Колко години преди това?... Този важен момент от делото на Учителя не дойде изведнаж; един дълъг интервал от години, търпеливо изчакани, за да се стигне накрая до Изгрева. Той не бързаше, спазваше оная, идеалната бихме казали ритмичност, присъща на всичките природни процеси. Той мина дълъг път докато стигне до Изгрева, докато осъществи най-хубавото и най-многото, което можеше да се случи при ония условия. Не бързаше и не насилваше. Още в първите години задоволи се с онзи малък и романтичен двор, където се събираха слушателите му. Пред тях Учителят изнесе Своите първи беседи, към първото десетилетие на нашия век - истински скъпоценни бисери останаха много от тях, печатани по-късно в I-V серия неделни беседи. “Опълченска” 66 беше всичко по това време и работата по подготовката за печатането на това първо издание се извършваше там.
Колко години след това, докато се стигне до Изгрева... цяла история. Като пътешественици тръгнали на далечно плаване, ние спираме на Изгрева, където започваше важната работа и съществената част на едно голямо дело. Отдалечеността от града и липсата на превозни средства, абсолютно не представляваше пречка на учениците, напротив - “Ще бъдем спасени от любопитни и безидейни, това дълго разстояние от града до Изгрева, ще го минат само ония, които искрено се интересуват, други не ни трябват." - беше казвал Той. Движението беше важно условие за здравето на човека, жизнена необходимост и Той поддържаше това и го препоръчваше. Километрите, които деляха града от Изгрева, онова дълго проточило се шосе, което свързваше града със с. Дървеница, чийто първи обект беше Изгрева, не ни се струваше нито дълго, нито уморително. Леко и приятно минавахме по горския пояс, а понякога използувахме преките пътеки, за да стигнем до Изгрева, до салона, където три пъти седмично Учителят държеше неделната си беседа и двете школни сряда и петък, а по-късно и четвърта, неделя сутринта. За всички, които жадуваха за Неговото Слово далечното разстояние не беше проблем. “Движението е нещо хигиенично” - затова и ние ходехме, летяхме по това шосе и нищо не ни се виждаше уморително и трудно. Сезоните с метеорологичните промени също не ни плашеха. Изгрева с Неговото присъствие беше един голям, неотразим магнит. Една година преди да се построи големият салон по време на събора, беседите се държаха на поляната. Следващата, обаче, беше вече неудържимо. Предстоеше пак събор. Взе се решение да се построи салон. Провинцията биде предизвестена и поканена да участвува в строежа. С готовност се отзоваха майстори зидари и един брат архитект от Стара Загора Руси Николов бе повикан телеграфически. Материалите бяха струпани и при небивал ентусиазъм работата започна, всички се включиха и мъже и жени. Ако се не лъжем работата започна един месец преди събора. Кухнята на открито функционираше усилено и работниците по три пъти на ден се хранеха в набързо сковани маси и пейки. Работата по строежа кипеше. Дойдоха накрая и мазачите. Дървената част на прозорците още не беше сложена, когато на Преображение - 19.VIII. влязохме в новия салон по чорапи.
Салонът блестеше от чистота и белота, салонът имаше история, имаше и физиономия, открояваше се релефно, разположен на голяма площ с големи прозорци, с югоизточно изложение, много светъл “Най-светлият салон в света”, както бе наречен по-късно. Сцената по желанието и настояванията на музикантите се построи по-късно, като се прибави към салона, оня сайвант, които опираше до голямата врата на Изгрева. Салонът получи своя почти величествен вид. Една голяма подвижна черна дъска насреща, една катедра до нея, орган и пияно, един роял на сцената и пултовете на цигуларите, това беше всичко и една скромна украса. В средата над катедрата голям стенен часовник, поставен по-късно. Така сме запомнили Салона - големият салон, останал дълбоко врязан в нас, не като архитектурна цялост, не и като част от големите сломени, не, а като нещо друго, което днес искаме да уловим и докоснем с нашата мисъл и с нашето перо, за да кажем, какво представляваше това ослепително бяло здание, с неотразима хубост, където бе врязан облика на българския стил и с духовната си красота, която имаме желание да снемем на земята, за да блести като жива, апокрифна следа в миналото на един народ, който бе успял да се нареди в оная поредица от народи, вложили в общочовешката духовна съкровищница своя скъпоценен принос. Ние няма сега тук да засегнем този въпрос, то е друга тема, която ще се опитаме някога да обхванем. Нашият поглед сега е отправен към салона, големия, както го наричахме за разлика от малкия, като съществена, централна част на Изгрева: сърцето на Изгрева, чийто ритмичен пулс оживяваше и одухотворяваше всеки милиметър на Изгрева, като го насищаше с оная атмосфера, с онова “нещо" необяснимо и необикновено, което се усещаше и възприемаше от всички, стъпили на Изгрева не само със сетивата, а с онова вътрешно усещане с което идваме в контакт с духовното, метафизичното.
