Който се учи

Неделни беседи , София, 30 Ноември 1924г., (Неделя) 10:00ч.
Издателство: Бяло Братство

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА

„А този, който се учи на Словото Божие, нека направи участникъ въ вситѣ си добрини тогозъ, който го учи“. (Галат. 6:6)

„Който се учи, и който го учи“, сѫ двѣтѣ важни думи въ стиха, а другитѣ сѫ обяснения и допълнения. Който се учи е ученикъ, а който го учи е учитель. Който се учи е човѣкътъ на земята, а който го учи е Богъ, горѣ на небето. Който се учи е дѣтето, а който го учи е майката. Това сѫ все сравнения.

По нѣкой пѫть намъ се вижда, че животътъ е лесенъ за разбиране, то е, защото той така се опростотворява въ ума ни, като че нѣма никакъвъ смисълъ. Защо е така? Защото всички нѣща, който се опростотворяватъ, изгубватъ смисъла си. Нѣкой пѫть животътъ ни се вижда толкова сложенъ, че ние съвсѣмъ се оплитаме. Това сѫ двѣ крайности. По нѣкой пѫть нѣкой ученъ човѣкъ мисли, че всичко знае, а другъ нѣкой мисли, че знае много малко. И двамата сѫ подъ единъ знаменатель, но се различаватъ въ съзнанието си. Онзи, който мисли, че знае много, не е виждалъ човѣкъ по-ученъ отъ себе си, за това мисли така. Онзи пъкъ, който е срѣщалъ по-ученъ човѣкъ отъ себе си, казва: има хора, който знаятъ много, тъй че азъ, въ сравнение сѫ тѣхъ, малко зная. Слѣдователно, за да прави човѣкъ тия сравнения, трѣбва да има едно дълбоко вѫтрѣшно разбиране, не трѣбва да мѣри нѣщата съ себе си. Ако мѣри съ себе си, нѣма защо да прави сравнения.

И тъй, казваме: който се учи. Това, да се учи човѣкъ, е едно вѫтрѣшно побуждение, единъ вѫтрѣшенъ стремежъ. Най-великото състояние вѫтрѣ въ човѣка е да се учи. Онзи, който иска да осмисли живота си, трѣбва да се учи. Онзи, който иска да живѣе, трѣбва да се научи, какъ да живѣе, т.е. той трѣбва да добие закона на Любовьта.

Сега, всички думи „да се обичаме, да вѣрваме, да имаме знания“ по настоящемъ изискватъ обяснение. Какво значи да знаешъ? Всѣки казва, че знае. Това, което хората знаятъ, не е знание, то е паметарство, т.е. знание по паметь. Еди-кой си челъ нѣкоя книга, еди-кой си челъ нѣкой романъ, еди-кой си челъ нѣкое научно съчинение, запомнилъ нѣщо отъ него и казва: азъ зная. Е, какво знаешъ? - Зная, че земята се върти около слънцето. Ти провѣри ли това? - Не, четохъ въ еди-коя си книга. Тогава ще кажешъ: четохъ въ едно научно съчинение, единъ ученъ казва, че земята се върти около слънцето. Другъ нѣкой казва: азъ зная, че отъ земята до слънцето има 92 милиона мили разстояние. Ами ти измѣри ли го? Не, но зная. Чудни сѫ хората! Другъ нѣкой челъ нѣщо по сѫщия въпросъ и казва, че разстоянието между слънцето и земята е 93 милиона мили. При тия двѣ твърдения се явява разлика отъ единъ милионъ. Казвамъ: какво е това научно измѣрване, което ражда разлика отъ единъ милионъ? Питамъ тия учени: какъ измѣрихте туй разстояние? - Е, въ математиката има извѣстни ѫгли, та измерването става по голѣмината имъ, по дължината на тѣхнитѣ страни. Какви сѫ тия ѫгли, какви сѫ тия страни? Какъ е възможно: единиятъ измѣрвалъ съ ѫгли, другиятъ съ прави линии и да произлѣзе разлика отъ единъ милионъ километри? Какво е това измѣрване на ѫглитѣ? Това е единъ методъ, съ който си служатъ ученитѣ, азъ го наричамъ „методъ на прѣдположение“. Така, въ турски езикъ има извѣстни думи, които се пишатъ по единъ и сѫщъ начинъ, но иматъ различно значение. Турчинътъ като срещне нѣкоя такава дума, казва: не иде на кажемъ тази дума, кажете друга нѣкоя. Той пише, пише, нищо не излиза. Запримѣръ, въ турски езикъ думитѣ лопата, шивачъ и слѣпа коза се пишатъ по единъ и сѫщъ начинъ. Единъ турски началникъ пише до кмета да му се изпратятъ 40 лопатари - хора да ринатъ земя. Кметътъ чете, чете, казва: „На нашия началникъ трѣбватъ 40 кюркчии“. Праща му 40 кюркчии да шиятъ, т.е. 40 шивачи. Началникътъ пише, че не му трѣбватъ шивачи. Кметътъ мисли, мисли, казва си: „Сигурно началникътъ има много работници, та му трѣбватъ 40 слѣпи кози“. Нѣма какво, изпраща му 40 слѣпи кози. Началникътъ пакъ повтаря молбата си: „Изпратете ми 40 лопатари“. Едва при този случай кметътъ се досѣща, че началникътъ иска 40 лопатари, работници и му ги изпраща.

Та, сега и ние въ нашитѣ изслѣдвания направимъ една погрѣшка, че втора, че трета, докато се изправимъ. Подъ „знание“ подразбирамъ извѣстни истини, които ние сме провѣрили веднъжъ, дважъ, докато получимъ най-послѣ най-малкия, микроскопически резултатъ. А тѣзи знания, които сте добили само отъ четене, безъ провѣрка, безъ опити, тѣ се отнасятъ до паметьта на човѣка. Ето защо, всички истини, които взимаме отъ другитѣ хора, трѣбва да ги провѣряваме. Когато изучаваме живата природа, трѣбва да я разглеждаме като една книга, оставена прѣдъ насъ за проучване. Всички животни, всички растения, всички звѣзди сѫ Божественитѣ азбука, слогове и прѣдложения на невидимия свѣтъ. Задъ този свѣтъ, който ние виждаме, сѫществува единъ невидимъ, много по-съвършенъ, по-обширенъ отъ видимия. Слѣдователно, туй видимото е азбука, чрѣзъ която можемъ да се домогнимъ до невидимия свѣтъ. Срѣщаме единъ вълкъ и казваме: вълкъ е това! Добрѣ, каква роль играе този вълкъ въ природата? - Много проклето животно е вълкътъ! Защо, въ какво седи неговата проклетия? - Дави овцитѣ. Е, че ако е така, човѣкъ ги дави повече. Какво лошо има въ това? Вълкътъ ще изяде 1-2-3-10 овци, а човѣкъ ще заколи много повече, при това, ще накълца месото имъ и ще го консервира. Значи, и вълкътъ яде овци, и човѣкътъ яде овци, а при това човѣкътъ минава за праведенъ, за светия. Защо вълкътъ да е виноватъ, а човѣкътъ да не е виноватъ? Човѣкътъ е, казватъ, господарь. Слѣдователно, като господарь, той ималъ право да яде овци, а вълкътъ - нѣма. И слушаме ние днесъ всички религиозни хора да казватъ, че въ Писанието било казано, какво всичко живо е създадено за да се яде. Азъ ще направя едно възражение. Когато Господь създаде крушата, какво каза, дървото ѝ ли да ядемъ, или плода ѝ? Питамъ те: ако ти отидешъ да изядешъ една круша съ стеблото ѝ, съ дънера ѝ, какво ще стане съ тази круша? Казватъ: трѣбва да ядемъ! Да, но ще изядешъ само плода на крушата, а сѣменцата ѝ ще посѣешъ. Ако ти изядешъ една круша, а сѣменцата ѝ посадишъ, имашъ право да я ядешъ, но ако опапашъ цѣлата круша, заедно съ сѣменцата ѝ, казвамъ: ти не си нищо друго, освѣнъ единъ червей, който знае само да гризе - ти не си разбралъ смисъла на живота. И сега, нѣкои казватъ: явили се въ свѣта едни неправовѣрни хора. Защо не сѫ правовѣрни? Защото казватъ, че не трѣбва да се яде месо. А тия, които казватъ, че трѣбва да се яде месо, тѣ сѫ правовѣрни! Но, въ първата глава на Битието се казва, че човѣкъ трѣбва да се храни само съ плодове. И казва по-нататъкъ Писанието, че царството Божие не седи въ ядене и пиене. Ами въ какво? - Когато ядешъ, да ядешъ само това, което Богъ е опрѣдѣлилъ и то съ благодарность. Разбира се, това се отнася до вѣрующитѣ хора, до тия, които сѫ умни, които иматъ разбирания. Онѣзи хора, които вѣрватъ въ Бога, азъ ги харесвамъ. Подъ думата „вѣрующъ“ човѣкъ азъ подразбирамъ този, който разбира дълбокия смисълъ на нѣщата. Ако ти внесешъ въ твоя организъмъ храна, която може да отрови кръвьта ти, и съ това да повлияе върху здравето на дѣцата ти, тази храна полезна ли е? Днесъ има споръ между всички лѣкари по въпроса за храната. Едни доказватъ, че месото е врѣдно, а други доказватъ, че не е врѣдно. Азъ казвамъ: има и друго разсѫждение. Медътъ на пчелитѣ е сладъкъ, но не и самитѣ пчели, които сѫ въ кошеритѣ. Човѣкъ може да си вземе малко медецъ отъ пчелитѣ, той е господарь на това, но не е господарь и на самитѣ пчели. Слѣдователно, въ сегашнитѣ условия, при които се намираме, вѣрующиятъ човѣкъ има право да вземе млѣкото на кравата, това му е позволено, но да вземе месото ѝ, това нигдѣ въ Божия законъ не е писано. Азъ говоря за вѣрующитѣ, за онѣзи, които обичатъ Бога. Днесъ хората се оправдаватъ съ това, което се пише въ Светото Писание. Защо? Защото взиматъ тия истини и ги тълкуватъ буквално. Ако вземемъ този стихъ, дѣто Христосъ казва: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми“ - и го тълкувате буквално, какво ще стане? Вие ще се изядете единъ другъ, ще изядете даже и най-святитѣ и най-ученитѣ си хора. Ученицитѣ Христови поставили този въпросъ прѣдъ Христа ребромъ, той да имъ разясни скрития му смисълъ. Христосъ имъ каза: „Този стихъ се отнася до моитѣ думи. Ако не приемете думитѣ ми, които сѫ Словото Божие, Духътъ Божий, и не станатъ ваша плъть и кръвь, вие не може да придобиете животъ вѣченъ“. Съ туй Слово трѣбва да се храните постоянно, и туй Слово трѣбва да излиза отъ устата на онзи, който вѣрва. Ако всички ние схващахме въпроса така живо, ако всички ние обичахме Бога съ всичкото си сърдце, ако Богъ не бѣше за насъ една отвлѣчена единица, едно отвлѣчено сѫщество, за което да споримъ, дали сѫществува или не сѫществува, всичкитѣ наши недоразумения и криви заключения щѣха да изчезнатъ. Сегашнитѣ недоразумения, които сѫществуватъ между хората, произтичатъ отъ факта, че тѣзи хора не сѫ въ връзка съ Бога. Законътъ въ природата е слѣдниятъ: всѣко сѫщество, което не е въ връзка съ Бога, нѣма условия да живѣе. Растенията, които сѫ извънъ почвата, изсъхватъ; рибитѣ, които сѫ извънъ водата, умиратъ; птицитѣ, които сѫ извънъ въздуха, умиратъ. Сѫщиятъ законъ, сѫщата аналогия се отнася и до човѣка. Човѣкъ може да излѣзе вънъ отъ Бога, може да не вѣрва, но въ това невѣрие той ще внесе мракъ и тъмнина въ душата си, ще изгуби свѣтлината си, ще изгуби смисъла на живота си. Та, казвамъ: въ всѣко нѣщо има смисълъ. Запримѣръ, като срещнемъ единъ вълкъ, какво означава вълкътъ, какъвъ смисълъ има той? Срещнемъ мечка. Какъвъ смисълъ има тя? Често ние уподобяваме човѣка на нѣкое животно. Казваме: вълкъ е той, мечка е той, овца е той. Христосъ пъкъ казва за себе си: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ“. Какво означава живиятъ хлѣбъ? Нѣкои наричатъ Христа „Агнецътъ Божий“ - пакъ уподобление правятъ. Какво означава това? И въ този смисълъ, нѣкои народи отъ старитѣ врѣмена, като сѫ разбирали това нѣщо, сѫ се покланяли на нѣкои животни, като сѫ ги считали за символъ на нѣщо велико. Ние се чудимъ, запримѣръ на египтянитѣ, какъ е възможно, тѣ които сѫ били толкова културни да се кланятъ на тѣхния аписъ - животно отъ рода на млѣкопитающитѣ. Нима ние днесъ не се кланяме прѣдъ онази каса, пълна съ златни, звонкови монети? Нима ние не се кланяме прѣдъ онзи богатъ банкеръ? - Покланяме се и прѣдъ пълната каса, покланяме се и прѣдъ богатия банкеръ. При това, като влѣзешъ при него, очите ти сѫ отворени на четири. Защо? Казвашъ: е, нужда имамъ. Сега, въпросътъ не е за външнитѣ хора, да оставимъ тѣхъ на страна, въпросътъ се отнася до вѣрующитѣ, до онѣзи, които вѣрватъ въ Бога. Питамъ: опитали ли сте вие вашата сила, какъ можете да противостоите на паритѣ, да живѣете безъ тѣхъ? Това, че не можете да живѣете безъ пари, не е само едно вѣрую, това е едно внушение. Ученитѣ хора правятъ опити въ това отношение и сѫ забѣлѣзали, че когато се тури една мисъль въ човѣка, той не може да ѝ противостои. Нѣкой пѫть устоява, нѣкой пѫть - не може. И въ живота има такива наклони плоскости, че като те турятъ на някоя отъ тѣхъ, не можешъ да устоишъ. Тамъ е изкушението! Прѣдставете си, че някой иде на срѣща ви съ револверъ, но вие не можете да се браните, нѣма ли да се намѣрите въ изкушение? Прѣдставете си, че нѣкой иска да изнасили жена ви. Вие нѣма ли да извадите револвера и да го убиете? Това сѫ все прѣдположения, нѣща, които може да станатъ, може и да не станатъ. Но, щомъ ти живѣешъ въ Бога, какъ е възможно, да дойде нѣкой да направи едно прѣстѫпление противъ волята Божия? Слѣдователно, ние въ живота си правимъ допущения, прѣдположения за това - за онова и все казваме, че вѣрваме въ Бога. Вие имате дъщери, синове, но си казвате: възможно е тия дѣца да ме не гледатъ на стари години, отгдѣ да зная, затова нека си туря поне малко парици въ банката. Вие уповавате на дъщеря си, на сина си, но уповавате и на паритѣ. Казвате: е, да се намиратъ тамъ малко пари! То значи: като се намиратъ тия пари, все ще се намѣрятъ нѣкои хора, които ще ме гледатъ, ако не заради мене самия, то поне заради паритѣ. И така, спестишъ си 100-200,000 лева. Но, като имашъ тия 100-200,000 лева, нѣма ли да умрѣшъ по сѫщия начинъ, както и ако да ги нѣмаше? - Щеше да умрѣшъ еднакво. И въ края на краищата, какво си свършилъ? Нека разумно погледнемъ на резултатитѣ въ живота. Ама вие казвате: е, азъ да си поживѣя сега, че като умра, като отида на онзи свѣтъ, тогава да бѫде каквото ще. Не, това не е правилно разсѫждение. Слѣдъ като умрѣшъ, ти ще се намѣришъ въ чудо, че пакъ живѣешъ, пакъ имашъ чувства и желания, пакъ имашъ рѫцѣ, крака, тѣло, както и сега: само че туй тѣло, което ще имашъ въ духовния свѣтъ не е тъй гѫсто, тъй грубо, както това, което имашъ на земята. Като се намѣришъ въ онзи свѣтъ, ти ще се очудишъ, ще кажешъ: е, имало другъ свѣтъ! И тамъ ще живѣешъ, ще ходишъ, ще говоришъ, но ще намѣришъ слѣдующата разлика: говоришъ на жена си - не ти обръща внимание; говоришъ на дъщеря си, на сина си - не ти обръщатъ внимание; говоришъ на слугитѣ си - не ти обръщатъ внимание. Разгнѣвишъ се, казвашъ: какъ тъй, тѣзи хора оглушѣли ли сѫ, оглупели ли сѫ, че не ми обръщатъ внимание? Разправяха ми единъ случай за единъ заминалъ за онзи свѣтъ, дали е вѣренъ случай, или не, не зная, но той е слѣдниятъ: нѣкой си дѣдо Стоянъ умрѣлъ. Той не билъ много благочестивъ човѣкъ, напротивъ билъ голѣмъ скѫперникъ, парата дѣлѣлъ на двѣ. Като умрѣлъ, жена му, дѣцата му си въздъхнали свободно и си казали: добрѣ, че дѣдо Стоянъ умрѣ, та да можемъ свободно да си поживѣемъ. Тѣ поканили приятели, сложили богата трапеза, да ядатъ и да пиятъ. Едва се наредили, забѣлѣзватъ, че всичко по масата започва да се разхвърля. Омагьосана е стаята нѣщо, казватъ си. Всички чинии, лѫжици, вилици започнали да се движатъ. Най-послѣ нѣкой отъ сѫсѣдитѣ се досѣтилъ, че това е духътъ на дѣда Стояна, който иска да вземе участие въ угощението. Наредили тогава на масата чиния, вилушка, лъжица и за дѣда Стояна, сипали му ядене, турили му столъ, и слѣдъ като наредили всичко това, дѣдо Стоянъ вече си кротувалъ, нищо не разхвърлялъ. Казватъ: защо този столъ е празенъ? - Не е празенъ, дѣдо Стоянъ седи на него. Нѣкой ще каже: това сѫ приказки отъ 1001 нощь! Че и сегашниятъ свѣтъ е отъ 1001 нощь. Всѣки може да провѣри тѣзи нѣща и да види, до колко сѫ вѣрни.

