Намерени са 17995 думи в 0 изречения за : '%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD' в текста.
4. ПЕТИЯТ ЧАС
/Изгрева в пет часа сутринта/
Защо се връщаме на този ден и час, който помрачи всичкия блясък на нашия живот и ни потопи в дълбока скръб?... Веднаж ли щяхме да си спомним за този ден и можехме ли като наближи края на годината и края на последния месец да не преживеем тоя ден?... Сега е началото на декември -разлистваме страниците и виждаме, че нещо е отбелязано там, нещо е написано с мастило, което никога нямаше да се изтрие. Тогава се спираш, оглеждаш миналото, съпоставяш датите и виждаш, че никога вече началото и края на месец декември нямаше да могат да нарушат онзи съюз, който ни потопи в една равностойна скръб с тази изживяна на 27 декември. Искаме да забравим, ала не можем, искаме тъкмо на тази дата да не се връщаме, а чувствуваш, че трябва да кажеш нещо; не за да разкажеш за скръбта, която ни причиниха, тя с думи никога не ще може да се изрази, тогава казваш: Да. онова, което преживяхме на 6.XII.1957 година приличаше много на онова, което се случи на същия този месец през 1944 година. Нямаме желание да коментираме двете събития. Онова, което искаме да разкажем днес - двадесет години по-късно, макар и изцедено от отровната горчилка, която ни потопи през много дни и нощи в дълбока скръб, е един малък фрагмент от една голяма история, която някога ще се пише.
Това бяха години, дни, часове изпълнени с вика на една съдба, която неумолима и строга летеше към нас, за да ограби този път не материалните ценности, нещо, което по-късно щеше да стане, а духовните. Борбата се водеше грубо. Онова, което се случи на 6.XII.1957 година беше по същество продължение на онова, което се случи на 27 същия месец 1944 година. За тези две събития на учениците беше нужно мъжество, за да могат да преживеят бурята недокоснати и неповалени - бурята, която щеше да кали волята, самообладанието, търпението, вярата - оръжия с които да посрещнем и изпращаме събитията, които щяха да дойдат. Сега разчитаме живия език на школата, която продължаваше да функционира в един свят и програмата досущ еднаква, редеше своите ходове, определяше своите занимания и учениците продължаваха да бъдат изпитвани на определените срокове. Бяха години на сериозно учение, на познаване, на каляване. Защото ние познаваме доброто и злото, едва, когато те се проявят на светло. Никога представите за тях не могат да бъдат точни, докато човек не се прояви такъв, какъвто е, и докато не изживее на яве своите скрити побуждения. За нас тъкмо тогава атмосферата стана почти прозрачна. Нямаше вече човек, който можеше да се скрие от погледа. Беше момент, когато всичкото благочестие като външна дреха, всичкото смирение и външно лицемерие се оголват.
Като ненужни люспи падаха покривалата, и сега вече гледахме се очи в очи. Никой вече не можеше да каже за себе си, онова, което му понася. Човекът стоеше открит и всичките му мисли и желания, всичките му тайни помишления можеха да се видят на длан. Беше се изпълнило онова казано в онзи стих от Евангелието: “Няма да остане нищо скрито, покрито.” Бяха вече минали времената на “хубавите" приказки, думите загубиха своето значение и смисъл, защото делата се натрапваха, говореха грубо.
С това виждане ние посрещахме и изпращахме датите, времето, годините, чийто удари се стоварваха върху тялото на Братството, което стоеше цялостно и единно, опряло широкия си гръб, търпеливо и със самообладание да устоява, без да направи опит дори да се защищава.
