Наскоро преместиха Костадина в Цариброд на служба. С пристигането ни сериозно заболя. Нито един познат нямахме там. Багажът ни не бе пристигнал, а в хотела бе неудобно да лежи. Съдържателят на хотела се погрижи да ни намери квартира, като ни услужи с негови дрехи. Настанихме се при много мизерна обстановка, а и зимата беше студена. При това положение болестта на Костадина се влошаваше. Военният лекар Тажер полагаше големи грижи да помогне на болния. Също се бяха загрижили и другарите му офицери, но нищо не подобряваше положението му. Бяха решили, че ще умре, а мене успокояваха, че поръчали някакъв специалитет, който ще му помогне. При това положение аз не знаех до кого да се отнеса за помощ. Не исках да обезпокоявам и братята си.
Пристигна ни багажът. Настаних на болния легло. Преместихме го с войника и му казах: „Направи усилие, Костадине, да станеш. Сега никой не може да ни помогне, освен Бог”. През нощта сънувах, че трябва да се отнеса за съвет до Учителя. Знаех, че живее в София, но професията и адреса му не знаех. Написах му една отворена карта на адрес: П.К.Дънов — София. Неочаквано и скоро получих следния отговор: „Г-н Иларионов не е болен. Той има задължение в живота. Ако сте съгласни да ги изплатите, аз ще ви помогна”. Ние дадохме нашето съгласие и вместо отговор Учителя пристигна. То беше радостна изненада. „Господ ме прати, каза той, да ви помогна. Когато размествахте и нагласяхте леглото, г-жата каза на болния „Направи усилие да станеш. Сега освен Бог никой няма да ни помогне”. Тогава Бог ми каза: „Иди, помогни на тия хора”. С голямо учудване го запитахме как ни е чул, като е толкова далеч от нас. „За тия, които чуват и виждат, няма разстояние”. И многото случки, които той ни каза, ни убедиха, че всичко е открито пред него. После прати войника да ни донесе прясна вода от чешмата. Наляхме една чаша и той подаде с една лъжичка на Костадина да пие. След половин час той сам го подкрепи да седне в леглото. После слезе, поразходи се из стаята. Пречисти се стомахът му и се почувствува добре, но доста слаб. „Сега може да отидете в казармата” — му каза Учителя.
Като на приятен гостенин, аз му приготвих разкошна вечеря от месна храна. Учителя потопи две-три хапка от чорбицата и почна да яде ябълка и хляб. На Костадина каза, че не трябва да яде месо, а аз съм свободна, каквото желая. Костадин яде ябълки, а аз се стесних сама да се храня с месо и така хубавата вечеря остана. Дори и войникът не яде. Оттогава почнахме да се храним с растителна храна.
Това стана известно между другите офицери. Заинтересуваха се от Учителя и го поканиха да им говори. Той държа няколко беседи, от които всички останаха доволни. На един от офицерите описа характера и каза на жена му да не се сърди, нито да прави опити да го изправлява, защото няма развит център на добър домакин. Всички се засмяха, понеже знаеха, че е така. Като се завърнахме вкъщи, Учителя ни каза: „Тия хора имат едно дете, живо погребано. Човек може да е умрял повидимому, а да е жив. На задния мозък има един център, където животът е скрит, и по него се познава дали човек си е заминал или не”. Майката много тъгуваше и споменаваше често, че чувствува детето, като че ли е живо погребано. Познатите й си мислехме, че от любов към него говори така.
Стигнали до едно планинско село от три или пет къщи, не помня добре. Учителя влязъл в една от тях. Домакинята го приела с радост. На огнището на една верига висяло котле с няколко зърна боб. Тя им предложила вечеря от това ядене и хляб, толкова чер и клисав, като че ли от кал замесен. Учителя после ми донесе парченце от тоя хляб и ми каза: „Вземах тоя хляб да ти покажа какви страдания има по хората, каква беднотия. Там мястото е непроизводително. На вас големи блага е дал Бог.” Пренощували в тая къща и на сутринта, при хубав слънчев ден, продължили пътя си. Стигнали до една дълбока река. Спрели се, защото с нищо не можело да се премине, а наоколо никой нямало. Костадин започнал да се безпокои — какво ще правят на това пусто място. Да се върнат назад е невъзможно, преминали вече опасни пътища. Учителя му казал: „Не се обезсърчавай. Сега ще ни пратят един човек с кола, който ще ни преведе през реката.” И действително, след 10 минути забелязали, че отдалеч иде някой с кола, впрегната със здрави едри волове, по посока към тях. Спрял насреща им. Запитали го може ли да се мине през тази река. „Може — им отговорил той. Тука има брод и аз ще ви преведа.” Преминал с колата да ги вземе и ги пренесъл на другия бряг. Благодарили му. Дали му нещичко и си продължили пътя.
Здравето на Костадин се подобряваше. Учителя си отиваше в София и често пак ни посещаваше. Подкрепяше ни в мъчнотиите и страданията ни, казваше ни, че в Цариброд изкарваме нашето посвещение. Срещахме затруднения и в храната. Тамошните жители употребяваха месо, повече свинско. Нашата храна беше печени ябълки и яйца, освен ако от София не си поръчвахме друго.
На Костадин му се виждаше тежка военната служба и искаше да се уволни. Командирът му, г-н Касабов, който го обичаше, го увещаваше да не напуска, като му предложи по-лека работа. Костадин счете за унижение да взема заплата, без да върши работата си добре. Уволни се. Трябваше да решим къде да се установим.