И тъй сегашниятъ човѣшки животъ на земята е крайниятъ прѣдѣлъ на сегашния козмосъ, дѣто всичкитѣ нѣща се посрѣщатъ: у човѣка ще се роди нѣщо по-хубаво, нѣщо ново ще се създаде. Човѣкътъ е крайниятъ прѣдѣлъ, крайната граница на битието. По-долу отъ човѣка ние не можемъ да знаемъ, и по-горѣ, по-далечъ отъ него не можемъ да отидемъ. Надъ насъ има други, по висши сѫщества: ако слѣземъ долу въ ада, и тамъ има другъ свѣтъ. Лошитѣ духове нѣматъ нищо общо съ насъ. Човѣкъ се намира между двѣ противодѣйствуващи сили въ природата. Всѣки е опиталъ това нѣщо. Запримѣръ, някой ви обича, но въ даденъ моментъ не ви направи една услуга. Веднага у васъ се зараждатъ лоши чувства. Отгдѣ дойдоха тѣ? Тѣ не сѫ ваши, тѣ сѫ чужди. Нѣкои мислятъ, че адътъ е образуванъ отъ паднали ангели. Не, той е пъленъ съ сѫщества отъ човѣшката раса. Той е пъленъ съ всички онѣзи хора, които не сѫ изпълнили волята Божия, които сѫ вървѣли по свой пѫть, които сѫ вършили най-голѣмитѣ прѣстѫпления. Тия сѫщества сѫ жителитѣ на ада, затова водятъ най-разгуленъ животъ. Всичкитѣ тия лоши думи, цѣлиятъ този рѣчникъ отъ извратени слова се дължи все на тѣхъ, на лѣво - на дѣсно ги употрѣбяватъ. Тъй че жителитѣ на ада сѫ хора, не сѫ духове. Духоветѣ не знаятъ тѣзи думи. Небето пъкъ е пълно само съ добри хора. Ами че ангелитѣ сѫ все такива добри хора. Казвате: Господь създалъ ангелитѣ. Не, това е едно заблуждение! Господь не създава. Създаването е единъ механически процесъ. Въ свѣта има раждане. Раждането е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, процесъ на Божествения Духъ. Всички напреднали сѫщества сѫ минали по извѣстенъ пѫть на развитие подъ рѫководството на Божия Духъ и сѫ достигнали до тази степень на развитие, въ която се намиратъ. Та, казвамъ: всѣки единъ отъ васъ може да стане ангелъ, може да стане и дяволъ, споредъ както живѣе. И по закона на тази свобода, именно, човѣкъ може да направи и добро, и зло; по закона на тази свобода, именно, човѣкъ може да възприеме единъ добъръ, или единъ лошъ животъ. Нѣкои питатъ: въ какво седи добриятъ животъ? Добриятъ животъ седи въ това, да сподѣлишъ всичко, което имашъ съ своитѣ ближни. Лошиятъ животъ седи въ това, да не сподѣляшъ нищо съ своитѣ ближни. Нѣкои казватъ: ами човѣкъ нали обича своитѣ дѣца, своето сѣмейство? Не, това не е мѣрило, че човѣкъ води добъръ животъ. Че и вълчицата обича своитѣ дѣца, но тази вълчица задига дѣтето на овцата и го занася на своитѣ дѣца, като казва: хайде, мама, хапнете си! Питамъ: каква е тази любовь, за образецъ ли е, Божия Любовь ли е? Слѣдователно, човѣкъ веднъжъ заживѣлъ съ Божията Любовь, веднъжъ просвѣтенъ въ Божия Духъ, живѣе вече добъръ животъ. Защо? Защото Господь едноврѣменно прониква въ всички хора. Тѣлата на всички хора сѫ подъ влиянието, подъ разположението на Бога. Богъ разполага сѫ тѣхъ. Той едноврѣменно има друго едно по-високо проявление. Когато дойде едно сираче въ дома ти, и ти направишъ разлика между него и твоитѣ дѣца, това не е по Бога, Богъ не живѣе вече въ тебе. Ти не трѣбва да правишъ никаква разлика между твоитѣ дѣца и това дѣте. Ти ще се отнасяшъ съ туй дѣте тъй, както съ твоитѣ, разбира се, ако то бѫде скромно. Ти ще бѫдешъ спрѣмо туй дѣте тъй добъръ, както и спрѣмо своитѣ дѣца, защото Духътъ Божий, който живѣе въ твоитѣ дѣца, живѣе и въ туй бѣдно дѣте.

Ние, съврѣменитѣ хора, имаме особени схващания за живота, отъ който произтичатъ всичкитѣ наши нещастия въ свѣта. Запримѣръ, често ме запитватъ: защо умрѣ моето дѣте? Защо го взе Господь, трѣбваше ли да умрѣ? Чудни сте вие хората! Това дѣте не бѣше твое. То бѣше единъ ангелъ, изпратенъ отъ небето за 10 години при тебе, да придобие една опитность. Слѣдъ като си свърши работата, слѣдъ като си научи урока, за който бѣше дошло, Господь си го взе. То се върна на небето. Защо ще плачешъ на чуждъ гробъ? Това дѣте не е твое. Другъ примѣръ. Нѣкой взелъ отъ нѣкого 10,000 лева на заемъ и послѣ казва, защо ще ги връщамъ? - Ще ги върнешъ, ползувалъ си се отъ тѣхъ. Чудни сѫ тия майки, като казватъ: защо ми отиде дѣтето? Така да казва единъ вѣрующъ, то значи да не разбира Божия законъ. Това дѣте не е твое, то е ангелче, което трѣбваше да си отиде. Умрѣ ли дѣтето ти, ще кажешъ: Господи, благодаря Ти, че взе моето ангелче, прати ми друго нѣкое. Пъкъ много ангелчета има по свѣта! Щомъ твоето ангелче си отиде, иди въ другъ домъ и кажи: сестро, азъ се радвамъ на твоето ангелче тъй, както и на моето. Пъкъ и нейното ангелче скоро ще си отиде. Че онзи свѣтъ е нѣщо много хубаво! Тамъ има музика, поезия, художество! Тамъ нѣма караници между мѫже и жени, сладъкъ езикъ между тѣхъ сѫществува. Навсѣкѫдѣ слушашъ звученъ, музикаленъ езикъ. Нѣкои казватъ: а, страшно е на онзи свѣтъ! Дали скоро ще умра? Казвамъ: е, да умрѣшъ, хубаво е, но не те искатъ още. Не е добрѣ да умрѣшъ, да заминешъ отъ този свѣтъ безъ да сѫ те повикали, че да чакашъ съ години прѣдъ вратата на онзи свѣтъ. Ти чукашъ, никой не те приема, ти чукашъ никой не те приема. Отъ тамъ ще ти кажатъ: не е врѣме още да дойдешъ въ този свѣтъ, ще се върнешъ назадъ. Това е лошото! Има много такива души, които се скитатъ между този и онзи свѣтъ, че не сѫ нито тукъ, нито тамъ. Това сѫ били все отчаяни хора, които сѫ се самоубили.

Сега апостолъ Павелъ се обръща къмъ вѣрующитѣ съ стиха: „Който се учи“.