От 27 декември 1944, когато от земята замина Учителя до 6.XII.1957 година, когато иззеха всичката литература - изключително тази на Учителя, библиите и евангелията нямаше дълъг път. Тези две съдбоносни дати сякаш в незнаен час си бяха разпределили ролите - едната да порази тялото, другата духовното тяло. Коя дата беше по-страшна, трудно бихме могли да определим, защото, какво е творецът, когато му отнемат и унищожат произведенията му -плода на неговия неуморим и безкористен труд? Не е ли отлято в тях всичкото съдържание на неговия живот? Не е ли целия човек - светлината на неговата мисъл, топлината на неговото сърце в това духовно съкровище, което любовно подарява на човечеството? Безспорно. “В начало бе Словото и Словото бе у Бога и Словото бе Бог”. Какво беше Словото на Учителя, ако не самия Той? И не бе ли казал Той: “Ако искате да ме намерите, търсете ме в думите, аз съм това, което говоря”. А на друго място: “Ако искате да се свържете с мене, четете Словото". Ние знаехме законите, по които духовния живот се реализира на земята, за да получи своя мистичен смисъл. Точно така бяхме схванали събитието - втория удар, стоварен върху здравия гръбнак на Братството. Един голям епос може да се сътвори и една лирика, изпълнена с чувствителна тъга може да се изпее. Духовното съкровище на един народ, на една нация е хиляди пъти по-скъпо от всичкото златно наличие на държавното съкровище. Духовното е хиляди пъти по-силно, по-мощно и по-значимо; огромен извор с мощно течение, неизброими киловат час енергия, която преобразява света. Затова и духовните личности в миналото и днес, броени на пръсти дори всяват трепет и страх в сърцата на насилниците. Затова и най-богатите народи в края на краищата смирено скланят коляно и пристъпват при ония светилища, откъдето могат да запалят факлите на своята култура. Да се унищожат духовните съкровища на един народ е кощунство и насилие, най-голямото, което може да съществува в света. Защото не се ограбва само един народ, а цялото човечество.
Когато се връщаме на това събитие, изпитваме дълбока скръб и бихме желали не българи, а някакви далечни племена от средновековието да бяха извършили това, за да не съществува в историята на българския народ тази страница, най-черната бихме казали след освобождаването от отоманското иго. Може още да се каже, че гонението на богомилите имаше същия характер и българският народ нищо не спечели от това, а напротив много загуби, няма да се спираме сега на това. Но има нещо, което отежнява събитието - то е открадването на светлината и потъпкване на основния принцип на живота -Любовта. Нарушението е равносилно на спирането на огромни водни маси с някакъв бент. Течението е неудържимо, и никоя човешка сила не може да се пребори и го спре. Историята днес клейми всичките сатрапи, които в миналото са унищожавали духовните ценности. Скъпо се плаща безумието на една дива царщина. Ние нищо не казваме и не бихме си позволили, не изпитваме вече и гняв, нашите чувства нито ще намалеят, нито ще се увеличат от тежестта на отговорността, която няма сила в света, която може да подмине или намали. То не може с нищо да се обезвини, и колкото да искаме да коригираме станалото, колкото и да искаме да го забравим, то си остава там, законът блести над него с челичена острота и щеше да го съди.
Съдбата на нашите книги, ние никога не узнахме, книгата е нещо свещено, книгата трябва да се пази и тачи, да се съхранява, когато тя е източник на мъдрост, на светлина, на истина, когато те са учебници за живот, които учат човека на изкуството да живее правилно. За нас това бяха беседите на Учителя. В своите лекции, особено тези, които се изнасяха в Младежкия клас, където една академична младеж жадна слушаше. Той предвиждаше всичките открития на науката и в алегоричен език чертаеше новото, което пристъпваше в света. Всичко, което казваше за науката за храненето, за новата медицина, за слънцето, за природата впоследствие се потвърждаваше. И никъде другаде не можеше да се намери такъв огромен материал относно тая нова наука, която още беше в пелени - психологията, и никой до преди Него, можем да твърдим това, не е говорил толкова много за мислите и чувствата, като мощни двигатели на човешкото развитие, като фактори на живота и отношенията към всичко и всички. Богат материал от всичките клонове на науката и възпитанието биха намерили там специалистите. Ние се опитахме да засегнем отчасти някои въпроси, които разрешаваха и най-комплицираните противоречия и проблеми на съвременния живот. Характерно беше отношението към живата природа, както я наричаше Той - неща, които звучаха нови и близко до човека. Беседите трябваше да бъдат не четени, а проучени, да се прилагат методите и принципите, за да се разбере и преживее тяхната стойност. Немарата към този важен проблем е непростима.
