Такива са действията на Любовта. Сега вие търсите само издигането нагоре. Първом е слизане надолу. И слабата страна, която аз забелязвам, че като накараш някого да слезе, казва: „Аз ще се окалям". Без окаляне няма качване, работа не става."
По този начин аз отговорих на всички въпроси, които възникваха, защото човек се окаляше както в личният си живот, така и в пътя на ученика. Слизахме надолу и навлизахме в гъстата материя и трудно се справяхме и след това не знаехме докъде можехме да се възкачваме. А това можеше да каже само Учителя - дали сме си разрешили задачите. Ние искахме да работим с големи величини и да имаме големи постижения. Ние знаехме от възрастните приятели много опитности, които даваха представа за възможностите на Учителя и че той е едно необикновено Същество в човешко тяло. Смятахме, че щом той може да прави тези неща защо да не можем и ние с малко повече усърдие и с малко повече амбиция. Учителят започна да дава методи за Младежкият Окултен клас и за нас те бяха много елементарни и простички. Разбрахме, че с тях не можем да добием онези сили, с които да правим чудеса. А какви бяха чудесата на Учителя? Те бяха съвсем естествени, защото той работеше с малките величини. Ето един пример.
Непосредствено след Европейската война брат Пеню Ганев по това време е бил войник в град Скопие, където по същото време са били и Боян Боев и Георги Куртев от Айтос. Брат Пеню са го пуснали в годишен отпуск и той минал през града и си купил някакви книги. Избирал ги да бъдат интересни и да отговарят на неговият вътрешен интерес. Вързал ги в един вързоп, опаковал ги добре, за да не се мокрят и да не се цапат по време на пътя. А тогава се е пътувало дни наред от Скопие до София. Пътувал с влак, после влакът се бил развалил, пътувал с каруца, след това пеша. Непрекъснато държал вързопа с едната си ръка. Пристигнал в София и отива при Учителя на ул. „Опълченска" 66. След кратък разговор Учителят му казал: „Братът е купил много хубави книги". И му посочил с пръст завързаният и опакован пакет. Учителят погледнал пакетът и започнал да му изброява една след друга заглавията на всички закупени книги от Пеню, които са били опаковани във вързопа с военно платнище, което не пропуска нито дъжд, нито влага, а да не говорим, че може да пропусне човешки поглед. Пеню стоял втрещен и изумен, а вързопът е опакован и стои там до стената неразвързан. Учителят се усмихнал: „Бог вижда навсякъде малките неща. Малките неща са за човеците, а големите неща са за Боговете."
Около Учителят имаше непрекъснато посетители. Не всеки биваше приеман по всяко време - можеш да седиш с часове и с дни, без Учителят да те погледне и да те приеме. Ние тогава не бяхме свободни, а бяхме вързани отвътре и отвън с въжета. Бяхме оплетени и не можехме да се развържем. Тогава Учителят можеше да мине покрай някого и да му каже само една-две думи, но в строго определен момент, час и минута, точно тогава, когато е необходимо за онзи, които в този момент вътрешно е стигнал до някакво разрешение на своята задача. Мине Учителят покрай него, каже му една дума и задачата на приятеля е разрешена. Учителят присъства на финала. Така веднъж беше спрял един възрастен брат и с часове чакаше Учителя. Учителят мина няколко пъти покрай него и произнасяше само една дума. Аз стоях отстрани и виждах, че Учителят произнася само една реч и подминаваше приятеля. Каква бе тя аз не можах да чуя. След половин час Учителят пак излиза навън от стаята си, спря се пред него и му каза: „Ти не разбра ли, че твоята работа се уреди преди три часа". „Разбрах, Учителю, но не мога да мръдна оттук от голямата радост, краката не ми се отделят от земята". Учителят му каза: „Тогава скачайте, брат, скачайте, защо трябва да вървите?" И той разтвори ръце като че ли искаше да хвръкне с тях като с криле и подскочи веднъж, подскочи втори път и видях, че той подскочи най-малко 10 пъти и то най-малко на половин метър над земята. А аз бях млада и едва ли щях да подскоча 30 сантиметра. Та тази радост се отприщи и като сила го повдигаше нагоре и той подскачаше. Ето, това беше една от малките величини, чрез които Учителят работеше и разрешаваше съдбите на всякой един от нас.