За да разбираме нѣщата, ние всѣкога трѣбва да допуснемъ извѣстни истини, съ които да ги измѣрваме, да ги сравняваме. Да се съмнявашъ, това не е знание. Нѣкой се съмнѣва въ нѣкого, казва: азъ се съмнѣвамъ въ неговата честность. Хубаво, ти, който се съмнѣвашъ, честенъ ли си? Само абсолютно честниятъ човѣкъ може да знае, дали другиятъ на срѣща му и честенъ, или не. Само абсолютно добриятъ може да знае, дали онзи на срѣща му е добъръ, или не. Само абсолютно разумниятъ може да знае, дали онзи на срѣща му е разуменъ, или не.Този, който не е разуменъ той може само да прѣдполага. Ние трѣбва да бѫдемъ въ връзка съ самитѣ нѣща, или най-малко ние трѣбва да имаме дружба или общение съ нѣкой човѣкъ, за да го познаемъ. Трѣбва да има една малка обмѣна между нашитѣ чувства. Послѣ, като срѣщнемъ нѣкой човѣкъ, казваме: лицето на този човѣкъ е красиво. Въ какво седи красотата на едно лице? - Всѣка една частъ отъ нашето лице трѣбва да бѫде жива, а не мъртва. Лицето ни трѣбва да бѫде тъй подвижно, че отъ всѣка часть на лицето ни да радиира онази Божествена свѣтлина. Отъ всички части на лицето ни трѣбва да излизатъ най-хубавитѣ, най-възвишенитѣ нѣща. То трѣбва да е като единъ рефлекторъ на нашия вѫтрѣшенъ животъ. Въ какво именно седи красотата на нѣкой човѣкъ. - Челото му да бѫде голѣмо. Голямото чело на нѣкой човѣкъ говори за неговия умъ. Нѣкой има голѣма глава. Да, но голѣмата глава не говори за голѣмината на челото, не говори и за ума на човѣка. Главата на нѣкого може и да е малка, и челото му да изглежда малко, но това още не е мѣрката, по която да се сѫди за неговата интелигентность. Голѣмо чело е това, което отговаря на една математическа величина, на една геометрическа форма. Широкото, голѣмото чело показва най-възвишенитѣ мисли у човѣка. Долната часть на лицето показва настроенията, възможноститѣ, съ които човѣкъ може да се прояви. Когато лицето на човѣка е по-голѣмо, за него казватъ: душа има този човѣкъ! Колкото лицето е по-дребно, толкова по-дребнавъ е той. Но, азъ не говоря за онази натрупаность отъ мазнини по лицето, но подразбирамъ онова живо, подвижно лице безъ мазнини. Онзи човѣкъ, на когото лицето е прѣтрупано отъ мазнини всѣки день ще го видишъ, че ту заушка се явила въ него, ту циреи, ту нѣкаква ангина. Не за такова лице говоря азъ, но за онова живото, подвижното, въ което всѣки мускулъ играе. Изразителенъ е такъвъ човѣкъ! И като го погледнешъ, благость диша отъ него, довѣрие ти внася. Въ такъвъ човѣкъ нѣма никакво раздвояване. Азъ гледамъ, нѣкой човѣкъ ме погледне и изведнъжъ бързо си свали очитѣ. Защо? - Страхъ го е да не проникна въ душата му. Нѣма защо да се страхува - азъ отдавна съмъ проникналъ. Ще бѫде смѣшно, почвата да се страхува отъ водата. Водата е проникнала вече въ почвата и постоянно прониква. Водата не създава злото. Нѣкой пѫть тя носи зло, но повече носи благословение за растенията. Слѣдователно, ако този животъ проникне въ насъ, нѣма какво да се плашимъ. Тия очи - това сѫ все прозорци. Нѣкой казва: страшни очи има той. Какво страшно може да има въ тия очи? Нѣма нищо страшно въ свѣта. Ако ние имаме вѣра, че Богъ, съ своята разумность на всѣкѫдѣ царува, и че всички сме заобиколени съ множество свидѣтели, разумни сѫщества, които се интересуватъ, грижатъ за насъ, ние другояче бихме гледали на всички нѣща. Тия сѫщества не ни наблюдаватъ отъ любопитство, но по нѣкой пѫть, когато дигаме голѣмъ шумъ, тѣ се спиратъ, за да ни помогнатъ. Иначе, тѣ се занимаватъ съ своитѣ работи: тѣ сѫ благородни сѫщества. Каквото и да правимъ, ние сме забавление за тѣхъ. Нѣкой пѫть хората се биятъ помежду си и казватъ: Господь не вижда ли, че ми изтръгнаха космитѣ? Тогава Господь изпраща нѣкои отъ тия разумни сѫщества да примирятъ хората.

И тъй, ние трѣбва да изхвърлимъ злото отъ себе си, да се освободимъ отъ лошитѣ обходи, а за това трѣбва да се прѣобразимъ коренно. Ти вървишъ по пѫтя, виждашъ, че нѣкой бие вола си. Какво ще направишъ? Азъ бихъ постѫпилъ по слѣдующия начинъ: Ще се спра прѣдъ този човѣкъ и ще му кажа: приятелю, какво носишъ въ колата си? - Е, малко житце, около 3-4 кгр. По колко мислишъ да го продадешъ? - По толкова. Дай ми житото си, азъ ще го купя. Ще взема житото, ще му го платя добрѣ и ще освободя воловетѣ отъ бой. Вие сега ще кажете: ако почна да плащамъ всѣки день за туй, за онуй, на кѫдѣ ще му излѣзе смѣтката? Вие сте чудни хора, като се боите, че ще плащате. Ако почнешъ да плащашъ, всичко около тебе ще протече. Богатството е като единъ изворъ. Ти само не го запушвай, отпуши го, то ще протече. Ние всѣкога туряме прѣгради и затова не успѣваме. Вие казвате: не може да се прави добро. Не, вѣчно ще правишъ добро. Доброто. е единъ вѣченъ изворъ. Ти го отпуши и ще видишъ, какъ той ще протече. Доброто е едно богатство. Нѣкой казва: до сега правихъ добро, но отъ сега нататъкъ нѣма вече да правя добро. Не, ти прави добро всѣкога, не се разкайвай, доброто е вѣченъ изворъ.

Казва апостолъ Павелъ: „Онзи, който се учи, трѣбва да научи онѣзи велики нѣща въ природата“. Отъ кого? Кой е учительтъ? - Богъ е, който учи. Той може чрѣзъ много нѣща да те учи. Той може да те учи чрѣзъ жена ти, чрѣзъ дѣцата ти, чрѣзъ учителя ти. Ние чакаме сега да се пенсионираме, че тогава да се заемемъ да работимъ за себе си, за Бога. Азъ слѣдя, правя си своя статистика за тия случаи. Нѣкой казва: мене ми трѣбватъ още 4-5 години, докато се пенсионирамъ. Добрѣ, пенсионира се, но какво става? - Пенсионира се и умрѣ. Не, човѣкъ докато не се е пенсиониралъ, може да работи, има условия за работа, има и стремежъ. Като се пенсионира вече, той не намира цѣль за какво да работи. Нѣкой казва: азъ като остарѣя, тогава ще работя за Бога. Той ще изхарчи всичкитѣ си сили въ единъ непорядъченъ, разгуленъ животъ, и като прахоса всичкия си животъ, тогава съ тояжката си и съ пъшкане, „охъ-охъ“, ще отиде да проповѣдва Словото Божие, ще отиде да лѣкува болни. Не, младитѣ ще ходятъ да проповѣдватъ Словото Божие, тѣ ще говорятъ за Бога. Ще кажете: защо младитѣ само, ами ние, които сме остарѣли какво трѣбва да правимъ? Какво подразбирамъ подъ стари хора? Всѣки човѣкъ, който прави грѣхове, той е старъ, той остарѣва. А всѣки човѣкъ, който се възвръща къмъ любовьта, подмладява. Любовьта подмладява хората. Почнете да обичате Господа и ще се подмладите. Възлюбете вѣрата, почнете да проповѣдвате за Бога, изхвърлете съмнѣнието и лицето ви ще просветне, вие ще се подмладите. Подмладите ли се, тогава и знанието ще дойде. Ще кажете: може ли тия нѣща? - Може, ние сме ги опитали. Турете тази мисъль въ себе си.

И тъй, ние дохождаме до слѣдното заключение: животътъ е въ пълно разположение на самитѣ насъ. Щомъ е така, ние можемъ да подобримъ живота си, защото това е волята Божия. Богъ, който живѣе въ насъ, ни казва, че чрѣзъ Него можемъ да подобримъ своя животъ, а не трѣбва да чакаме нашитѣ ближни да подобрятъ живота си, че тогава ние. Всѣки ще подобри своя животъ за себе си и ще приложи закона. Когато всички оправимъ живота си, ще имаме нови отношения единъ къмъ другъ. Тѣзи нови отношения ние не ги знаемъ. Днесъ нѣма отношения между господарь и слуга, и дружба нѣма, но между тѣхъ има една стѣна, която ги дѣли. Днесъ нѣма отношения между Бога и единъ вѣрующъ, който Му служи само отъ страхъ. Днесъ нѣма онова правилно разбиране, съ което трѣбва да се служи на Бога, да се разбира онзи великия законъ. Отъ любовь трѣбва да се служи на Бога!

Сега, въ какво трѣбва да се учимъ ние? Ще ви приведа единъ примеръ за единъ отъ древнитѣ царе. Този царь билъ много уменъ, наричалъ се Синусий. Въ своята приемна той ималъ единъ, столъ, украсенъ съ скѫпоцѣнности. Прѣдъ този столъ имало една масичка съ всѣкакви богатства, и онзи, който седнѣлъ на този столъ, ималъ право, слѣдъ като стане отъ него, да вземе каквито богатства иска отъ масичката и да ги занесе дома си. На този столъ имало надписъ: смърть и животъ! Обаче, забѣлѣжително било това, че никой не смеялъ да седне на този столъ. Защо? Подъ този столъ имало нѣкакви дупки, въ който се крияли кобри, който излизали веднага отъ дупкитѣ си, щомъ нѣкой се осмѣлѣвалъ да седне на стола и го ухапвали. Правилото за сѣдането на стола било слѣдното: всѣки, който искалъ да седне на този столъ, трѣбвало да бѫде съ голи рамѣнѣ и голъ гърбъ. Слѣдователно, ако той може да издържи на ухапването на тия кобри, той можелъ да вземе туй богатство, ако не издържи, моментално умиралъ. Мнозина опитвали този столъ и знаяли, какъвъ е. Какъвъ е? - Който обича, нека го опита.

И тъй, ние, съврѣменитѣ хора, всѣкога седимъ на този столъ, който носи смърть. Ние желаемъ външни богатства, отъ който умираме. Външнитѣ богатства днесъ раждатъ умраза между хората. Защо? Защото щомъ човѣкъ забогатѣе, той нѣма вече приятели. Даже жена му, дѣцата му не сѫ му вече приятели. Той не може да бѫде напълно увѣренъ, че тѣ го обичатъ. Забогатѣе ли, той е изключенъ за тѣхъ, не сѫществува вече за тѣхъ, тѣ обичатъ неговитѣ пари. Нѣкой казва: искамъ да бѫда богатъ. Добрѣ, то не е голѣма работа. Ще седнете на този столъ и ще забогатѣете. Сега, не трѣбва да вадите заключение, че не трѣбва да бѫдете богати. Има богатства, който трѣбва да придобиете, но трѣбва да знаете Истината, че като седнете на този столъ, и да ви ухапи кобрата, да не умрѣте. Синъ ти, жена ти, дъщеря ти не трѣбва да ламтятъ за туй външно богатство. Като говоря за богатство, азъ разбирамъ онова вѫтрѣшно богатство на Любовьта, на знанието и на Добродѣтелитѣ. Туй е истинското богатство! Има ли го човѣкъ въ себе си, той всѣкога може да бѫде богатъ. Туй богатство почива на слѣдующия законъ: всички онѣзи хора, който сѫ разбогатели по единъ естественъ начинъ въ кръвьта имъ се съдържа злато, и то толкова, колкото е количеството на външното злато, което притежаватъ. На това вѫтрѣшно злато въ кръвьта имъ се дължи богатството. Азъ не говоря за ония богати хора, който врѣменно сѫ разбогатели, по единъ неестественъ начинъ. Щомъ човѣкъ стане богатъ, той трѣбва да внесе едно малко количество злато и въ кръвьта си. Щомъ придобие туй живото злато отвѫтрѣ, той ще привлѣче златото и отъ вънъ. Ще видишъ тогава, какъ този ти носи, онзи ти носи. Значи, за да имашъ външното злато, трѣбва да имашъ туй вѫтрѣшното злато въ кръвьта си. Ако вие придобиете туй външно злато безъ да имате вѫтрѣшното злато въ кръвьта си, тази кобра ще дойде да ви ухапи, и вие ще умрѣте. Коя е тази кобра? - Това е онзи апашъ, разбойникъ, който ще ви ограби, удуши, ще ви вземе всичкото богатство. Имашъ ли туй живото злато, никой не може да ви ограби, да ви окраде. Ами че онзи, който иска да ми краде златото, азъ нѣма защо да го чакамъ да дойде да ме обере въ кѫщи, но ще го срѣщна на улицата и ще му кажа: приятелю, нѣма защо да ме крадешъ, кажи колко искашъ и азъ ще ти дамъ. - Е, 1,000-2,000 лв. Ето, вземи ги, и когато имашъ нужда пакъ ела. Ще му дамъ колкото му трѣбватъ и съ това ще станемъ приятели съ него, нѣма какво да ме краде. При това, има другъ единъ законъ, споредъ който честното богатство никой не може да го краде. Ще ви приведа единъ примѣръ изъ американския животъ, може да го вземете като анекдотъ или като приказка, съ който се потвърждава този законъ. Единъ християнинъ, бѣднякъ билъ той, често ходилъ на църква, но цѣлата му молитва била все за пари, тъй силно била концентрирана мисъльта му къмъ паритѣ. Той се молилъ на Господа така: Господи, ти знаешъ, че имамъ нужда отъ пари, прати ми парички отнѣкѫдѣ. Азъ ще посветя живота си за Тебе, но помогни ми! Видишъ ли отъ 4-5 години какъ реформирахъ живота си, искамъ да Ти служа, но не ме забравяй, Господи, прати ти парички! Молилъ се, молилъ се и една вечерь, като се връща дома си, вижда прозореца на кѫщата на единъ банкеръ отворенъ и на прозореца сложена една торба съ пари, които банкерътъ, както броилъ, дошло му нѣкакво вдъхновение, отишълъ да се помоли Богу и ги забравилъ. Този бѣдниятъ християнинъ, като вижда торбата съ паритѣ веднага я взима и си казва: благодаря Ти Боже, за гдѣто ми чу молитвата. Занася я дома си и започва да се моли Богу, обаче веднага торбата изпѫква между него и Бога. Спира се и си казва: е, тази вечерь молитвата ми не върви, утрѣ, ще провѣря, да видя дали ще се яви пакъ торбата. На другата сутринь отива при торбата, попипа я малко, порадва и се започва да се моли, казва: благодаря Ти Господи! Моли се, но молитвата пакъ не върви, торбата отново изпѫква. Вториятъ, третиятъ день все сѫщото нѣщо се повтаря. Казва си: Господи, защо ми даде тази торба? Господь му казва: тази торба не е за тебе. Иди, занеси паритѣ на господаря и ги остави, нека той ти даде отъ любовь колкото иска. Всѣко нѣщо трѣбва да се придобие чрѣзъ закона на Любовьта. Не е ли придобито чрѣзъ любовьта, то носи смърть и проказа. Всѣко нѣщо трѣбва да се придобие чрѣзъ поть на лицето и чрѣзъ трудъ. Знанието, мѫдростьта, всичко трѣбва да се употрѣби, за да донесе онова вѫтрѣшно богатство.

