Учителят е на екскурзия на Витоша

с група ученици - Ел Ше-дар

Спомени на Олга Славчева

2.1.7.18 март 1923 г., неделя, [Витоша, бивака Ел Ше-дар]

Витоша днес наистина е празнична. Няма никакви мъгли по нея и тя мощно се издига над Софийската долина със своето бяло наметало. Вали мек снежец. Небето е сиво, сиво. Постепенно снегът се сгъстява, сгъстява до толкова, че замрежва въздуха и скрива прекрасното видение на бялата планина.

Може би тя цял ден щеше да остане тъй красива и натруфена, но като ни видя че стотина - двесте души напираме към нея, се нахохори... Какво ли си казва: - Я си вървете! Какво сте ми се надигнали? Да не съм ви калесвала с бъклица! Не виждате ли, че не ми е още подредено! Още не съм изкарала да постеля по ливади и полета зелената си черга, още не съм изтъкала пъстрите си възглавници. Где ще ви туря да седнете? Какво сте ми подранили, къде сте се наканили? Я се върнете, че ще пусна ветри вихрокрили със сняг да ви навеят, в преспи да ви зарият.

А пък ние й отговаряме: - Мила Витоша, мила наша приятелко, ние те обичаме и такава каквато си. В твоя ранен пролетен безпорядък има толкова красота. Да би знаяла само как хубаво ти стои това бяло наметало, макар и малко изподрано по края. Твоята белота е тъй равна и чиста, че би могло по нея да се напишат най-хубавите приказки. А каква несравнима благодат лъха от гърдите ти! Всичкото благоухание на цветята е скрито в дъхът ти, всичката сладост на изворите и потоците - в гърдите ти. Не си ти божество, но напомняш за него. Не си ти най-прекрасната планина, но си измежду най-прекрасните!

Колко си хубава, хубава, тъй бяла и чиста. Приличаш на спяща царица, която скоро ще се събуди от сън, скоро бузите й ще зааленеят от пролетното слънце и по очите й ще затекат първите радостни сълзи.

О, планина! Ти си най-величавият храм, отдето най-скоро на възбог отлита отправената молитва. Твоето божествено благоухание е най-приятния тамянен дим пред образа на твореца. А твоят първосвещеник, не е ли твоят чист въздух, твоят вятър въздух, окъпан от най-бистрия лазур. Когато Той говори - сърцето забива живо, живо и по жилите нахлува най-чистата кръв, от която се раждат най-възвишените мисли, най-топлите чувства. Тогава няма страдания, тогава изчезва всяка мъка.

О, този храм и този първосвещеник! Славата му се носи вред, обикаля земята, носи живот навред и пак се издига по високите върхове да се пречисти в къпалнята на чистия лазур.

Кандило ти е слънцето. То се пали всяка сутрин от вярна и неотклонна ръка. Неговото масло не свършва, неговата светлина - не угасва.

Благословен да си ти величествен храм на Твореца и ти Слънце - негово мощно кандило и вие звезди, вечни кандила - посестрими на Онова велико и недосегаемо Слънце, което никой човек не е видял, но което всички знаят, че съществува.

Витоша чува тия наши мисли и нежно се усмихва. Тя радостно пляска с ръце и игриво ни замеря с шъпи бели конфети. Това са нейните приветствени цветя.

Нозете ни потъват в бял памук. Като че ли газим по облаци, катерим се из въздуха и летим към слънцето...

Още един бакърен самовар. Пищялките обаждат где е той и, че водата за чай е готова. Неволно си спомняме, че не сме на небето, а на земята, където слизаме да уталожим безмерната си жажда. Защото нагоре има само въздух, пара и лъчи, но никъде, никъде капка вода.

О, тези, които носят самоварите и торбите с дървени въглища съвсем не приличат на иконописани ангели. Здрави, плещести, зачервени и запотени тичат от група на група и раздават от животворната влага, що далеч пъди всяка простуда.

Някога библейските левити носеха на гърба си части от скинията, сега пък нашите съвременни левити носят най-великото предпазно средство против заболяване на планината. Ето, друг пък носи металическите им коминчета, четвърти - малки брадвички за сечене дърва, защото и голям огън ще се кладе горе в подножието на скалите при онзи многоводен бистър извор.

Бавно, бавно пъпли нагоре и криволичи нашия бодър стан от екскурзианти.

Върху града сиви мъгли, а също и цялата планина. Наистина, като че ли пътуваме всред облаци, всред самото небе...

Наблизо се чува песента на планинската река, една и съща е нейната песен отвеки, но винаги е мила нам и приятна, както са бабините приказки, макар и безброй пъти повтаряни. Не омръзва тая песен, но изпълва сърцето с мир и тиха, успивна радост.

Неволно душата се пълни с благослов. Неволно възторгът от тая чиста красота прелива в молитва. О.Ти, свята сила, създателка на всичко хубаво и прекрасно, бъди благословена! Ти чудно движиш всички светове, в непостижима хармония ред. Каква си ти, чудна Вълшебнице, която навред се криеш и навред си пак?

