На времето книжниците и фарисеите поставяха много въпроси на Христа. Да питаш, да разпитваш е нещо обикновено в живота. Ученикът пита учителя си, как да решава известна трудна задача, работникът пита майстора, как да сглоби някоя машина, детето пита майка си, какво да прави и зад всички тези въпроси стои една определена цел, човекът се стреми нещата да станат ясни, разбрани, смислени. Някои от ония, които питаха Христа, бяха такива, искаха да научат направо от Него новото, което Той носеше, но някои имаха скрита цел, целяха да Го впримчат в някой словесен спор, за да го обвиняват след това, или да сверяват по буква писанието и да открият онова, което те искаха да намерят в думите на Христа, за да могат след това “основателно” да го отрекат. Не знаеха, ако знаеха нямаше защо да питат: “Какво да направим с блудницата?”, или “Простено ли е на человек да нарушава съботата? “ или “Даваш ли дан на кесаря?” Въпроси, които нямаха нищо общо с техните интереси, в тях те влагаха само нещо от своята себичност и корист. Те не подозираха, че пропущат най-съществения час от живота си - една възможност да се приближат до Великото бива проиграна. В тези въпроси липсваше жаждата за новото, любовта към новото, което идваше на Земята.
Две хиляди години по-късно, същите тези фарисеи и книжници щяха да питат Учителя: "Вярваш ли в иконите, в кръста и в кандилото?” Странни въпроси и неуместни за нашето време. За какви кръстове, кандила и икони можеше да стане дума например по времето на Христа? Някъде в Евангелието дали се говори за икони, за кръстове, дори и за кандила? Може да се проследи дума по дума, може да се тълкува Евангелието, но от тия неща няма и следа. Всичко това, което днешната църква намира за свято, дойде после, дойде тогава, когато съдържанието на нещата по някакъв начин се разпада, изчезва, тогава човек прави сетни усилия да задържи формата, предавайки съдържание, което тя няма. Така се раждат кумирите и ритуалите, така се ражда формализъма в религията. Великото не се нуждае от външни статични форми. “Плътта нищо не е, духът е всичко." Апостолите не се кичеха с кръстове и не се кланяха на икони. Всичките тези форми дойдоха по-късно и заеха централно място в служенето - целуването на иконите, паленето на свещи и каденето с тамян, които неизвестно откъде се вмъкнаха в християнското Богослужение. Всички те носеха дъхът на старото езичество. В чистата проповед на Христа, Който беше враг на всичко, което беше лишено от дух, нямаше такива предписания. Думите, които каза на самарянката беше предупреждение за всички ония, които щяха да се придържат о буквата на закона. Никъде Той не споменава за кръстове, за кандила, за икони. Решително Христос даде гръб на идолопоклонството и на всички остарели форми на миналото от което религията трябваше да бъде очистена. На всичко обикновено, лишено от живот, Той противопостави новото, свежото, чистото, лишено от езически елемент, противопостави силата на принципа и живия пламък на вярата срещу всички вярвания и догми.
Бъдещият човек, трябваше да бъде свободен от окови. Иконата, това е живия човек, кръстът вярата, кандилото мисълта на човека. Човекът притежаваше живо кандило, което непрекъснато трябваше да гори и свети, едно огнище - сърцето, което непрекъснато трябваше да гори и да топли. Правите човешки мисли, чувства и желания ето новата икона - живия човек. Срещу всичките въпроси от тоя род , Христос съпоставяше неизмеримото, живото, светлото, което имаше всичките признаци на живот. Човекът не беше се издигнал до света на Христа, за да разбере същността на Неговото учение, да се домогне до принципите и да направи от тях основание на живота си. Така се родиха формите, ритуалите и целия външен блясък на църквите. Днешният християнин не може да си представи църква без икони, без кръстове, без кандила, свещи и тамян. Отдавна, много отдавна се беше случило това. Винаги се е случвало то - когато човек загуби вътрешното съдържание, ражда се формата, когато загуби човек любовта, ражда се омразата. Редици от причини и последствия, които образуват верига. С тая верига се оковава човешкия ум и човешкото сърце. А Христос беше против оковите. И както окованият човек не може да си представи църква и религия без тези църковни снаряжения, така също свободният човек не може да си представи истинската църква без живи икони - човекът. Единственият важен и съществен обект, който през всичките времена е привличал погледа на Великите Учители. Живата икона - ето кое беше централната личност, която като фокус е привличала светлината.
Ще питат Учителя: “Обичаш ли иконите, вярваш ли в иконите, в кръста, в кандилото?" И Той щеше да отговори: “Обичам живите икони.” Колкото за другите икони, не целуваше и не се кланяше пред тях, беше премного зает с живите. А когато се обичат и почитат премного живите икони, безпредметно е човек да се кланя на другите, които ни гледат не вече от стъклените рамки и които не са вече там, а и те са заети да помагат на Христа и на човечеството, на живата икона.
Учителят беше зает да помага и да изцелява душата и тялото на живата икона, нямаше нужда да вярва на кръста и на кандилото. Защото непрекъснато Той учеше човека как да палят вътрешното си кандило, как да подържат непрекъснато вътрешното си огнище. Беше много важно, дори и съдбоносно човек да се научи да мисли и да чувствува право, да знае какво да желае и да се научи, как да живее.
За какви икони рисувани от художници можеше да става дума тук? За какви иконостаси и кандила и кръстове, можеше да се помисли, когато пред Него стоеше човека, който чакаше да чуе новото, което щеше да го научи, как сам да пренася служба на Великото, вътре в себе си, в душата си, в сърцето си, в ума си. Миналото бе оставено настрана, нова страница бе обърната и на човека трябваше да се даде нов завет, ново учение, което щеше да помогне на човека, как да се кланя и как да служи на Своя Бог. Времената на идолопоклонството във всичките форми бяха вече изживени - те бяха вече далечно минало, което още се силеше да се вкопчи в човека по разни начини, в нови форми.
Учителят показа къде лежеше новото, посочи истината и пътя към нея. Живата икона, човекът сега щеше да промени посоката на движението си отвътре навън, а не обратното, както беше. Пред погледа на човека се разкриваше един ново устроен свят великолепен и чист и човекът щеше да научи, как сам да бъде едновременно и кандило, и свещ, как да ги запалва и накъде да се обърне, когато трябва да се поклони в дух и истина на Живия Бог.
Повратът беше направен и освободеният човек, ученикът на новото време щеше да каже: Всичко за живата икона.
Звучеше ново, звучеше революционно, ала най-малко Той можеше да се съобразява с остарелите форми на миналото, по време, когато в света се пукаше нова пролет.