Апостолъ Павелъ казва: „Който се учи“.

Е, защо ние да не започнемъ споредъ този законъ и да се постараемъ да уредимъ живота си? Можемъ да уредимъ живота си. Кой ще ни покаже какъ да го уредимъ? - Онзи, който ни учи. И съврѣменнитѣ страдания не сѫ нищо друго, освѣнъ това, че невидимиятъ свѣтъ ни прѣдава горчиви уроци, за да дойдемъ до онова вѫтрѣшно познание, отъ което произтича живота. Не е ли хубаво да прѣкараме единъ животъ въ миръ и съгласие съ самитѣ насъ? Какво по-хубаво отъ това, да станешъ сутринь, да се помолишъ Богу, да ти дойдатъ онѣзи хубави мисли отъ всевъзможенъ характеръ, които ти даватъ потикъ, подемъ, да имашъ миръ въ себе си отколкото да станешъ сутринь, че това те боли, онова те боли, коститѣ те болятъ, подагра имашъ, усѣщашъ се хилавъ, слабъ и лѣкаритѣ единъ слѣдъ другъ току влизатъ и излизатъ отъ дома ти. Това сѫ блага за човѣшката душа. Азъ говоря за онѣзи блага, които може да те ползуватъ - да бѫдешъ богатъ и да се радвашъ, а сѫщо и всички твои близки около тебе да се радватъ, че си и външно, и вѫтрѣшно, по сърдце богатъ. Има и външни, и вѫтрѣшни богатства.

Сега, дойдатъ нѣкои, казватъ: нека се откаже този братъ отъ богатствата си. Отъ богатствата си може да се откаже само онзи човѣкъ, който заминава за небето. Този братъ пита: ами какъ ще си раздамъ богатството? Азъ още не заминавамъ за небето. Казвамъ му: е, братко, ти трѣбва да си заминешъ вече, раздай си богатството! Ами ти сигуренъ ли си? Да не ме лъжешъ? Не, още тази вечерь повикай нотариуса и раздай всичко, че утрѣ да не си закъснѣлъ. Защо ще оставишъ другитѣ да дигатъ шумъ слѣдъ тебе? Раздай всичко и си тръгни свободенъ! Ние чакаме другитѣ да уреждатъ работитѣ ни. Не, нашитѣ работи никой не може да ги уреди, освѣнъ ние самитѣ. Богатиятъ човѣкъ нѣма право да оставя синъ му или дъщеря му да му уреждатъ работитѣ, да му оправятъ обърканитѣ тевтери. Защото, ако остави другитѣ да му оправятъ обърканитѣ смѣтки, той ще остане между небето и земята и ще ходи немилъ-недрагъ. Ако остави това на другитѣ, такъвъ човѣкъ ще се намѣри въ положението на онзи български свещеникъ, който взималъ пари отъ хората да имъ споменава имената, но не ги споменавалъ. Събралъ една голѣма торба, пълна съ поменици, но не ги споменавалъ. По едно врѣме умира, но не отива горѣ на небето, а остава да се скита по земята. Идва новъ свещеникъ въ църквата, влиза въ олтаря, иска да служи, но веднага стариятъ свещеникъ му се явява. Новиятъ свещеникъ избѣгва и казва на паството си: „Ще ме извините, не съмъ разположенъ да служа тукъ“ - и си отива. Идва вторъ свещеникъ, но и той избѣгва. Нѣколко души свещеници избѣгали, плашили се отъ стария свещеникъ, който имъ се явявалъ. Послѣдниятъ свещеникъ, който дошълъ, билъ по-смѣлъ, запитва стария свещеникъ, какво иска. Той му показва торбата съ поменицитѣ и му казва: „Моля ти се, прочети всички тия имена, защото не мога да отида нагорѣ“. Когато новиятъ свещеникъ отслужилъ всички тия имена, стариятъ вече прѣстаналъ да се явява. Сега ние казваме: Това сѫ все анекдоти. Не, съ неизпълнението волята Божия човѣкъ се спъва. И колкото по-високо седи човѣкъ въ свѣта, толкова повече се спъва. И царе, и свещеници, и владици, и учители съ неизпълнението волята Божия, съ неизпълнението на онова, което Богъ имъ възложилъ, тѣ се все повече и повече свързватъ и трѣбва да седятъ дълго врѣме на земята, докато се развържатъ. Отговорности има човѣкъ въ този свѣтъ! Слѣдователно, всички хора тукъ на земята се учатъ, всички сѫ дошли въ този пѫть да научатъ единъ великъ законъ, какъ да служатъ на Бога правилно. Щомъ служатъ правилно, тогава, каквито и да сѫ, и царе, и владици, и просяци, и учени, и прости, всички горѣ на небето сѫ на едно мѣсто. Тамъ тѣ сѫ ангели и минаватъ за братя. Тукъ на земята се различаватъ, но на небето сѫ едно и сѫщо нѣщо. И когато говоримъ за братство, ние разбираме братството горѣ на небето, а не тукъ на земята. Тукъ, двама братя раздѣлятъ имането на баща си. Единиятъ взима повече, другиятъ - по-малко. Това братство ли е? Истинскитѣ братя трѣбва единъ другиму да си помагатъ. Сестри, който, се обичатъ, трѣбва да си помагатъ едни други. Между тѣхъ не трѣбва да се яви ни сѣнка отъ зависть. Щомъ си завиждатъ, тѣ не сѫ сестри.

Послѣ, говоримъ, че сме българи. Какви българи сме, щомъ се измъчваме единъ другъ? Англичанинъ съмъ, казва нѣкой. Въ англичанитѣ има поне това нѣщо, че тѣ си зачитатъ правата единъ на другъ. Англичанинътъ, когато дойде да се бие, той ще свие юмрука си, ще удари другия по носа и само ще го разкървави. Послѣдниятъ ще се поизчисти и въпросътъ е рѣшенъ. Българинътъ не постѫпва така. Единиятъ ще вземе единъ колъ, и другиятъ ще вземе единъ колъ, че като започнатъ - този удря, онзи удря. Погледнешъ, единиятъ съ счупена рѫка, другиятъ съ счупена глава и се върнатъ дома си - герои. Туй не е разбиране на Божествения законъ. Какъ! Да, това не е никакъвъ Божественъ законъ. Всичкитѣ тия груби нрави трѣбва да се смекчатъ само чрѣзъ този Божественъ законъ на свободата. Всѣки народъ трѣбва да живѣе разумно, споредъ Божия законъ, понеже всѣки народъ е единица, образувана отъ хиляди и милиони хора, отъ който всѣки за себе си трѣбва да живѣе разумно.

И тъй, казва апостолътъ: Онзи, който се учи.

Какво учи българинътъ отъ толкова врѣме? Да изпълнява Божия законъ ли? Не, пѫтьтъ, по който вървятъ българитѣ отъ толкова врѣме, донесе ли имъ нѣщо добро, спечелиха ли нѣщо хубаво? Защо не спечелиха? Отъ 1912 г. българитѣ все се биятъ. Тѣ не вървятъ въ правия пѫть. Тѣ казватъ: ние ли сме най-голѣмитѣ грѣшници? Не, българинътъ трѣбва да живѣе като българинъ, въ душата на когото трѣбва да има четири качества: да бѫде честенъ, справедливъ, добъръ и интелигентенъ. Въ него трѣбва да прониква Божията Любовь и да каже: Господи, каквото ни дадешъ, ние ще бѫдемъ доволни и ще изпълнимъ волята Ти, не споредъ църквата, а споредъ Твоя законъ на справедливостьта и ще покажемъ на свѣта, че ние разбираме Божията Любовь и Господь царува навсѣкѫдѣ. Между васъ не трѣбва да има никаква зависть, никаква злоба. А днесъ, кой какъ те срещне, пита те: ти православенъ ли си? Добрѣ, ти като си православенъ, разбирашъ ли Божия законъ? Не, въ това православие има неразбиране на Божия законъ.

И послѣ, какви ли не други работи се разискватъ кой билъ виновенъ за тази, или онази работа. Никой не е виновенъ. Много народи има на земята, които страдатъ. Българитѣ страдатъ още повече. Всѣки народъ си е самъ виновенъ. Сега вие живѣете между този народъ и, за да му помогнете, трѣбва да разбирате Божия законъ. Писанието казва: „Богъ поругаемъ не бива. Кой каквото сѣе, това и ще пожъне“. Не че въ Бога има нѣкаква умраза или нѣкакво неразположение къмъ когото и да е, но Богъ гледа еднакво спрѣмо всички сѫщества и народи. Когато единъ народъ живѣе съобразно Божиитѣ закони, когато изпълнява волята Божия, Той ще му изпрати разумни управници, разумни духовници, разумни учители, разумни майки, бащи, сѫдии и всичко друго, а когато единъ народъ не живѣе споредъ Божия законъ, тогава Той ще му изпрати такива управници, духовници, учители, майки и бащи, каквито той не е очаквалъ.

Сега, ние разглеждаме живота отъ духовно гледище. Този животъ, който живѣемъ, не е още самиятъ животъ, то е само едно проявление на живота, а истинскиятъ животъ ще бѫде слѣдъ като заминемъ отъ земята. Единъ българинъ, който живѣе тукъ на земята, българинъ ли е? Не той, слѣдъ като е живѣлъ единъ добъръ, чисть и святъ животъ тукъ на земята, като отиде на небето, ще бѫде единъ ангелъ и ще се нарече „служителъ Божий“. А сега, туй, дали си българинъ, англичанинъ, германецъ, или какъвъ и да е другъ, това сѫ само символи, които иматъ отношения, тъй както сѫ символи мечката, вълкътъ и другитѣ животни. Всички народи на земята съставляватъ само удове на това великото тѣло, въ което се изпълнява волята Божия.

Та, казвамъ: всички вие трѣбва да се повърнете къмъ другъ единъ законъ. Оставете обществото! Тъй, както то се развива, вие не може да го измѣните. Индивидуално ние можемъ да подобримъ, да измѣнимъ своя животъ, и въ подобрението на своя животъ, и нашитѣ окрѫжающи може да се измѣнятъ. Туй подобрение може да стане всѣкога и да се прѣдаде на всѣкѫдѣ. Когато дойде Христосъ въ свѣта, какво бѣше положението на тогавашното човѣчество? - Упадъкъ имаше. Христосъ дойде и съ своя животъ именно даде тласъкъ на човѣчеството. И днесъ 500 милиона хора живѣятъ по-добрѣ, по-културно, отколкото сѫ живѣли въ врѣмето на римската империя. Неговото дохождане даде тласъкъ, подигане на жената. Отъ тогава у жената има единъ по-благороденъ импулсъ, който се дължи на този тласъкъ, който Христосъ донесе. Наистина, има още много работи, които може да се желаятъ, но Христосъ казва: Втори пѫть когато дойда, ще донеса нѣщо ново. Днесъ толкова може да носите, но когато бѫдете готови за нѣщо повече, тогава Духътъ ще дойде, и невидимиятъ свѣтъ ще ви се открие. Този свѣтъ нѣма да ви се открие тъй, както нѣкои казватъ: азъ видѣхъ на сънь нѣщо, но едва си го спомнямъ. Не, онзи свѣтъ ще бѫде тъй реаленъ, тъй отворенъ, ще говорите съ ангелитѣ, съ своитѣ разумни братя тъй, както говорите приятель, съ приятель, учитель съ ученикъ. Тогава ще имате положителни знания. А сега, какво? Събудилъ си се сутриньта, видѣлъ си нѣкакъвъ сънь, но го нѣма. Или, видѣлъ си едно видѣние, но не знаешъ, какво значи. Добрѣ, какъ ще докажете това нѣщо? Ще кажете: е, това е една халюцинация. Хубаво, ами слѣдъ като умрѣ човѣкъ, слѣдъ като се разложи, това не е ли халюцинация? Кѫдѣ отиде този човѣкъ, кѫдѣ отидоха дробоветѣ, мозъка, нервитѣ му? Ако всичко това бѣше реално, гдѣ отиде неговото сърдце, за което казватъ, че люби? Гдѣ отиде неговата топлина, кръвь, неговитѣ мускули? Казватъ, че този човѣкъ се разложилъ, изгнилъ. Ами че този изгнилиятъ човѣкъ, това ли е човѣкътъ? Има нѣщо, което не умира. И тукъ въ този свѣтъ, и въ онзи свѣтъ, това, което не умира, което не се разлага, това е човѣкътъ. То нито остарява, нито се подмладява. Вие седите нѣкой пѫть и казвате, е, старини дойдоха, защо не разбирате Бога. Казвате: е, сиромашия дойде. Защо идва сиромашията? - Защото не работите. Страдания идватъ. Защо идватъ страданията? Защото на сте живѣли споредъ пълнотата на Божията Любовь. Кой отъ васъ е живѣлъ споредъ този великъ Божий законъ, та да е толкова отзивчивъ, като нѣкоя струна, която щомъ бутнешъ, да отговори ясно на тона? Добрата цигулка се познава по това, че като бутнешъ нѣкой тонъ отъ една струна, той веднага зазвучава чисто, ясно. Има нѣкои цигулки, на които тоноветѣ не сѫ вѣрни, позициитѣ сѫщо не сѫ вѣрни.

