СПОМЕНИ НА ПЕТЪР КАМБУРОВ
През пролетта на 1923 г. аз пак посях дини и се стараех да бъда буден, да не би да ме измамят духовете. Всичко се развиваше добре — и лозята, и бостана. Но пак към 20 юни, тъкмо по обед, когато се прибирах в колибата да обядвам, откъм северозапад се зададе един черен облак с мълнии и буря. Помислих си: „Ето пак иска да се повтори миналогодишният случай." Преди да вляза в колибата се изправих срещу облака, от който падаха вече едри парчета град, и викнах с всички сили: „Господи, не искам този път духовете да ме измамят! Нека ме убие градушката, но аз няма да се прибера в стаята, докато не престане! Няма да позволя този път духовете да ме измамят!" И стана чудо. Облакът се раздели на две и започна да вали проливен дъжд, от който се чувстваше голяма нужда. Едва тогава се прибрах в стаята, цял измокрен и треперещ от преживяното напрежение.
Когато Учителя дойде в началото на август, аз му разказах подробно случая. „Това случайно ли стана, Учителю, или поради моята силна молитва?" Учителя каза: „Рекох, имал си една реална опитност."