Трудно можем да скриваме чувствата, които напират - огорчени и отровени от упражнено насилие над едно общество от просветени хора, съзнателни граждани, патриотични и добри работници с високото съзнание за труда и чувство на отговорност. Бяха хора преминали през Неговата школа, премного жизнеспособна, премного близко до човека и неговите духовни потребности, за да я сметнат ненужна или вредна. Всичко у Него беше живот, думи и живот бяха неразривно свързани, идеи и дела имаха пълно покритие - на това ни учеше Той. Било ли е време, когато едно общество, един народ да няма нужда от едно съсловие, от едно духовно общество, което държи в ръцете си факлите на чистотата, на правдата, на почтеността. Прави са ония, които казват, че величието на един народ не се мери нито с квадратурата на територията, нито с богатствата скрити в нея, нито със златното наличие, а с честността, със смелостта, с героизма и с готовността да живее за другите; там лежи ценния капитал на отделния човек, на отделните общества и на целите народи. А Той беше успял да създаде безшумно и скромно едно подобно общество, което непрекъснато работеше за култивиране в себе си тъкмо тези добродетели. Не беше малко това. Отношението, което бе проявено към това общество, накара всички да се стъписат, да огледат създалото се положение и да ревизират становището си за свобода и демокрация, проявени към тях. Имахме чувство, че живеем вън от законите, когато през онова мрачно утро осъмнахме без нашите скъпи библиотеки. Абсолютно нищо не можехме да очакваме от никоя инстанция. Ударът беше единен, глобален. Той щеше да се вдига и слага периодически, неизвестно до кога.
На Рила не можехме да летуваме. Паневритмия не можехме да играем - поляна нямахме. Салон, където да се събираме нямахме, на Витоша не можехме също да се събираме и празнуваме нашите празници, свързани с равноденствените дати. Книжнина нямахме, музиката дремеше в чекмеджетата. Събирания в отделни къщи бяха невъзможни, забраняваха се. Изобщо всичко това не беше нищо друго, а среща с невежеството, със страха, с насилието. Не ги желаехме тези срещи и правехме сетни усилия да свърнем по друга посока и улица - ние бяхме хора от особена категория, не обичахме отявлената борба, не бяхме конспиратори - нито скритите нелегални акции, не обичахме и революциите - можехме да живеем като мъртви. Трудно можем да изразим това становище. Беше важен и съществен основния принцип - отвътре навън - велик закон в природата и в Битието. Неговите хора бяха жива бръмка на този живот, който бе подчинен на тази истина, а тя беше жива. Ония, които смятаха че вършеха нещо като шумяха или се проявява не навреме и не на място, те само вдигаха прах. Цената на една река не е в шума и трясъка, които вдига, а в разливащата се сила, която пои и възраства.
Петия час, Изгрева в пет часа сутринта беше забележителен час за всичките Негови ученици из цялата страна. Пет часа сутринта беше забележителен час от историята на Изгрева: Това малко парче земя, тия стотина декара с лице към Витоша и с гръб към горския пояс. Изгревът тогава по даден знак светваше. Лумваха светлини в скромните дървени къщички и бараки. Светваха прозорците като искрящи очи, които след миг премигват и угасват, защото тъкмо светваха големите лампи на двора и в салона. Вън беше светло, залято със електрическа светлина. И от малките улички спретнати и чисти, ухаещи на сняг през зимата, на цъфнали дървета през пролетта, на узрели плодове на есен, на окосена трева през лятото, изгревчани отиваха на клас. Четири пъти седмично Изгрева получаваше своя празничен вид, и цялата атмосфера се изпълваше с някакъв особен елемент, един чист духовен озон -една особена красота, не подлежаща на изразяване. Как нямаше да харесват Изгрева?... Не беше географското разположение, което правеше от Изгрева най-красивото място, най-чистото - тая перла на България. Нека да търсят днес тази чистота и това духовно ухание, тая постановка, която Той насищаше с красота и творческа мисъл. А може би всичко това вече никому не е нужно. Поругана бе красотата, поруган беше и този час - опитаха се да го заличат, да го унищожат.