Апостолъ Павелъ казва: „Онзи, който се учи“.

На какво трѣбва да се учимъ? Най-първо ние трѣбва да имаме онази абсолютна вѣра. Въ какво трѣбва да имаме вѣра? - Въ онзи живия Господь, който живѣе въ насъ, който сѫществува на всѣкѫдѣ, подъ чието зорко око е всичко, и отъ когото всичко зависи. И тогава като говоримъ за Христа, трѣбва да знаемъ, че Той е Божий посланникъ, дошълъ да изпълни Неговата воля. Такива сѫ били всички пророци. Христосъ е най-възвишеното проявление на Бога. До сега, човѣкъ съ такава любовь, съ такава широчина на душата, отъ която да диша такова пълно безкористие, съ такова забравяне на себе си, като това въ Христа, не се е явилъ. По това именно се отличава Христосъ. Като говоря за Христа, разбирамъ човѣкъ, на когото душата е напълно погълната въ Бога, и Богъ напълно се проявява чрѣзъ него. Да любимъ Бога, значи да се прояви Богъ въ насъ, и ние да се погълнемъ отъ Него. Тогава нѣма да ни е страхъ отъ никакви болести, отъ никаква сиромашия и всѣки моментъ ще бѫдемъ готови да прѣнесемъ всички страдания, всички нещастия съ радость. Каквото ни дойде, да кажемъ: Господи, да бѫде Твоята воля. Тогава, и въ ада, и въ рая да сме, ще знаемъ, че сме съ Него, и Той ще ни избави и възкръси. Това не значи, че трѣбва да бѫдемъ индиферентни, но да забравимъ себе си, да бѫдемъ въ пълно очакване и да провѣримъ този законъ. Христосъ провѣри този великъ законъ на Божията Любовь и съ пълна вѣра се прѣдаде на Бога, като каза: „Боже, въ Твоитѣ рѫцѣ прѣдавамъ духа си“.

И тъй, ти ще учишъ. Защо? - За Бога. Ще работишъ, ще придобивашъ богатство. Защо? - За Бога. Ще търгувашъ. Защо? - За Бога. Ти трѣбва да употребишъ абсолютно всичко въ свѣта, за да извършишъ волята Божия. Ти трѣбва да направишъ всичко за Божията Любовь, за Бога. Имашъ красота. Защо ти е тази красота? - За Бога. Здраве имашъ. За кого? - За Бога. Всичко ще употребишъ все за Бога. До сега си работилъ за себе си, но отъ сега нататъкъ ще работишъ за Бога. Ще знаешъ, че каквото ти се случи всичко това е, за да се разшири твоята душа. Нѣкой пѫть вие ми казвате: не виждашъ ли нашитѣ страдания? - Виждамъ ги, но виждамъ задъ тия страдания нѣщо хубаво, нѣщо красиво. Пъкъ не страдашъ само ти. Има хиляди милиони сѫщества, които страдатъ заедно съ тебе. Всички хора страдатъ. Хубаво нѣщо сѫ страданията. Защо? - Защото Господь иде и ще даде една обща амнистия, за всички ще има едно благо. Небето иде на помощь, и тогава всички ще бѫдатъ радостни и весели, на всички ще се дадътъ условия за развитие. Казвате: ама въ този животъ ли? - Въ този животъ, сега му е врѣмето. Но още тукъ, докато сме въ плъть ли? - Да, докато сте още въ плътьта си. Царството Божие не е въ материалния свѣтъ, то е вѫтрѣ въ душитѣ ви. Всѣки човѣкъ не може да го види. Царството Божие може да се види само отъ този, който има развити очи,

Та, казва апостолъ Павелъ: „Онзи който се учи“.

Ние сега се учимъ на хиляди нѣща, на много тежки работи. Всички сме изложени на разочарования. Всички се безпокоимъ отъ мисъльта, какъвъ ще бѫде нашиятъ край. Краятъ на всички хора ще бѫде смърть. Онзи, който се бие на бойното поле, умира; майката умира, бащата умира, синътъ умира, дъщерята умира, приятельтъ умира, всичкото богатство, което имаме ще се разпръсне. Какво ще ни остане отъ живота? Какво реализиране очакваме на земята? Не, Богъ, който ни учи сега, иска да ни покаже, че всичкитѣ блага, които сѫ пратени на земята, Той нѣма да ги прѣкѫсне, но трѣбва да признаемъ, че всичко иде отъ Него. Като отидешъ при единъ богатъ братъ, нѣма да го заплашвашъ съ револвера си, но ще го питашъ: ти познавашъ ли Бога? Ако ти каже, че Го познава, ще му зададешъ другъ въпросъ: ти готовъ ли си да изпълнишъ волята Божия? - Готовъ съмъ. Само при тия условия ти ще му поискашъ това, отъ което имашъ нужда, а не да го оскубвашъ, защото билъ богатъ, у всинца ни трѣбва да се яви тази Любовь, за да познаемъ, че Богъ ни обича.

Сега на какво уподобявамъ страданията на сегашното човѣчество? Тия страдания, азъ си прѣдставямъ като една яйцеобразна жилезна черупка въ която всѣки човѣкъ е затворенъ. Въ тази черупка го очаква смърть, затова дойде единъ ангелъ и удари съ чука си върху това яйце, за да го разбие. Ти казвашъ: какво става съ мене, ще ме убиятъ! Ангелътъ удари още единъ пѫть. Ти пакъ казвашъ: какво става съ мене, докога ще се сипятъ ударитѣ на сѫдбата върху мене? - Докато се разчупи туй яйце, и ти излѣзешъ вънъ отъ него. Всички тия страдания, всички нещастия, които изживѣваме не сѫ нищо друго, освѣнъ разчупване черупкитѣ на туй яйце, от което нашитѣ души ще излѣзатъ, за да се съединятъ съ истинския животъ, отъ който сме произлѣзли, и за който сме призвани да живѣемъ.

И тъй, стихътъ казва: „А този, който се учи на Словото Божие, нека направи участникъ въ вситѣ си добрини тогозъ, който го учи“.

Богъ иска всинца ни да направи участници на онова благо, което е у Него. Затова именно Той ни изпраща всички страдания. Страданията сѫ освобождение отъ връзки, които сѫ сѫздадени въ миналото. Богъ ще скѫса всички връзки и ще остави само една връзка - между Него и насъ. Всичко останало ще бѫде само отношения, а не връзки. Тогава ще има само единъ Господь, а хората помежду си ще бѫдатъ само братя и сестри на небето.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 30 ноемврий, 1924 г. въ гр. София.

Който се учи

Неделни беседи , София, 30 Ноември 1924г., (Неделя) 10:00ч.
Издателство: Жануа '98

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА

‘‘Беседа, държана от Учителя, на 30 ноември, 1924 г. в гр. София.‘‘

„А този, който се учи на Словото Божие, нека направи участник във всите си добрини тогоз, който го учи“. [Галат. 6:6]

„Който се учи, и който го учи“, са двете важни думи в стиха, а другите са обяснения и допълнения. Който се учи е ученик, а който го учи е учител. Който се учи е човекът на земята, а който го учи е Бог, горе на небето. Който се учи е детето, а който го учи е майката. Това са все сравнения.

По някой път нам се вижда, че животът е лесен за разбиране, то е, защото той така се опростотворява в ума ни, като че няма никакъв смисъл. Защо е така? Защото всички неща, който се опростотворяват, изгубват смисъла си. Някой път животът ни се вижда толкова сложен, че ние съвсем се оплитаме. Това са две крайности. По някой път някой учен човек мисли, че всичко знае, а друг някой мисли, че знае много малко. И двамата са под един знаменател, но се различават в съзнанието си. Онзи, който мисли, че знае много, не е виждал човек по-учен от себе си, затова мисли така. Онзи пък, който е срещал по-учен човек от себе си, казва: Има хора, който знаят много, тъй че аз, в сравнение са тях, малко зная. Следователно, за да прави човек тия сравнения, трябва да има едно дълбоко вътрешно разбиране, не трябва да мери нещата със себе си. Ако мери с себе си, няма защо да прави сравнения.

И тъй, казваме: Който се учи. Това, да се учи човек, е едно вътрешно подбуждение, един вътрешен стремеж. Най-великото състояние вътре в човека е да се учи. Онзи, който иска да осмисли живота си, трябва да се учи. Онзи, който иска да живее, трябва да се научи, как да живее, т.е. той трябва да добие закона на Любовта.

Сега, всички думи „да се обичаме, да вярваме, да имаме знания“ по настоящем изискват обяснение. Какво значи да знаеш? Всеки казва, че знае. Това, което хората знаят, не е знание, то е паметарство, т.е. знание по памет. Еди-кой си чел някоя книга, еди-кой си чел някой роман, еди-кой си чел някое научно съчинение, запомнил нещо от него и казва: Аз зная. Е, какво знаеш? - Зная, че земята се върти около слънцето. Ти провери ли това? - Не, четох в еди-коя си книга. Тогава ще кажеш: Четох в едно научно съчинение, един учен казва, че земята се върти около слънцето. Друг някой казва: Аз зная, че от земята до слънцето има 92 милиона мили разстояние. Ами ти измери ли го? Не, но зная. Чудни са хората! Друг някой чел нещо по същия въпрос и казва, че разстоянието между слънцето и земята е 93 милиона мили. При тия две твърдения се явява разлика от един милион. Казвам: Какво е това научно измерване, което ражда разлика от един милион? Питам тия учени: Как измерихте туй разстояние? - Е, в математиката има известни ъгли, та измерването става по големината им, по дължината на техните страни. Какви са тия ъгли, какви са тия страни? Как е възможно: Единият измервал с ъгли, другият с прави линии и да произлезе разлика от един милион километра? Какво е това измерване на ъглите? Това е един метод, с който си служат учените, аз го наричам „метод на предположение“. Така, в турски език има известни думи, които се пишат по един и същ начин, но имат различно значение. Турчинът като срещне някоя такава дума, казва: Не иде на калем [кадем?] тази дума, кажете друга някоя. Той пише, пише, нищо не излиза. Например, в турския език думите лопата, шивач и сляпа коза се пишат по един и същ начин. Един турски началник пише до кмета да му се изпратят 40 лопатари - хора да ринат земя. Кметът чете, чете, казва: „На нашия началник трябват 40 кюркчии“. Праща му 40 кюркчии да шият, т.е. 40 шивачи. Началникът пише, че не му трябват шивачи. Кметът мисли, мисли, казва си: „Сигурно началникът има много работници, та му трябват 40 слепи кози“. Няма какво, изпраща му 40 слепи кози. Началникът пак повтаря молбата си: „Изпратете ми 40 лопатари“. Едва при този случай кметът се досеща, че началникът иска 40 лопатари, работници и му ги изпраща.