Салонът беше център, светящ фокус, като слънце от което извираше не друго, а светлина, оная невидимата и нематериалната, еднакво мощна и динамична като другата, но в друг свят в своя неизмерим мащаб и диапазон. Трудно е да се преведе тази идея на понятен език, то е нещо, което се долавя от мнозина, знае се от малцина, а лежеше като голяма истина за Него. Учителят боравеше с тази материя, владееше познанието и законите, и принципите около всичко досежно светлината, това най-велико чудо на живата природа, което Той искаше да приближи до нашите съзнания и я направи понятна и достижима за да ни ползува тя.
Големият салон - средище приличаше на огнище, на наковалня, на училище, устроено по всичките правила на материалната и духовната техника. Там беше школата - онова дълбоко мистично понятие, което се съдържаше в тази дума. Салонът беше обстановката, условието за това епохално събитие, станало в пределите на нашата страна в пазвите на Балкана, в тоя древен географски къс от земята, станал огнище на древна култура. Рядко явление с огромно историческо значение и с дълбок духовен облик, на който също сега няма да се спираме - бъдещето ще каже своята дума. Ние съзнателно се ограничаваме да вплетем в нашите замисли всичко онова до което историкът нямаше никога да се домогне, но което представлява от себе си живия колорит на един богат и сложен живот, разпрострял се като кедър над Изгрева, живот в който сме участвували живо и ние като ученици или слушатели, жадно поглъщайки Словото. Двата класа през седмицата - Общия и Младежкия ни събираха два пъти седмично. Колко различна и специфична беше материята и постройката на лекцията за единия и за другия клас! Щедро се разгръщаше пред умовете на едните и другите, за да задоволи духовните потребности на едните, и интелектуалния глад на другите. Най-много през тези ранни часове на утрото, когато от изток първите лъчи на зората стигаха до прозорците и заливаха салона с меката и разкошна лилаво морава багра, с тая неповторима красота на прииждащия ден, тоя миг на сменящи се светлини, останаха да сияят в нашите спомени за тия утринни часове като незабравимо преживяване. Да, най-вече тогава големият салон се превръщаше на огромен университет, събрал в своите многото аудитории много студенти с различно научно звание, с различни духовни интереси и нужди сега само да уталожат своя глад и да получат просветление за своите проблеми. Бяхме много и бяхме различни, изпълвахме салона и не само слушахме, не само мислехме и съзерцавахме, а бивахме и напрегнати до висша степен. Тук работеха колкото души, толкова и умове. Тук човешката мисъл сякаш добиваше не само своята плътност, но и своята динамичност, стигаше се до там да се материализира сякаш и се получи искра. Една факла гореше и всеки смирено се навеждаше да запали своята; едно слънце лъчеизпускане и всеки бързаше да улови един лъч. Учителят говореше. Акустичното Му Слово проникваше, излъчваше се, насищаше въздуха, излиташе от салона и обхващаше всичките слоеве на земната атмосфера. Извършваше се нещо неподозиращо, несъвместимо с обикновените човешки схващания. Словото на Учителя притежаваше космическа сила, съдържаше нещо универсално и сега бързаше при най-благоприятни условия, при най-благоприятната среда, при най-тихите и чисти моменти на ранните утрини да стигне до всички; бързаше сега да се разлее като струи на жива вода, като лъчи на изгряващо слънце, като въздух и хляб, за да се наситят всички; и като живи сити семена да бъдат посети в разораната нива с богатия чернозем наторен от многото страдания и човешка мъка.
Беше школа. И ние знаехме това, съзнаваме го и днес и смеем да кажем не само че сме щастливи от това, не само че изпитваме радост и гордост, че сме родени в България и имахме среща с най-големия Поданик на земята, но и с най-големия българин, който някога се е родил в България.