Колко е хубава планината! От нея лъха празнична тържественост. Бялата й дреха - бяла, като самата Белота. Като че ли е последния празничен прием, на който тя се прощава със зимата. Тя свършва вече своите зимни приеми и скоро ще отвори пролетните, и друга ще бъде вече празничната й дреха.

Хе, доле, в далечината се гуши монастира - орехова хвалебна черупка - храм, човешко творение - измислица на тесногръдие -тесногръдие, колкото фанатично, толкова и страшно... Страшно, защото му липсва невинност, защото в негово име свободният човешки дух е дал кървави жертви. Кой храм е по-достоен и по-величествен от човешкото сърце? Кой по-велик първосвещеник може да бъде, освен самия човешки Дух, който сам открива всичките му безчислени чудеса и непрекъснато се стреми към подвиг и съвършенство.

Цялата природа пее хвалебна песен. Цялата природа е неизменим свещенослужител, така че всички човешки словесни хвалебствия остават малки и безсилни опити да се изкаже неизповедимото възхищение, докато сърцето, макар и невидимо с всеки удар се радва и благодари на своя творец.

Нозете - до колене в сняг. Тук-таме из белината, като нечие живо око наднича бистър поток. Той прилича на воден път, жила, по която се носи живота на хиляди тревички и цветя, хиляди семенца и коренчета.

Едвам, едвам през падащите меки снежинки се вижда едвам забележимото очертание на Стара планина. Тя прилича на някакъв приказен сън за онова блажено царство, което е пълно с всякакви приятни чудесии за човешките създания.

Из храстите подал глава кукуряка - първия зелен пряпорец на пролетта.

Бавно се движим към нашата планинска „Гостна” близо при многоводния извор, близо при ония огромни скали, струпани като че ли в безпорядък, като помен ни е останал от първия им строеж, когато са подпирали куполите на прастаро светилище на човеците - гиганти.

Ето ни, вече пристигаме. Доброволците - младежи вече са наклали голям огън, чийто пушек и пламъци приятно се отделяше към царствената белота. Пищялките на самоварите веч непрекъснато съобщават на жадните да дойдат и се почерпят с чай. Но, чакай, първо се преобличаме със сухи долни дрехи - кратковременно зъзнене по снега и после - миг -приятно чувство от сухата чиста риза - и чай, чай, ароматичен чай, с много лимонов сок и захар...

С горещата вода ние, така да се каже, намятаме една топла вътрешна броня, която сигурно ни пази от простуда.

Запяваме песни. От бодрите дружни гласове огънят, като че ли запламтява с по-голяма сила. Дълги пламенни езици хвърлят весели искрици, като че и те пеят заедно с нас.

От дрехите ни се вдигна мъгла от пара.

Някому хрумна идеята да си направим хорце. Чу се свирня от цигулка - ритмична, бърза, бодра - леви, леви, леви, хоп, хоп... Земята затътни. Лицата горяха от изблик на сила и очите - от радост.

Отстрани неколцина умъдрено следят нашата лудория. Но, не се стърпяват и ето, хващат се и те, не ги сдържа, оставят другиму, по сърцат, да довърши критиката.

Задава се Учителят. Обгърна ни с бащински поглед. Заставаме. Тогава Той ни нарежда на голямо колело с такта: десни, десни, десни с песента: „Ний сме славейчета горски”, като стъпвайки се приближавахме към центъра; после по същия начин играейки се отдалечавахме към периферията на кръга. И Той се залови с нас. Лицето Му сияеше като на юноша. Колко радост!

След това натискаме раниците. Изваждаме всичките си бойни припаси за една открита борба с неприятеля - глад. Ето ги ръчните бомби - праз, сърмици от зеле, куршуми от маслини, полета от бяла ряпа и алабаш - особено белите питички хляб и цяла тояга гевреци, събрани в куп, представляваха средства за сериозна съпротива против гладния неприятел. Каква музика от толкоз дъвкащи уста - царски симфоничен оркестър...

Слънцето вече преминава своя зимен зенит. Събираме се вече на поляната, стегнати за път. Шапките се отмятат от главите - величествено мълчание. После тихо се понасят словата на .Добрата молитва”, 91 псалом и „Отче наш”. Бодро поемаме път. Някой стои на речния бряг и ни брои: 50-52-60-70, 80-85-87-90-100, 150-200-209...

Спираме се на голямата поляна срещу бивака. Нареждаме се на няколко прави редици - отстоящи 2 разтяга един от други. Тук пък си правиме гимнастиката. Студено. Далеч от огъня, зъбите ни тракат, пръстите вкочанени. Но после настана приятна реакция - топлина се разля по жилите ни. Цели отрупани със сняг заслизахме към града, очистен от непроницаемите мъгли. Софиянци с любопитство извръщаха глави да ни гледат.

Бодри, като че ли ей сега тръгващи на излет, се връщаме дома, там - на сладка почивка, да досънуваме Божествения образ на планината.

Изгревът - Том 26
2.1.7.18 март 1923 г., неделя, [Витоша, бивака Ел Ше-дар]