Та, сега и ние в нашите изследвания направим една погрешка, че втора, че трета, докато се изправим. Под „знание“ подразбирам известни истини, които ние сме проверили веднъж, дваж, докато получим най-после най-малкия, микроскопически резултат. А тези знания, които сте добили само от четене, без проверка, без опити, те се отнасят до паметта на човека. Ето защо, всички истини, които взимаме от другите хора, трябва да ги проверяваме. Когато изучаваме живата природа, трябва да я разглеждаме като една книга, оставена пред нас за проучване. Всички животни, всички растения, всички звезди са Божествените азбука, слогове и предложения на невидимия свят. Зад този свят, който ние виждаме, съществува един невидим, много по-съвършен, по-обширен от видимия. Следователно, туй видимото е азбука, чрез която можем да се домогнем до невидимия свят. Срещаме един вълк и казваме: Вълк е това! Добре, каква роля играе този вълк в природата? - Много проклето животно е вълкът! Защо, в какво седи неговата проклетия? - Дави овцете. Е, че ако е така, човек ги дави повече. Какво лошо има в това? Вълкът ще изяде 1-2-3-10 овце, а човек ще заколи много повече, при това, ще накълца месото им и ще го консервира. Значи, и вълкът яде овце, и човекът яде овце, а при това човекът минава за праведен, за светия. Защо вълкът да е виновен, а човекът да не е виновен? Човекът е, казват, господар. Следователно, като господар, той имал право да яде овце, а вълкът - няма. И слушаме ние днес всички религиозни хора да казват, че в Писанието било казано, какво всичко живо е създадено за да се яде. Аз ще направя едно възражение. Когато Господ създаде крушата, какво каза, дървото ѝ ли да ядем, или плода ѝ? Питам те: Ако ти отидеш да изядеш една круша със стеблото ѝ, с дънера ѝ, какво ще стане с тази круша? Казват: Трябва да ядем! Да, но ще изядеш само плода на крушата, а семенцата ѝ ще посееш. Ако ти изядеш една круша, а семенцата ѝ посадиш, имаш право да я ядеш, но ако опапаш цялата круша, заедно със семенцата ѝ, казвам: Ти не си нищо друго, освен един червей, който знае само да гризе - ти не си разбрал смисъла на живота. И сега, някои казват: Явили се в света едни неправоверни хора. Защо не са правоверни? Защото казват, че не трябва да се яде месо. А тия, които казват, че трябва да се яде месо, те са правоверни! Но, в първата глава на Битието се казва, че човек трябва да се храни само с плодове. И казва по-нататък Писанието, че царството Божие не седи в ядене и пиене. Ами в какво? - Когато ядеш, да ядеш само това, което Бог е определил и то с благодарност. Разбира се, това се отнася до верующите хора, до тия, които са умни, които имат разбирания. Онези хора, които вярват в Бога, аз ги харесвам. Под думата „верующ“ човек аз подразбирам този, който разбира дълбокия смисъл на нещата. Ако ти внесеш в твоя организъм храна, която може да отрови кръвта ти, и с това да повлияе върху здравето на децата ти, тази храна полезна ли е? Днес има спор между всички лекари по въпроса за храната. Едни доказват, че месото е вредно, а други доказват, че не е вредно. Аз казвам: Има и друго разсъждение. Медът на пчелите е сладък, но не и самите пчели, които са в кошерите. Човек може да си вземе малко медец от пчелите, той е господар на това, но не е господар и на самите пчели. Следователно, в сегашните условия, при които се намираме, верующият човек има право да вземе млякото на кравата, това му е позволено, но да вземе месото ѝ, това нигде в Божия закон не е писано. Аз говоря за верующите, за онези, които обичат Бога. Днес хората се оправдават с това, което се пише в Светото Писание. Защо? Защото взимат тия истини и ги тълкуват буквално. Ако вземем този стих, дето Христос казва: „Ако не ядете плътта ми и не пиете кръвта ми“ - и го тълкувате буквално, какво ще стане? Вие ще се изядете един друг, ще изядете даже и най-светите и най-учените си хора. Учениците Христови поставили този въпрос пред Христа ребром, той да им разясни скрития му смисъл. Христос им каза: „Този стих се отнася до моите думи. Ако не приемете думите ми, които са Словото Божие, Духът Божий, и не станат ваша плът и кръв, вие не може да придобиете живот вечен“. С туй Слово трябва да се храните постоянно, и туй Слово трябва да излиза от устата на онзи, който вярва. Ако всички ние схващахме въпроса така живо, ако всички ние обичахме Бога с всичкото си сърце, ако Бог не беше за нас една отвлечена единица, едно отвлечено същество, за което да спорим, дали съществува или не съществува, всичките наши недоразумения и криви заключения щяха да изчезнат. Сегашните недоразумения, които съществуват между хората, произтичат от факта, че тези хора не са в връзка с Бога. Законът в природата е следният: Всяко същество, което не е във връзка с Бога, няма условия да живее. Растенията, които са извън почвата, изсъхват; рибите, които са извън водата, умират; птиците, които са извън въздуха, умират. Същият закон, същата аналогия се отнася и до човека. Човек може да излезе вън от Бога, може да не вярва, но в това неверие той ще внесе мрак и тъмнина в душата си, ще изгуби светлината си, ще изгуби смисъла на живота си.

Та, казвам: Във всяко нещо има смисъл. Например, като срещнем един вълк, какво означава вълкът, какъв смисъл има той? Срещнем мечка. Какъв смисъл има тя? Често ние уподобяваме човека на някое животно. Казваме: Вълк е той, мечка е той, овца е той. Христос пък казва за себе си: „Аз съм живият хляб“. Какво означава живият хляб? Някои наричат Христа „Агнецът Божий“ - пак уподобяване правят. Какво означава това? И в този смисъл, някои народи от старите времена, като са разбирали това нещо, са се покланяли на някои животни, като са ги считали за символ на нещо велико. Ние се чудим, например на египтяните, как е възможно, те които са били толкова културни да се кланят на техния апис - животно от рода на млекопитаещите. Нима ние днес не се кланяме пред онази каса, пълна със златни, звонкови монети? Нима ние не се кланяме пред онзи богат банкер? - Покланяме се и пред пълната каса, покланяме се и пред богатия банкер. При това, като влезеш при него, очите ти са отворени на четири. Защо? Казваш: Е, нужда имам. Сега, въпросът не е за външните хора, да оставим тях настрана, въпросът се отнася до вярващите, до онези, които вярват в Бога. Питам: Опитали ли сте вие вашата сила, как можете да противостоите на парите, да живеете без тях? Това, че не можете да живеете без пари, не е само едно верую, това е едно внушение. Учените хора правят опити в това отношение и са забелязали, че когато се тури една мисъл в човека, той не може да ѝ противостои. Някой път устоява, някой път - не може. И в живота има такива наклонени плоскости, че като те турят на някоя от тях, не можеш да устоиш. Там е изкушението! Представете си, че някой иде насреща ви с револвер, но вие не можете да се браните, няма ли да се намерите в изкушение? Представете си, че някой иска да изнасили жена ви. Вие няма ли да извадите револвера и да го убиете? Това са все предположения, неща, които може да станат, може и да не станат. Но, щом ти живееш в Бога, как е възможно, да дойде някой да направи едно престъпление против волята Божия? Следователно, ние в живота си правим допускания, предположения за това - за онова и все казваме, че вярваме в Бога. Вие имате дъщери, синове, но си казвате: Възможно е тия деца да ме не гледат на стари години, отгде да зная, затова нека си туря поне малко парици в банката. Вие уповавате на дъщеря си, на сина си, но уповавате и на парите. Казвате: Е, да се намират там малко пари! То значи: Като се намират тия пари, все ще се намерят някои хора, които ще ме гледат, ако не заради мене самия, то поне заради парите. И така, спестиш си 100-200,000 лева. Но, като имаш тия 100-200,000 лева, няма ли да умреш по същия начин, както и ако да ги нямаше? - Щеше да умреш еднакво. И в края на краищата, какво си свършил? Нека разумно погледнем на резултатите в живота. Ама вие казвате: Е, аз да си поживея сега, че като умра, като отида на онзи свят, тогава да бъде каквото ще. Не, това не е правилно разсъждение. След като умреш, ти ще се намериш в чудо, че пак живееш, пак имаш чувства и желания, пак имаш ръце, крака, тяло, както и сега; само че туй тяло, което ще имаш в духовния свят не е тъй гъсто, тъй грубо, както това, което имаш на земята. Като се намериш в онзи свят, ти ще се учудиш, ще кажеш: Е, имало друг свят! И там ще живееш, ще ходиш, ще говориш, но ще намериш следната разлика: говориш на жена си - не ти обръща внимание; говориш на дъщеря си, на сина си - не ти обръщат внимание; говориш на слугите си - не ти обръщат внимание. Разгневиш се, казваш: Как тъй, тези хора оглушали ли са, оглупели ли са, че не ми обръщат внимание? Разправяха ми един случай за един заминал за онзи свят, дали е верен случай, или не, не зная, но той е следният: Някой си дядо Стоян умрял. Той не бил много благочестив човек, напротив бил голям скъперник, парата делял на две. Като умрял, жена му, децата му си въздъхнали свободно и си казали: Добре, че дядо Стоян умря, та да можем свободно да си поживеем. Те поканили приятели, сложили богата трапеза, да ядат и да пият. Едва се наредили, забелязват, че всичко по масата започва да се разхвърля. Омагьосана е стаята нещо, казват си. Всички чинии, лъжици, вилици започнали да се движат. Най-после някой от съседите се досетил, че това е духът на деда Стояна, който иска да вземе участие в угощението. Наредили тогава на масата чиния, вилица, лъжица и за деда Стояна, сипали му ядене, турили му стол, и след като наредили всичко това, дядо Стоян вече си кротувал, нищо не разхвърлял. Казват: Защо този стол е празен? - Не е празен, дядо Стоян седи на него. Някой ще каже: Това са приказки от 1001 нощ! Че и сегашният свят е от 1001 нощ. Всеки може да провери тези неща и да види, доколко са верни.

И тъй сегашният човешки живот на земята е крайният предел на сегашния космос, дето всичките неща се посрещат: у човека ще се роди нещо по-хубаво, нещо ново ще се създаде. Човекът е крайният предел, крайната граница на битието. По-долу от човека ние не можем да знаем, и по-горе, по-далеч от него, не можем да отидем. Над нас има други, по-висши същества; ако слезем долу в ада, и там има друг свят. Лошите духове нямат нищо общо с нас. Човек се намира между две противодействащи сили в природата. Всеки е опитал това нещо. Например, някой ви обича, но в даден момент не ви направи една услуга. Веднага у вас се зараждат лоши чувства. Отгде дойдоха те? Те не са ваши, те са чужди. Някои мислят, че адът е образуван от паднали ангели. Не, той е пълен със същества от човешката раса. Той е пълен с всички онези хора, които не са изпълнили волята Божия, които са вървели по свой път, които са вършили най-големите престъпления. Тия същества са жителите на ада, затова водят най-разгулен живот. Всичките тия лоши думи, целият този речник от извратени слова се дължи все на тях, наляво-надясно ги употребяват. Тъй че жителите на ада са хора, не са духове. Духовете не знаят тези думи. Небето пък е пълно само с добри хора. Ами че ангелите са все такива добри хора. Казвате: Господ създал ангелите. Не, това е едно заблуждение! Господ не създава. Създаването е един механически процес. В света има раждане. Раждането е един вътрешен процес, процес на Божествения Дух. Всички напреднали същества са минали по известен път на развитие под ръководството на Божия Дух и са достигнали до тази степен на развитие, в която се намират. Та казвам: Всеки един от вас може да стане ангел, може да стане и дявол, според както живее. И по закона на тази свобода именно човек може да направи и добро, и зло; по закона на тази свобода, именно, човек може да възприеме един добър, или един лош живот. Някои питат: В какво седи добрият живот? Добрият живот седи в това, да споделиш всичко, което имаш със своите ближни. Лошият живот седи в това, да не споделяш нищо със своите ближни. Някои казват: Ами човек нали обича своите деца, своето семейство? Не, това не е мерило, че човек води добър живот. Че и вълчицата обича своите деца, но тази вълчица задига детето на овцата и го занася на своите деца, като казва: Хайде, мама, хапнете си! Питам: Каква е тази любов, за образец ли е, Божия Любов ли е? Следователно, човек веднъж заживял с Божията Любов, веднъж просветен в Божия Дух, живее вече добър живот. Защо? Защото Господ едновременно прониква във всички хора. Телата на всички хора са под влиянието, под разположението на Бога. Бог разполага с тях. Той едновременно има друго едно по-високо проявление. Когато дойде едно сираче в дома ти, и ти направиш разлика между него и твоите деца, това не е по Бога, Бог не живее вече в тебе. Ти не трябва да правиш никаква разлика между твоите деца и това дете. Ти ще се отнасяш с туй дете тъй, както с твоите, разбира се, ако то бъде скромно. Ти ще бъдеш спрямо туй дете тъй добър, както и спрямо своите деца, защото Духът Божий, който живее в твоите деца, живее и в туй бедно дете.

Ние, съвременните хора, имаме особени схващания за живота, от който произтичат всичките наши нещастия в света. Например често ме запитват: Защо умря моето дете? Защо го взе Господ, трябваше ли да умре? Чудни сте вие хората! Това дете не беше твое. То беше един ангел, изпратен от небето за 10 години при тебе, да придобие една опитност. След като си свърши работата, след като си научи урока, за който беше дошло, Господ си го взе. То се върна на небето. Защо ще плачеш на чужд гроб? Това дете не е твое. Друг пример. Някой взел от някого 10,000 лева назаем и после казва: Защо ще ги връщам? - Ще ги върнеш, ползвал си се от тях. Чудни са тия майки като казват: Защо ми отиде детето? Така да казва един вярващ, то значи да не разбира Божия закон. Това дете не е твое, то е ангелче, което трябваше да си отиде. Умре ли детето ти, ще кажеш: Господи, благодаря Ти, че взе моето ангелче, прати ми друго някое. Пък много ангелчета има по света! Щом твоето ангелче си отиде, иди в друг дом и кажи: Сестро, аз се радвам на твоето ангелче тъй, както и на моето. Пък и нейното ангелче скоро ще си отиде. Че онзи свят е нещо много хубаво! Там има музика, поезия, художество! Там няма караници между мъже и жени, сладък език между тях съществува. Навсякъде слушаш звучен, музикален език. Някои казват: А, страшно е на онзи свят! Дали скоро ще умра? Казвам: Е, да умреш, хубаво е, но не те искат още. Не е добре да умреш, да заминеш от този свят без да са те повикали, че да чакаш с години пред вратата на онзи свят. Ти чукаш, никой не те приема, ти чукаш никой не те приема. От там ще ти кажат: Не е време още да дойдеш в този свят, ще се върнеш назад. Това е лошото! Има много такива души, които се скитат между този и онзи свят, че не са нито тук, нито там. Това са били все отчаяни хора, които са се самоубили.

Сега апостол Павел се обръща към вярващите със стиха: „Който се учи“.

