Да се описват малките, беглите, същевременно значими епизоди из Неговото светло ежедневие е огромна работа. Времето не би ни стигнало, ако речем да ги предадем задълбочено и живо - докосвайки идейната им страна, без да нарушим красотата на детайла и аромата на рисунъка. Всеки човек дошъл в контакт с Учителя има, какво да ни разкаже, има на какво ние да обърнем вниманието си. Питаме се могат ли да се преброят тези хора - колко много е бил посещаван, колко много е бил търсен... Няма да е много, ако кажем, че на земята по време на нашия век, едва ли има друг човек да е дошъл в контакт с толкова много хора. Примерите из Неговия живот, свързан с живота на ония, които са го посещавали, ще се превърнат един ден на източник на философска размисъл и на живи сюжети за ръката на писателя. Нашето време е обедняло откъм идеи. Казано е всичко сякаш за старите теми, преповторенията звучат обикновено, образите са шаблонни, неубедителни и най-вече не затрогващи. Този път не можеше да се подмине случая. И не само да го изслушаме внимателно, но и да се възхитим от светкавичния миг, който ни подари не само дълбока размисъл, но и красота, като че ли бяхме изправени пред едно рядко хубаво художествено табло. Човекът е докоснат в глъбините на своето интимно същество с острието на нож, който опира върха до един порок, който души и обезобразява човека. Но нека оставим за края дидактическата страна.
Покрай Учителя винаги имаше хора, винаги имаше ученици, които се отказваха от всичко, което светът можеше да им даде, за да бъдат близо до Учителя, за да живеят на Изгрева. Не е бил лек живота на тия, които са нямали определени доходи, за да живеят макар и скромно. За някои те минаваха за нуждаещи се. Спираме вниманието на тази подробност, защото тъкмо тя става ключов момент на по-нататъшното развитие на действието.
Една добра сестра решава, в своето желание да изпълни задачата за най-малкото добро, да отдели една малка сума от скромните си средства и да ги подари на някой нуждаещ. Изборът по някакъв вътрешен път, “тих глас”, който нашепва, какво да правим, изборът й паднал тъкмо на една от тези сестри, които живеят на Изгрева без определени доходи. Случва се нещо съвсем обикновено. През един хубав ден тя намира младата сестра, приближава се при нея на двора или пред салона и деликатно й предлага да приеме сестринския й дар като израз на обич. Петдесет лева не са много пари и тогава при най-стария курс на нашата монета на изгревския стол можеше да се получи десет обеда.
Банкнотата сега лежи в ръката на добрата сестра и две очи мило гледат другата, която би трябвало според предвижданията на благодетелката да отзвучи и да протегне ръката си и вземе този скромен дар със същата обич. Ала младата сестра се бави. Гледа я малко смутена и не така топлосърдечно; после отклонява погледа си от нея и накрая почти с делови тон, да не кажем студен отговаря: Но аз нямам нужда от пари. Благодаря. Не мога да ги взема. Дайте ги на друг по-нуждающ.
- Извинявам се. Не съм разбрала, неправилно съм била насочена, или аз се излъгах. Помислих, че това бе гласа на душата, който никога не лъже. И тя прибра обратно парите и си продължи пътя. Лицето й потъна в сянка и малката скръб беше успяла да остави отпечатък на очите и на устните.
Първата част на този епизод приключва. Никой не смята от него да прави история, най-малко тази, която беше отказала да приеме парите, като отказа да приеме не парите, а израза на любовта. Готова е дори веднага да го забрави. Няма какво да обременява паметта и сърцето си с тази обикновена случка. При това тя се чувствува накърнена. Ето кое бе най-важно. Но къде, на кое място точно е накърнена тя, това е вече много важно. За нас днес тъкмо тази невралгична точка е важна, искаме да я докоснем и от която за жалост да се поучим. Да, има какво да се поучим. То представлява нещо като цирей, не, нещо по-лошо, един недъг, който съсипва човека, недъг, който го втвърдява и изсмуква всичката жизнена влага в човека като пресича всичките потоци по които към него се стичат материалните и духовните блага. Но нека оставим идеята в заключителната част.
Благодарни сме все пак на този отказ, иначе, контрастът не би звучал в един свят, за да имаме възможност да съзерцаваме втората част на действието, което следва непосредствено след първото.
Край Учителя винаги имаше хора. По неведоми пътища сякаш се стичаха на определено време. Достатъчно беше Той да се покаже на двора на плочника, на поляната, за да дойде някой и застане до Него.