Но ето, че този час не изчезна и никога нямаше да изчезне. Той се превърна на фокус, който събира всичките светлини на много, много неброени дни, когато лампите по къщите пак светват, загасваха, за да светват големите лампи на салона, където се разнасяше една музика и се говореше за едно учение, слязло на земята да научи хората на голямото изкуство, как да живеят. Незабравим час и когато всичко това беше останало далеч вече като исторически факт. Сутрешните лекции започваха винаги точно в пет часа.
На този час Той напусна земята, където за съжаление не му устроиха добър и хубав прием. Той опита земния и човешкия порядък, законите, ковани от обикновени хора - те бяха същите, които навремето осъдиха Христа -римските закони още не бяха изчезнали от земята.
На този час преживяхме втория удар.
И двата деня бяха школни - сряда и петък.
На този час и ден 1944 година и 1957 година Изгрева беше на крак. Прозорците светеха, докато декемврийският ден пристъпваше с всичкия си апокалиптичен ужас. Един автобус стовари цяла рота блюстители на закона. Те нахълтаха в къщите, където най-много в стаите имаше книги, а в зимниците картофи. Деветнадесет камиона книжнина изнесоха - а тя беше и повече от цялата провинция. Не може да се каже, че бяха великодушни, нито меки, нито дори и учтиви. Говореха на “ти” и тъпчеха литературата, като я пъхаха в чували - Словото, което толкова обичахме и тачехме и строго охранявахме. Взимаха и портретите, прибираха библиите, евангелията, грубо всичко бе хвърлено в камионите. Беше страшно, приличаше на страхотно нашествие, на жестоко нападение. Акцията се наричаше обиск - най-зловещата дума на една залязваща култура, която вече сама си подписваше смъртната присъда- културата на белите отдавна вече беше компрометирана.
В пет часа сутринта Изгрева изтръпна. Забележителния час, празничния, светящия час се превърна на черна димяща факла - небето беше помръкнало.
Един човешки порядък в света умираше, една голяма лъжа се готвеше за своята кончина. Защо Провидението избра Изгрева в този час? Защо?... Вече не чакаме отговор.
Хората на Изгрева осъмнаха живи, ала бледи от кощунството - кръвта се беше оттеглила от лицата, за да се справи сама в крехкия съсъд с голямата неправда и насилие. Светлините на Изгрева, обаче, нямаше да угаснат. Никога, и тъкмо те щяха да свидетелствуват за голямата борба, която се водеше тук, на земята отявлена и брутална, борба между светлината и тъмнината, вечната борба през всичките времена - между доброто и злото, чиято кулминационна стигна до петия час, и чийто разрешение се получи пак в петия час. Защото този път неприятелят беше хвърлил маската. Там беше и неговото поражение. Да благодарим, когато ни правят добро - тогава ние познаваме приятелите си. Да благодарим, когато ни правят зло, тогава познаваме враговете си. Бе знак на победа над тъмните сили; бе поражение тяхно, защото тъмните сили изгубват вече силата си, когато борбата се води на открито.
Петият час беше премного светъл, и нямаше човек, който да не вижда, да не разбира и да не застане на щрек, буден да дочака всичко. Изгрева вече не затвори очи, остана да будува като войн, устремен не вече навън, а навътре-Животът започваше именно там пак и пак. Нищо вече не искахме - нищо, ние не сме конспиратори, казахме го и по странични пътища не обичаме да ходим. Имахме само едно желание - да учим усърдно, прилежно, неуморно. Срещу желанието на ония, които щяха тепърва да ни гонят и които искаха да бъдат господари на земята и стопани на благата ние нямахме нищо против, нека си вземат всичко, ала не отстъпваме, когато искат да заробят душата, да тъпчат убежденията, да оспорват свободата на мисълта. Те и не могат, каквито и усилия да правят - това никога няма да постигнат, тази заветна мечта на всички сатрапи и насилници от всичките времена. Предстоеше им да опитат това. Ние вече го опитахме - живо го изживяхме в петия час на 1944 г. и през петия час на 1957 г. Изгрева в този час остана буден и верен на своя пост да защищава духовните си съкровища.
Тях никоя човешка сила и власт не могат да оспорят или ограбят.