За да разбираме нещата, ние всякога трябва да допуснем известни истини, с които да ги измерваме, да ги сравняваме. Да се съмняваш, това не е знание. Някой се съмнява в някого, казва: Аз се съмнявам в неговата честност. Хубаво, ти, който се съмняваш, честен ли си? Само абсолютно честният човек може да знае, дали другият насреща му и честен, или не. Само абсолютно добрият може да знае, дали онзи насреща му е добър, или не. Само абсолютно разумният може да знае, дали онзи насреща му е разумен, или не. Този, който не е разумен той може само да предполага. Ние трябва да бъдем във връзка със самите неща, или най-малко ние трябва да имаме дружба или общение с някой човек, за да го познаем. Трябва да има една малка обмяна между нашите чувства. После, като срещнем някой човек, казваме: Лицето на този човек е красиво. В какво седи красотата на едно лице? - Всяка една част от нашето лице трябва да бъде жива, а не мъртва. Лицето ни трябва да бъде тъй подвижно, че от всяка част на лицето ни да радиира онази Божествена светлина. От всички части на лицето ни трябва да излизат най-хубавите, най-възвишените неща. То трябва да е като един рефлектор на нашия вътрешен живот. В какво именно седи красотата на някой човек. - Челото му да бъде голямо. Голямото чело на някой човек говори за неговия ум. Някой има голяма глава. Да, но голямата глава не говори за големината на челото, не говори и за ума на човека. Главата на някого може и да е малка, и челото му да изглежда малко, но това още не е мярката, по която да се съди за неговата интелигентност. Голямо чело е това, което отговаря на една математическа величина, на една геометрическа форма. Широкото, голямото чело показва най-възвишените мисли у човека. Долната част на лицето показва настроенията, възможностите, с които човек може да се прояви. Когато лицето на човека е по-голямо, за него казват: Душа има този човек! Колкото лицето е по-дребно, толкова по-дребнав е той. Но, аз не говоря за онази натрупаност от мазнини по лицето, но подразбирам онова живо, подвижно лице без мазнини. Онзи човек, на когото лицето е претрупано от мазнини всеки ден ще го видиш, че ту заушка се явила в него, ту циреи, ту някаква ангина. Не за такова лице говоря аз, но за онова живото, подвижното, в което всеки мускул играе. Изразителен е такъв човек! И като го погледнеш, благост диша от него, доверие ти внася. В такъв човек няма никакво раздвояване. Аз гледам, някой човек ме погледне и изведнъж бързо си свали очите. Защо? - Страх го е да не проникна в душата му. Няма защо да се страхува - аз отдавна съм проникнал. Ще бъде смешно, почвата да се страхува от водата. Водата е проникнала вече в почвата и постоянно прониква. Водата не създава злото. Някой път тя носи зло, но повече носи благословение за растенията. Следователно, ако този живот проникне в нас, няма какво да се плашим. Тия очи - това са все прозорци. Някой казва: страшни очи има той. Какво страшно може да има в тия очи? Няма нищо страшно в света. Ако ние имаме вяра, че Бог, със своята разумност навсякъде царува, и че всички сме заобиколени с множество свидетели, разумни същества, които се интересуват, грижат за нас, ние другояче бихме гледали на всички неща. Тия същества не ни наблюдават от любопитство, но по някой път, когато дигаме голям шум, те се спират, за да ни помогнат. Иначе, те се занимават със своите работи: те са благородни същества. Каквото и да правим, ние сме забавление за тях. Някой път хората се бият помежду си и казват: Господ не вижда ли, че ми изтръгнаха космите? Тогава Господ изпраща някои от тия разумни същества да примирят хората.

И тъй, ние трябва да изхвърлим злото от себе си, да се освободим от лошите обходи, а за това трябва да се преобразим коренно. Ти вървиш по пътя, виждаш, че някой бие вола си. Какво ще направиш? Аз бих постъпил по следния начин: Ще се спра пред този човек и ще му кажа: Приятелю, какво носиш в колата си? - Е, малко житце, около 3-4 кг. По колко мислиш да го продадеш? - По толкова. Дай ми житото си, аз ще го купя. Ще взема житото, ще му го платя добре и ще освободя воловете от бой. Вие сега ще кажете: Ако почна да плащам всеки ден за туй, за онуй, на къде ще му излезе сметката? Вие сте чудни хора, като се боите, че ще плащате. Ако почнеш да плащаш, всичко около тебе ще протече. Богатството е като един извор. Ти само не го запушвай, отпуши го, то ще протече. Ние всякога туряме прегради и затова не успяваме. Вие казвате: Не може да се прави добро. Не, вечно ще правиш добро. Доброто е един вечен извор. Ти го отпуши и ще видиш, как той ще протече. Доброто е едно богатство. Някой казва: Досега правих добро, но отсега нататък няма вече да правя добро. Не, ти прави добро всякога, не се разкайвай, доброто е вечен извор.

Казва апостол Павел: „Онзи, който се учи, трябва да научи онези велики неща в природата“. От кого? Кой е учителят? - Бог е, който учи. Той може чрез много неща да те учи. Той може да те учи чрез жена ти, чрез децата ти, чрез учителя ти. Ние чакаме сега да се пенсионираме, че тогава да се заемем да работим за себе си, за Бога. Аз следя, правя си своя статистика за тия случаи. Някой казва: Мене ми трябват още 4-5 години, докато се пенсионирам. Добре, пенсионира се, но какво става? - Пенсионира се и умре. Не, човек докато не се е пенсионирал, може да работи, има условия за работа, има и стремеж. Като се пенсионира вече, той не намира цел за какво да работи. Някой казва: Аз като остарея, тогава ще работя за Бога. Той ще изхарчи всичките си сили в един непорядъчен, разгулен живот, и като прахоса всичкия си живот, тогава с тояжката си и с пъшкане, „ох-ох“, ще отиде да проповядва Словото Божие, ще отиде да лекува болни. Не, младите ще ходят да проповядват Словото Божие, те ще говорят за Бога. Ще кажете: Защо младите само, ами ние, които сме остарели какво трябва да правим? Какво подразбирам под стари хора? Всеки човек, който прави грехове, той е стар, той остарява. А всеки човек, който се възвръща към любовта, се подмладява. Любовта подмладява хората. Почнете да обичате Господа и ще се подмладите. Възлюбете вярата, почнете да проповядвате за Бога, изхвърлете съмнението и лицето ви ще просветне, вие ще се подмладите. Подмладите ли се, тогава и знанието ще дойде. Ще кажете: Може ли тия неща? - Може, ние сме ги опитали. Турете тази мисъл в себе си.

И тъй, ние дохождаме до следното заключение: Животът е в пълно разположение на самите нас. Щом е така, ние можем да подобрим живота си, защото това е волята Божия. Бог, който живее в нас, ни казва, че чрез Него можем да подобрим своя живот, а не трябва да чакаме нашите ближни да подобрят живота си, че тогава ние. Всеки ще подобри своя живот за себе си и ще приложи закона. Когато всички оправим живота си, ще имаме нови отношения един към друг. Тези нови отношения ние не ги знаем. Днес няма отношения между господар и слуга, и дружба няма, но между тях има една стена, която ги дели. Днес няма отношения между Бога и един вярващ, който Му служи само от страх. Днес няма онова правилно разбиране, с което трябва да се служи на Бога, да се разбира онзи великия закон. От любов трябва да се служи на Бога!

Сега, в какво трябва да се учим ние? Ще ви приведа един пример за един от древните царе. Този цар бил много умен, наричал се Синусий. В своята приемна той имал един, стол, украсен със скъпоценности. Пред този стол имало една масичка с всякакви богатства, и онзи, който седнел на този стол, имал право, след като стане от него, да вземе каквито богатства иска от масичката и да ги занесе дома си. На този стол имало надпис: смърт и живот! Обаче, забележително било това, че никой не смеел да седне на този стол. Защо? Под този стол имало някакви дупки, в който се криели кобри, който излизали веднага от дупките си, щом някой се осмелявал да седне на стола и го ухапвали. Правилото за сядането на стола било следното: Всеки, който искал да седне на този стол, трябвало да бъде с голи рамене и гол гръб. Следователно, ако той може да издържи на ухапването на тия кобри, той можел да вземе туй богатство, ако не издържи, моментално умирал. Мнозина опитвали този стол и знаели, какъв е. Какъв е? - Който обича, нека го опита.

И тъй, ние, съвременните хора, всякога седим на този стол, който носи смърт. Ние желаем външни богатства, от който умираме. Външните богатства днес раждат омраза между хората. Защо? Защото щом човек забогатее, той няма вече приятели. Даже жена му, децата му не са му вече приятели. Той не може да бъде напълно уверен, че те го обичат. Забогатее ли, той е изключен за тях, не съществува вече за тях, те обичат неговите пари. Някой казва: Искам да бъда богат. Добре, то не е голяма работа. Ще седнете на този стол и ще забогатеете. Сега, не трябва да вадите заключение, че не трябва да бъдете богати. Има богатства, който трябва да придобиете, но трябва да знаете Истината, че като седнете на този стол, и да ви ухапи кобрата, да не умрете. Синът ти, жена ти, дъщеря ти не трябва да ламтят за туй външно богатство. Като говоря за богатство, аз разбирам онова вътрешно богатство на Любовта, на знанието и на Добродетелите. Туй е истинското богатство! Има ли го човек в себе си, той всякога може да бъде богат. Туй богатство почива на следния закон: Всички онези хора, който са разбогатели по един естествен начин в кръвта им се съдържа злато, и то толкова, колкото е количеството на външното злато, което притежават. На това вътрешно злато в кръвта им се дължи богатството. Аз не говоря за ония богати хора, който временно са разбогатели, по един неестествен начин. Щом човек стане богат, той трябва да внесе едно малко количество злато и в кръвта си. Щом придобие туй живото злато отвътре, той ще привлече златото и отвън. Ще видиш тогава, как този ти носи, онзи ти носи. Значи, за да имаш външното злато, трябва да имаш туй вътрешното злато в кръвта си. Ако вие придобиете туй външно злато без да имате вътрешното злато в кръвта си, тази кобра ще дойде да ви ухапе, и вие ще умрете. Коя е тази кобра? - Това е онзи апаш, разбойник, който ще ви ограби, удуши, ще ви вземе всичкото богатство. Имаш ли туй живото злато, никой не може да ви ограби, да ви окраде. Ами че онзи, който иска да ми краде златото, аз няма защо да го чакам да дойде да ме обере в къщи, но ще го срещна на улицата и ще му кажа: Приятелю, няма защо да ме крадеш, кажи колко искаш и аз ще ти дам. - Е, 1,000-2,000 лв. Ето, вземи ги, и когато имаш нужда пак ела. Ще му дам колкото му трябват и с това ще станем приятели с него, няма какво да ме краде. При това, има друг един закон, според който честното богатство никой не може да го краде. Ще ви приведа един пример из американския живот, може да го вземете като анекдот или като приказка, с който се потвърждава този закон. Един християнин, бедняк бил той, често ходил на църква, но цялата му молитва била все за пари, тъй силно била концентрирана мисълта му към парите. Той се молил на Господа така: Господи, ти знаеш, че имам нужда от пари, прати ми парички отнякъде. Аз ще посветя живота си за Тебе, но помогни ми! Видиш ли от 4-5 години как реформирах живота си, искам да Ти служа, но не ме забравяй, Господи, прати ми парички! Молил се, молил се и една вечер, като се връща [у/в] дома си, вижда прозореца на къщата на един банкер отворен и на прозореца сложена една торба с пари, които банкерът, както броил, дошло му някакво вдъхновение, отишъл да се помоли Богу и ги забравил. Този бедният християнин, като вижда торбата с парите веднага я взима и си казва: Благодаря Ти Боже, за гдето ми чу молитвата. Занася я [у/в]дома си и започва да се моли Богу, обаче веднага торбата изпъква между него и Бога. Спира се и си казва: Е, тази вечер молитвата ми не върви, утре, ще проверя, да видя дали ще се яви пак торбата. На другата сутрин отива при торбата, попипа я малко, порадва и се започва да се моли, казва: Благодаря Ти Господи! Моли се, но молитвата пак не върви, торбата отново изпъква. Вторият, третият ден все същото нещо се повтаря. Казва си: Господи, защо ми даде тази торба? Господ му казва: Тази торба не е за тебе. Иди, занеси парите на господаря и ги остави, нека той ти даде от любов колкото иска. Всяко нещо трябва да се придобие чрез закона на Любовта. Не е ли придобито чрез любовта, то носи смърт и проказа. Всяко нещо трябва да се придобие чрез пот на лицето и чрез труд. Знанието, мъдростта, всичко трябва да се употреби, за да донесе онова вътрешно богатство.

Апостол Павел казва: „Който се учи“.

Е, защо ние да не започнем според този закон и да се постараем да уредим живота си? Можем да уредим живота си. Кой ще ни покаже как да го уредим? - Онзи, който ни учи. И съвременните страдания не са нищо друго, освен това, че невидимият свят ни предава горчиви уроци, за да дойдем до онова вътрешно познание, от което произтича живота. Не е ли хубаво да прекараме един живот в мир и съгласие със самите нас? Какво по-хубаво от това, да станеш сутрин, да се помолиш Богу, да ти дойдат онези хубави мисли от всевъзможен характер, които ти дават подтик, подем, да имаш мир в себе си, отколкото да станеш сутрин, че това те боли, онова те боли, костите те болят, подагра имаш, усещаш се хилав, слаб и лекарите един след друг току влизат и излизат от дома ти. Това са блага за човешката душа. Аз говоря за онези блага, които може да те ползват - да бъдеш богат и да се радваш, а също и всички твои близки около тебе да се радват, че си и външно, и вътрешно, по сърце богат. Има и външни, и вътрешни богатства.