Групата и сега е там - Учителят, младата сестра, която преди малко бе отказала да вземе сестринския дар и третия човек. На третия човек ще си позволим да кажем името и нека това й бъде в нейна светла памет. Тя живя самотно и трудно, не й беше лек живота и единствената хубост и утеха й беше Учителя и Изгрева. Тази наша сестра се казва Мария Захарната. Наричаха я така, защото живееше до Захарната фабрика. Живееше твърде скромно, да не кажем бедно и пари за трамвай нямаше - колко километра са оттам до Изгрева, вероятно тя е знаела, пътувала е пеш. И това не й тежало, не, лекувала болните си крака. Тя беше пълна и стара жена с тежък вървеж, винаги навлечена с много дрехи и общо взето тя правеше впечатление с неугледния си вид. Но какво значение имаше външния вид. Тъкмо този ден тя беше дошла да види Учителя. И тъкмо, когато тя започна да вади нещо от торбичката, младата сестра, която е там я наблюдава с известен интерес. Естествено е това. С ревматичните си пръсти Мария изважда оттам един геврек; софийски геврек, купен от случаен продавач по дългия й път, един неудачен може би геврек, както го виждат вече очите на младата сестра, може би неравен, може би загорял, може би недопечен. Не се е сетила да го избере, за нея беше важно да занесе геврек, да занесе нещо на Учителя, да не отива при Него с празни ръце. С усмивка тя предлага геврека на Учителя, едва го подава, когато ръката на Учителя вече се готви да го приеме с готовност, когато тя от торбичката си или от закърпените си джобове, изважда петолевка, прехваната с двата пръста за едното крайче и я предлага на Учителя. Учителят приема и петолевката. И поглежда сестра Мария. Удостоява я с всичката топлота и лъчезарна светлина на погледа си, гледа я, както само Той можеше да гледа, както по-късно казва младата сестра.
За да се долови величието на този момент, човек трябва да има идея за отношенията между Учител и ученик, отношение не към личността, а към душата; към великия принцип на живота - Любовта. Цялата тази импресия би останала далечна и неразбрана, ако нямахме представа за същността на отношенията между тези две групи, от една страна ученика и Учителя, от друга - ученик срещу ученик.
Първата част на действието моментално се слива с втората и резкият контраст светкавично се очертава; проблясъкът е просто ослепителен. Младата сестра мигом вече е престанала да се възхищава от отзвучаването на Учителя, който изящно е приел даровете на другата, стои сега и я гледа усмихнато, обърнат е изцяло към нея, а с гръб към другата - би могло да се каже, че не подозира бурята която в тоя момент връхлита върху нея - но нека не се докоснем до тая страна на въпроса. Вярното е това, че младата сестра сега мълчи обременена от тежката си размисъл. Съпоставянето идва моментално, ученикът е стреснат, развълнуван, засегнат, меката ръка сякаш е нанесла плесница.
Общо взето на вид всичко е спокойно. На мястото на Мария тя вижда сега другата сестра, пред нея стои сега тя самата с всичката самонадеяност на младостта и с всичката гордост на същата - нямам нужда от пари" невъзможно е вече да се скрие недъга, порока. Мария Захарната си отива. През всичкото време Той е бил обърнат към нея, а с гръб към младата. Сега си тръгва и тя. Тръгва си и Той без да се обърне към другата сякаш на това място не е бил някой.
Няма да си задаваме въпроса: Защо? Не мислим и да си отговорим на въпроси, които биха изникнали. Не е нужно. Важното е другото, което е отговор на всичко. Имаме желание заключението да разчетем внимателно, осторожно и въоръжени със светилник да слезем до глъбините и на нашето естество и потърсим призрака на гордостта.
Нека приключим с епичния елемент и се доизкажем - младата сестра загубва своя покой. Загубва вътре в себе си профила и на Учителя си. Всичко тук е изтъкано много фино, за да се разбере нужно е съзнанието на ученик. Може би вече не е било нужно да се води решителна борба. Достатъчно беше това, което беше успяла случайно да види - цялата картина се разви като лента пред очите й. Решава веднага да намери добрата сестра, да й поиска извинение и парите. Другата я посреща с радост за това, че имала добро ръководство и не се излъга.
Повече няма какво да се коментира. Всичко е премного ясно. Контрастът е забележителен. Пояснения не са нужни. Онова, което привлича нашия поглед и ни кара още да държим перото е онова, което нарекохме в началото дидактически елемент на случая - недостатъчно изразително казано. Идеята е дълбока и удара мощен. Всичко е сведено до обикновеното в човека, по-точно казано до необикновеното у Учителя и до обикновеното у ученика. До силата, до светлината, до възможностите, до Любовта, до смирението, когато ни предстои да решим една задача, едно уравнение. Да знаем, как да пристъпваме към един враг, който се таи дълбоко в нас в най-угледна форма. Гордостта, която е готова да задуши най-благородния порив и да смачка най-красивото цвете на любовта, гордостта, която поразява човека в чувствата, в разбиранията при правилното даване и правилното взимане. Гордостта винаги задръства вадите по които към нас протича влагата на живота, гордостта е като ледена маса, която превръща човека на изтукан. Учителят прие с обич неугледния геврек, прие любовно и петолевката - две стотинки и половина в днешния монетен курс - пари ли бяха това? Ала Той прие нейния дар и я възнагради с вниманието си, като показа как трябва да приемаме, то бе равно изкуство и на даването.
И срещу всичката красота на тази изящна картина, един ученик отказва на друг нещо, нещо наглед голямо, нещо наглед невъзможно - малко обич, малко любовно отношение и по такъв начин да позволи отровния трън да се забие дълбоко в плътта ни, за да погуби и унищожи най-прекрасното украшение на човека - смирението.
