В тихите вечери край езерото Елбур се запалва огън. Сухите клекове горят буйно, във въздуха се носи ароматен дъх на смола. Светли пламъци се извиват със сила нагоре и рой искри отиват подир тях. Вечерният хлад слиза отгоре и се примесва с топлите вълни на огъня. Вечер Земята остава в сянка, погледът изгубва опора в конкретното. Незнайното се приближава до човека и го обгръща. Тогава огънят е най-приятен.
Всички образуваме кръг около огъня. Учителят сяда между нас, подемат се тихи разговори, споделят се впечатления и мисли от беседите или опитности от живота в планината, ала най- често прекарваме в мълчание, прекъсвано от време на време от общи песни – песни на ученика, който търси пътя към Великия, Вечния, Безграничния. Те се издигат към звездното небе, приобщават се към вечерния молитвен шепот на планината, допълват хармонията, наситена с чувство и мисъл, богата със съдържание. Животът се изявява всеки път по свой единствен неповторим начин – такава е волята на Предвечния.
Притчи край вечерния огън:
„Доброто е път, за да се отворят за теб възможностите за физическия, духовен и Божествен живот. Истината дава външна и вътрешна свобода. Човек е в истината, когато има предвид всички същества без разлика.
Любовта е истинската свобода на човека, който разбира.
Външният и вътрешният живот на човека е обусловен от Любовта.
А пък Любовта, това е образ, с който познаваме Безграничния!
Само при Любовта ще видиш смисъла на живота и всички противоречия в живота ти ще изчезнат.