Сега, дойдат някои, казват: Нека се откаже този брат от богатствата си. От богатствата си може да се откаже само онзи човек, който заминава за небето. Този брат пита: Ами как ще си раздам богатството? Аз още не заминавам за небето. Казвам му: Е, братко, ти трябва да си заминеш вече, раздай си богатството! Ами ти сигурен ли си? Да не ме лъжеш? Не, още тази вечер повикай нотариуса и раздай всичко, че утре да не си закъснял. Защо ще оставиш другите да дигат шум след тебе? Раздай всичко и си тръгни свободен! Ние чакаме другите да уреждат работите ни. Не, нашите работи никой не може да ги уреди, освен ние самите. Богатият човек няма право да оставя синът му или дъщеря му да му уреждат работите, да му оправят обърканите тефтери. Защото, ако остави другите да му оправят обърканите сметки, той ще остане между небето и земята и ще ходи немил-недраг. Ако остави това на другите, такъв човек ще се намери в положението на онзи български свещеник, който взимал пари от хората да им споменава имената, но не ги споменавал. Събрал една голяма торба, пълна с поменици, но не ги споменавал. По едно време умира, но не отива горе на небето, а остава да се скита по земята. Идва нов свещеник в църквата, влиза в олтара, иска да служи, но веднага старият свещеник му се явява. Новият свещеник избягва и казва на паството си: „Ще ме извините, не съм разположен да служа тук“ - и си отива. Идва втори свещеник, но и той избягва. Няколко души свещеници избягали, плашили се от стария свещеник, който им се явявал. Последният свещеник, който дошъл, бил по-смел, запитва стария свещеник, какво иска. Той му показва торбата с помениците и му казва: „Моля ти се, прочети всички тия имена, защото не мога да отида нагоре“. Когато новият свещеник отслужил всички тия имена, старият вече престанал да се явява. Сега ние казваме: Това са все анекдоти. Не, с неизпълнението волята Божия човек се спъва. И колкото по-високо седи човек в света, толкова повече се спъва. И царе, и свещеници, и владици, и учители с неизпълнението волята Божия, с неизпълнението на онова, което Бог им възложил, те се все повече и повече свързват и трябва да седят дълго време на земята, докато се развържат. Отговорности има човек в този свят! Следователно, всички хора тук на земята се учат, всички са дошли в този път да научат един велик закон, как да служат на Бога правилно. Щом служат правилно, тогава, каквито и да са, и царе, и владици, и просяци, и учени, и прости, всички горе на небето са на едно место. Там те са ангели и минават за братя. Тук на земята се различават, но на небето са едно и също нещо. И когато говорим за братство, ние разбираме братството горе на небето, а не тук на земята. Тук, двама братя разделят имането на баща си. Единият взима повече, другият - по-малко. Това братство ли е? Истинските братя трябва един другиму да си помагат. Сестри, който се обичат, трябва да си помагат едни други. Между тях не трябва да се яви ни сянка от завист. Щом си завиждат, те не са сестри.

После, говорим, че сме българи. Какви българи сме, щом се измъчваме един друг? Англичанин съм, казва някой. В англичаните има поне това нещо, че те си зачитат правата един на друг. Англичанинът, когато дойде да се бие, той ще свие юмрука си, ще удари другия по носа и само ще го разкървави. Последният ще се поизчисти и въпросът е решен. Българинът не постъпва така. Единият ще вземе един кол, и другият ще вземе един кол, че като започнат - този удря, онзи удря. Погледнеш, единият със счупена ръка, другият със счупена глава и се върнат дома си - герои. Туй не е разбиране на Божествения закон. Как! Да, това не е никакъв Божествен закон. Всичките тия груби нрави трябва да се смекчат само чрез този Божествен закон на свободата. Всеки народ трябва да живее разумно, според Божия закон, понеже всеки народ е единица, образувана от хиляди и милиони хора, от който всеки за себе си трябва да живее разумно.

И тъй, казва апостолът: „Онзи, който се учи“.

Какво учи българинът от толкова време? Да изпълнява Божия закон ли? Не, пътят, по който вървят българите от толкова време, донесе ли им нещо добро, спечелиха ли нещо хубаво? Защо не спечелиха? От 1912 г. българите все се бият. Те не вървят в правия път. Те казват: Ние ли сме най-големите грешници? Не, българинът трябва да живее като българин, в душата на когото трябва да има четири качества: да бъде честен, справедлив, добър и интелигентен. В него трябва да прониква Божията Любов и да каже: Господи, каквото ни дадеш, ние ще бъдем доволни и ще изпълним волята Ти, не според църквата, а според Твоя закон на справедливостта и ще покажем на света, че ние разбираме Божията Любов и Господ царува навсякъде. Между вас не трябва да има никаква завист, никаква злоба. А днес, кой как те срещне, пита те: Ти православен ли си? Добре, ти като си православен, разбираш ли Божия закон? Не, в това православие има неразбиране на Божия закон.

И после, какви ли не други работи се разискват кой бил виновен за тази, или онази работа. Никой не е виновен. Много народи има на земята, които страдат. Българите страдат още повече. Всеки народ си е сам виновен. Сега вие живеете между този народ и, за да му помогнете, трябва да разбирате Божия закон. Писанието казва: „Бог поругаем не бива. Кой каквото сее, това и ще пожъне“. Не че в Бога има някаква омраза или някакво неразположение към когото и да е, но Бог гледа еднакво спрямо всички същества и народи. Когато един народ живее съобразно Божиите закони, когато изпълнява волята Божия, Той ще му изпрати разумни управници, разумни духовници, разумни учители, разумни майки, бащи, съдии и всичко друго, а когато един народ не живее според Божия закон, тогава Той ще му изпрати такива управници, духовници, учители, майки и бащи, каквито той не е очаквал.

Сега, ние разглеждаме живота от духовно гледище. Този живот, който живеем, не е още самият живот, то е само едно проявление на живота, а истинският живот ще бъде след като заминем от земята. Един българин, който живее тук на земята, българин ли е? Не той, след като е живял един добър, чист и свят живот тук на земята, като отиде на небето, ще бъде един ангел и ще се нарече „служител Божий“. А сега туй, дали си българин, англичанин, германец, или какъв и да е друг, това са само символи, които имат отношения, тъй както са символи мечката, вълкът и другите животни. Всички народи на земята съставляват само удове на това великото тяло, в което се изпълнява волята Божия.

Та, казвам: Всички вие трябва да се повърнете към друг един закон. Оставете обществото! Тъй, както то се развива, вие не може да го измените. Индивидуално ние можем да подобрим, да изменим своя живот, и в подобрението на своя живот, и нашите окръжаващи може да се изменят. Туй подобрение може да стане всякога и да се предаде навсякъде. Когато дойде Христос в света, какво беше положението на тогавашното човечество? - Упадък имаше. Христос дойде и със своя живот именно даде тласък на човечеството. И днес 500 милиона хора живеят по-добре, по-културно, отколкото са живели във времето на римската империя. Неговото дохождане даде тласък, повдигане на жената. Оттогава у жената има един по-благороден импулс, който се дължи на този тласък, който Христос донесе. Наистина, има още много работи, които може да се желаят, но Христос казва: Втори път когато дойда, ще донеса нещо ново. Днес толкова може да носите, но когато бъдете готови за нещо повече, тогава Духът ще дойде, и невидимият свят ще ви се открие. Този свят няма да ви се открие тъй, както някои казват: Аз видях на сън нещо, но едва си го спомням. Не, онзи свят ще бъде тъй реален, тъй отворен, ще говорите с ангелите, със своите разумни братя тъй, както говорите приятел с приятел, учител с ученик. Тогава ще имате положителни знания. А сега, какво? Събудил си се сутринта, видял си някакъв сън, но го няма. Или, видял си едно видение, но не знаеш, какво значи. Добре, как ще докажете това нещо? Ще кажете: Е, това е една халюцинация. Хубаво, ами след като умре човек, след като се разложи, това не е ли халюцинация? Къде отиде този човек, къде отидоха дробовете, мозъка, нервите му? Ако всичко това беше реално, где отиде неговото сърце, за което казват, че люби? Где отиде неговата топлина, кръв, неговите мускули? Казват, че този човек се разложил, изгнил. Ами че този изгнилият човек, това ли е човекът? Има нещо, което не умира. И тук в този свят, и в онзи свят, това, което не умира, което не се разлага, това е човекът. То нито остарява, нито се подмладява. Вие седите някой път и казвате: Е, старини дойдоха, защо не разбирате Бога. Казвате: Е, сиромашия дойде. Защо идва сиромашията? - Защото не работите. Страдания идват. Защо идват страданията? Защото на сте живели според пълнотата на Божията Любов. Кой от вас е живял според този велик Божий закон, та да е толкова отзивчив, като някоя струна, която щом бутнеш, да отговори ясно на тона? Добрата цигулка се познава по това, че като бутнеш някой тон от една струна, той веднага зазвучава чисто, ясно. Има някои цигулки, на които тоновете не са верни, позициите също не са верни.

Апостол Павел казва: „Онзи, който се учи“.

На какво трябва да се учим? Най-първо ние трябва да имаме онази абсолютна вяра. В какво трябва да имаме вяра? - В онзи живия Господ, който живее в нас, който съществува навсякъде, под чието зорко око е всичко, и от когото всичко зависи. И тогава като говорим за Христа, трябва да знаем, че Той е Божий посланик, дошъл да изпълни Неговата воля. Такива са били всички пророци. Христос е най-възвишеното проявление на Бога. Досега, човек с такава любов, с такава широчина на душата, от която да диша такова пълно безкористие, с такова забравяне на себе си, като това в Христа, не се е явил. По това именно се отличава Христос. Като говоря за Христа, разбирам човек, на когото душата е напълно погълната в Бога, и Бог напълно се проявява чрез него. Да любим Бога, значи да се прояви Бог в нас, и ние да се погълнем от Него. Тогава няма да ни е страх от никакви болести, от никаква сиромашия и всеки момент ще бъдем готови да пренесем всички страдания, всички нещастия с радост. Каквото ни дойде, да кажем: Господи, да бъде Твоята воля. Тогава и в ада, и в рая да сме, ще знаем, че сме с Него, и Той ще ни избави и възкреси. Това не значи, че трябва да бъдем индиферентни, но да забравим себе си, да бъдем в пълно очакване и да проверим този закон. Христос провери този велик закон на Божията Любов и с пълна вяра се предаде на Бога, като каза: „Боже, в Твоите ръце предавам духа си“.

И тъй, ти ще учиш. Защо? - За Бога. Ще работиш, ще придобиваш богатство. Защо? - За Бога. Ще търгуваш. Защо? - За Бога. Ти трябва да употребиш абсолютно всичко в света, за да извършиш волята Божия. Ти трябва да направиш всичко за Божията Любов, за Бога. Имаш красота. Защо ти е тази красота? - За Бога. Здраве имаш. За кого? - За Бога. Всичко ще употребиш все за Бога. Досега си работил за себе си, но отсега нататък ще работиш за Бога. Ще знаеш, че каквото ти се случи, всичко това е, за да се разшири твоята душа. Някой път вие ми казвате: Не виждаш ли нашите страдания? - Виждам ги, но виждам зад тия страдания нещо хубаво, нещо красиво. Пък не страдаш само ти. Има хиляди милиони същества, които страдат заедно с тебе. Всички хора страдат. Хубаво нещо са страданията. Защо? - Защото Господ иде и ще даде една обща амнистия, за всички ще има едно благо. Небето иде на помощ, и тогава всички ще бъдат радостни и весели, на всички ще се дадат условия за развитие. Казвате: Ама в този живот ли? - В този живот, сега му е времето. Но още тук, докато сме в плът ли? - Да, докато сте още в плътта си. Царството Божие не е в материалния свят, то е вътре в душите ви. Всеки човек не може да го види. Царството Божие може да се види само от този, който има развити очи.

Та, казва апостол Павел: „Онзи който се учи“.

Ние сега се учим на хиляди неща, на много тежки работи. Всички сме изложени на разочарования. Всички се безпокоим от мисълта, какъв ще бъде нашият край. Краят на всички хора ще бъде смърт. Онзи, който се бие на бойното поле, умира; майката умира, бащата умира, синът умира, дъщерята умира, приятелят умира, всичкото богатство, което имаме ще се разпръсне. Какво ще ни остане от живота? Какво реализиране очакваме на земята? Не, Бог, който ни учи сега, иска да ни покаже, че всичките блага, които са пратени на земята, Той няма да ги прекъсне, но трябва да признаем, че всичко иде от Него. Като отидеш при един богат брат, няма да го заплашваш с револвера си, но ще го питаш: Ти познаваш ли Бога? Ако ти каже, че Го познава, ще му зададеш друг въпрос: Ти готов ли си да изпълниш волята Божия? - Готов съм. Само при тия условия ти ще му поискаш това, от което имаш нужда, а не да го оскубваш, защото бил богат, у всинца ни трябва да се яви тази Любов, за да познаем, че Бог ни обича.

Сега на какво уподобявам страданията на сегашното човечество? Тия страдания, аз си представям като една яйцеобразна желязна черупка в която всеки човек е затворен. В тази черупка го очаква смърт, затова дойде един ангел и удари с чука си върху това яйце, за да го разбие. Ти казваш: Какво става с мене, ще ме убият! Ангелът удари още един път. Ти пак казваш: Какво става с мене, докога ще се сипят ударите на съдбата върху мене? - Докато се разчупи туй яйце и ти излезеш вън от него. Всички тия страдания, всички нещастия, които изживяваме не са нищо друго, освен разчупване черупките на туй яйце, от което нашите души ще излязат, за да се съединят с истинския живот, от който сме произлезли, и за който сме призвани да живеем.

И тъй, стихът казва: „А този, който се учи на Словото Божие, нека направи участник във всите си добрини тогоз, който го учи“.

Бог иска всинца ни да направи участници на онова благо, което е у Него. Затова именно Той ни изпраща всички страдания. Страданията са освобождение от връзки, които са създадени в миналото. Бог ще скъса всички връзки и ще остави само една връзка - между Него и нас. Всичко останало ще бъде само отношения, а не връзки. Тогава ще има само един Господ, а хората помежду си ще бъдат само братя и сестри на небето.

‘‘Беседа, държана от Учителя, на 30 ноември, [[1924]] г. в гр. София.‘‘