Които гладуватъ
Издателство: Бяло Братство
„Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“. (Матея 5:6)
Каква е била интимната мисъль, която занимавала ума на Христа, когато е произнесалъ тази своя рѣчь на планината? Кои сѫ били подбудителнитѣ причини, които сѫ Го заставили да я произнесе? Има много прѣдположения, но това сѫ само вѣроятности, това сѫ само догадки, тълкувания - едни по-близки, други по-далечни. Има само единъ, който знае, какво е мислилъ Христосъ, той е самиятъ Христосъ. Само Той знае, каква е била интимната мисъль у Него, а ние можемъ само да прѣдполагаме. По нѣкой пѫть ние идваме до убѣждението, че знаемъ нѣщо, като че разбираме живота, като че всичко ни е ясно. И дѣйствително, туй наше състояние е вѣрно. Денемъ всичко виждашъ, пѫтьтъ ти е отворенъ, накѫдѣто погледнешъ - сигуренъ си, смѣлъ, рѣшителенъ си, смѣло водишъ. Щомъ се свечери, обаче, щомъ стане тъмно като въ рогъ, ти веднага се спирашъ, не си тъй смѣлъ вече, почвашъ да се спъвашъ, знанието ти се ограничава.
И тъй, нѣкой запитватъ: защо азъ нѣкой пѫть мисля, че зная, а нѣкой пѫть ми се струва, че нищо не зная? Психологически азъ обяснявамъ този фактъ така: знаешъ, защото день има у тебе; не знаешъ, защото вечерь има у тебе. Други запитватъ: защо нѣкой пѫть азъ се чувствувамъ тъй смѣлъ, рѣшителенъ, всичко мога да направя, а нѣкой пѫть ми се струва, че нищо не мога да направя? Казвамъ: като изядешъ по 2-3 кокошки, силенъ си, а като ядешъ само сухъ хлѣбецъ, нищо не си. Онзи конь, който яде зобчица, той е силенъ, подскача, подскача; а онзи който яде само сухата слама той си прави своитѣ разсѫждения, защо не може да подскача. Тия двата коня се събератъ, и първиятъ казва на втория: какво си се свилъ, подскочи като мене. - Е, азъ не ямъ като тебе зобъ, ами слама ямъ.
Питамъ сега: когато тълкователитѣ създаватъ своитѣ теории, кои сѫ подбудителнитѣ причини за това? Когато извѣстни писатели, извѣстни моралисти, извѣстни философи пишатъ върху нѣкой въпросъ, кои сѫ подбудителнитѣ причини, които ги заставятъ? Интимната им мисъль дава директива, направление на цѣлата имъ работа. Но коя е интимната имъ мисъль? Сега, започватъ философскитѣ разсъждения. Влиза ученикътъ въ училището, да кажемъ въ първи гимназиаленъ класъ, и учительтъ започва да обяснява, що е точка. Учительтъ казва, че точката нѣма никакво измѣрение, не заема никаква часть отъ пространството, но при това сѫществува въ ума ни. Значи, туй, което не заема никакво мѣсто и пространство, сѫществува като нѣкаква идея. Тогава, споредъ нашитѣ схващания, само туй е реално, което заема нѣкакво мѣсто. При всичко това, учительтъ започва да разправя на ученицитѣ си за точката, която не заема никакво пространство. И тогава запитватъ: какво нѣщо е точката? Казвамъ: точката е първото проявление на единъ разуменъ животъ. Е, какво иска тази точка? Послѣ запитватъ: ами какво означава правата линия? Казвамъ: правата линия, това сѫ възможноститѣ на точката. Послѣ учительтъ разправя за плоскостьта, за квадрата. Какво означава квадрата? Той казва: квадратътъ е пространство, затворено отъ четири линии. Азъ казвамъ: квадратътъ, това сѫ възможноститѣ на правата линия. Най-послѣ идваме до 3-то измѣрение, до куба. Какво нѣщо е кубътъ? Кубътъ, това сѫ възможноститѣ на квадрата - нищо повече. Питамъ: сега разбрахте ли всичко това? Въ разбирането трѣбва да има вѫтрѣшни отношения. Да разясня мисъльта си. Учительтъ разправя на ученицитѣ си за числата, говори имъ за 1, 2, 3, 4, 5-10. Пита ги: разбрахте ли? - Разбрахме. Какво? - Разбрахме за числата отъ 1-10. Добрѣ. Отиде си малкиятъ Драганчо въ кѫщи, пише числата отъ 1-10, майката се радва. Да, но тѣзи числа сѫ живи, тѣ не сѫ само символи, тѣ иматъ свои отношения. Когато ние казваме