Непосредствено след войните преминаха през България много тежки положения. Имаше убити, осакатени и инвалиди от двете войни. Имаше вдовици, сираци и немотия по земята българска. Учителят по онова време беше интерниран във Варна, а България беше орязана с Ньойския договор в Париж, както навремето бе орязана с Берлинският конгрес през 1879 г. Тогава Учителят бе дошъл да работи в условията на Санстефанска България, но английската политика попречи на България да се обедини. Ето така стигнахме до големите величини и до английската политика, която ще бъде като финал в моят разказ. По този начин ще ви представим няколко примера, за да разберете и вие нещо за малките и за големите величини в Школата на Учителя. Случаят следният.
След заминаването на Учителя, след свършването на Втората световна война през 1945 г. един представител на българската делегация при преговорите за мир запитал министър-председателят на Англия Уинстън Чърчил, който бе един от трите най-големи фигури по това време - Рузвелт, Чърчил, Сталин, които разбиха Хитлеристка Германия и спечелиха войната. Този наш представител от българската правителствена делегация запитва Чърчил какво ще каже за България, като очаква, че Чърчил ще говори за границите, които трябва да заеме България след свършването на войната и след подписването на мира. Чърчил се замислил и казал: „Поздравете Бялото Братство в България". Този български представител останал като зашеметен. От къде на къде Чърчил да знае за Бялото Братство в България, а той почти нищо не знае, а само е чувал за него. Сконфузил се, свил се, замълчал и след като се прибрал в България никому нищо не казал, но решил да изпълни поръчението на Чърчил. А това не е шега работа, Чърчил е това, зад него стои Англия, а той седи отгоре и я управлява. Но понеже се страхува за себе си ако отиде и предаде съобщението и се чуди дни наред какво да направи. Не смее да предаде съобщението, защото властта ще научи и направо ще го изпрати в затвора. Накрая се престрашил и изпраща рождената си сестра, за да го каже на нашето събрание на Изгрева пред всички. Дойде тя на Изгрева и така се случи, че тя се срещна една от стенографките. Ние научихме това и събрахме една по-малка група от по-сериозни братя и сестри и тя успя пред тях да предаде онова, което рожденият й брат бе предал, т.е. тя ни предаде поздравленията на Чърчил, поздравления към Бялото Братство. Тази новина ние я приехме и едвам успяхме да издържим на нея. Това нещо го запазихме в себе си, а сега аз трябва да го разкажа.
Ето сега ясно ли е какво означава малката величина, която управлява света, която е у човека и около човека. И добре направихме, че запазихме тази новина, защото ако я бяхме разтръбили след време можеха да ни упрекнат, че сме английски шпиони и щяхме да пострадаме заради това.
Аз съм пред Учителя за разговор. „Господ те е поставил в тези условия заради греховете ти. Това не са само твои грехове. Хората са свързани и грехът е колективен. Сега ти си поставена да страдаш заради всички, после ще дойдат други, които да поемат страданието.
Ще си кажеш: „Аз трябва да бъда искрена и да говоря истината при всички положения".
Хората искат всичко да им е наред, че тогава да започнат да учат. Не. Има велики Духове на небето, които идват на земята във формата на дете, за да претърпят всичките унижения и след това се издигнат и разрешат задачата си. Някои я разрешават, а някои не.
Тебе Господ ти е дал специална задача при тези условия да я решиш. И на всекиго е дал специална задача, която той има да реши. Можеш да я решиш като един микроб, да я решиш като човек или като духовно същество.
В небето не съдят човека затова, че е сгрешил, а за лъжата, с която иска да покрие греха си. Вас ви смущават привидните неща. Това, което ми е неприятно е, че всички сте слезли много в материята, материализирали сте се.
Ти сега си започнала. Мен това ме радва, но да не прекъсваш работата си, да не се спъваш от привидни неща."