Учителят, школата, университета всичко лежи ясно, прекрасно като голям пролетен ден и вече знаеш, кое правеше Изгрева най-светлото, най-чистото, най-тихото място, най-великолепното бихме казали не само в нашата страна, не само на Балканите, не и на Европа, но в целия свят. Светлината, голямата светлина, обилната и щедра, която се разливаше през нашето изжадняло за нея столетие; Светлината, която извираше от един дълбок и кристален извор - извора на Мъдростта и Истината - тия две крила, тия две ръце на Любовта, разпростряла се над цялата планета. Малко е да се каже това. Нашите езикови средства са оскъдни, за да изразят станалото събитие, каквото представляваше съществуването на школата, в друг аспект и съществуванието на салона, където гореше непрестанно едно огнище и светеше едно светило -това на Мъдростта, това на Истината, която сияеше като слънце и като звездно небе и разкрасяваше човешкия живот.
Големият салон живееше, пулсираше и разпращаше по всичките посоки на света най-мощния, най-мистичния елемент - светлината, великото тайнство и последното чудо на живата природа. Тя беше реална и имаше божествен произход, приличаше на тази на слънцето, по-реална дори, защото функционираше в човешкия мозък като правеше от човека съзнателно същество, талант, гений, светия. Светлината единствено стоеше в основите на всяка човешка култура и прогрес. Изгрева беше богат на светлина. Учителят беше успял да насити атмосферата със светлина. Като от огромна паница тя преливаше, като от огромен извор тя извираше, за да стигне до всичките краища на земята на изток и на запад, на север и на юг. Затова ние обичахме Изгрева, затова неудържимо ние се стремяхме към Изгрева, мечтаехме за него, затова непознати хора стъпили за първи път на Изгрева, се питаха: Какво има тук? Нещо много хубаво, много леко, рядко хубаво място. Затова една година доведоха на Изгрева един клас от училището за слепи, учениците спонтанно задаваха въпроса: Къде сте ни довели, какво е това място, нещо особено хубаво има тук. Имаше и ние казвахме същото, защото на Изгрева имаше салон и Учител, който говореше и учеше човека на най-великите неща и преподаваше най-великата наука - изкуството да се живее правилно. Имаше още и ученици, които носеха в душата си големия копнеж да живеят по правилата на Неговото учение. На Изгрева се ковеше това ново; огънят гореше непрестанно, светлината и топлината бяха най-характерните белези, които го отличаваха. Там живееше Той и ние се опитвахме да се поучаваме и да разчитаме живата книга на Неговия живот, където думи и дела имаха пълно покритие.
На Изгрева като триумфална арка блестеше този “най-светъл салон” в света, като огромна птица, разперила белоснежните си криле, като бял кораб разпънал своите платна, като огромен фар осветляващ денонощно пътя на всички залутани и търсещи новото в света.
Изгрева в един свят остана да живее и когато тежките колелета на съвременните багери минаха по него. Методично най-напред бяха извадени керемидите, подредени и вероятно продадени по-късно, не от нас разбира се. А беше строен с лептите на всички, селяни и граждани от цялата страна и с труда безвъзмездния на ония безименни зидари, които любовно се бяха отзовали тогава и със своите здрави и майсторски ръце бяха успяли за един месец да го изградят. Благословен да е техния труд, благословен да е оня час, когато ни подариха с много обич тая сграда, тоя школен храм, за да преживеем в него не друго, не, а тържеството на светлината, на мира и на радостта, че те извираха от най-дълбокия и от най-чистия извор, който съществуваше на земята през това време - извора на Мъдростта. И всичката тази красота, това нетленно светящо богатство минава и се пречупва като в разкошна призма през човешкия ум, човешкия мозък. Затова изпитваме свещен трепет, когато минавахме край салона, както и край всички учебни заведения, където се учи младостта, изпитваме същото чувство на възхищение и почит, когато минаваме и край нашия народен университет, където усилено работят толкова умове. Изпитваме чувство на почит, когато гледаме двамата братя Евлоги и Христо Георгиеви - едри, снажни българи основоположителите на нашето висше училище, спокойно изваяни в тая жива скулптура. А колко повече в несъизмерим мащаб и в безграничен диапазон представляваше школата и салона - големия салон, който излъчваше светлина, от целия Изгрев, който светеше и най - вече от Него.
