Настанало е царството Божие

Неделни беседи , София, 19 Октомври 1924г., (Неделя) 10:00ч.
Издателство: Бяло Братство
ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА

„Но ако азъ, чрѣзъ Духа Божия изгонвамъ бѣсоветѣ, то е настигнало на васъ царството Божие“. (Матея 12:28)

На съврѣменнитѣ хора трѣбва една права философия, едно право вѣрую, единъ правъ животъ. Когото и да запитате, всѣки твърди, че живѣе добрѣ. Когото и да запитате, всѣки твърди, че мисли добрѣ. Когото и да запитате, всѣки твърди, че постѫпва добрѣ. Въпрѣки всичко това, ние виждаме, че цѣлиятъ свѣтъ е потъналъ въ безправие, животътъ е потъналъ въ болѣсти и мисъльта е обградена само съ глупости. Колцина сѫ онѣзи въ сегашния вѣкъ, които иматъ ясна прѣдстава за живота? Колцина отъ тѣхъ знаятъ отъ гдѣ, какъ и отъ кое мѣсто сѫ дошли на земята? Тия хора твърдятъ, че науката казва, какво човѣкътъ е произлѣзълъ отъ една малка животинка и тъй се развилъ на земното кълбо. Току речи, изникналъ като нѣкоя гѫба. Една турска пословица казва: „И да е тъй, пакъ не вѣрвайте“. Човѣшкиятъ умъ е способенъ на всички възможности. Човѣкъ въ ума си може да допусне всичко. Тамъ всичко е възможно. Въ ума си правото можешъ да направишъ криво, и кривото можешъ да направишъ право; голѣмото можешъ да направишъ малко, и малкото можешъ да направишъ голѣмо; силното можешъ да направишъ слабо, и слабото можешъ да направишъ силно. Въ ума се живѣе въ 1001 нощь. Така, запримѣръ, младитѣ хвъркатъ, мислятъ, че всичко, което лети се яде. Като четатъ нѣкой романъ, вѣрватъ на този романъ. Тѣ мислятъ, че онзи, който е писалъ този романъ, знае цѣлата истина, и затова нѣкой пѫть вървятъ по стѫпкитѣ на героя въ този романъ, играятъ роль, а слѣдъ туй мязатъ на Донъ Кихотъ и Санчо Панса. Ако дойдемъ до онова възвишеното - какъ трѣбва да се служи на Бога - до какви ли не противорѣчия ще дойдемъ. Какви богослови, философи сѫ платили съ своя животъ! Горко имъ, ако не вървятъ по отъпкания пѫть. Христа приковаха на кръста, защото не вървѣше по стѫпкитѣ на Мойсея. „Ти“, казваха Му евреитѣ, „трѣбва да знаешъ, че Богъ говори на Мойсея и трѣбва да постѫпвашъ като Мойсея, нищо повече!“ Христосъ имъ казваше, че въ врѣмето на Мойсея Господь, наистина, говори на Мойсея, но споредъ неговото развитие, а сега Господь говори на мене, споредъ моето развитие. Азъ нося друга свѣтлина. „Какъ, ти по-голѣма свѣтлина ли имашъ отъ Мойсея?“ - Разбира се по-голѣма! Хубаво, това сѫ твърдения обаче твърденията нищо не показватъ. Всѣко дърво се познава не отъ своитѣ листа, не отъ своитѣ корени, не и отъ своитѣ клонища. Върху една ябълка ние можемъ да споримъ, да доказваме научно съ часове, дали е ябълка или не, обаче азъ казвамъ: ще отидемъ при ябълката, ще вкусимъ отъ нея, ще опитаме плода ѝ, и нищо повече. Ето защо нѣкой пѫть ние разглеждаме нѣкое безплодно учение и споримъ върху него, но всѣко учение върху което може да споримъ е безплодно учение, а всѣко учение, върху което нѣма никакъвъ споръ е плодно учение. Ако тази ябълка е сладка, въпросътъ е свършенъ; ако тази ябълка е кисела, въпросътъ е свършенъ.

И Христосъ казва: „Но, ако азъ чрѣзъ Духа Божий изгонвамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“.

Сега, ще се подигне въпроса, има ли бѣсове въ свѣта или нѣма и ще спорятъ, че има, че нѣма и т.н. Ние, като математицитѣ, за да докажемъ нѣкои нѣща, допущаме ги, че сѫ вѣрни и така ги доказваме. Въ логиката, въ математиката има редъ проблеми, които се разрѣшаватъ чрѣзъ допущане. Ще допуснемъ, или ще отречемъ, и въпросътъ е свършенъ. Съврѣменната наука ни иде на помощь. Запримѣръ, въ живота се срѣщатъ редъ болести, и то отъ най-ужаснитѣ, най-разрушителнитѣ, които се дължатъ на тия малки сѫщества, наречени микроби. Такава е, напримѣръ, холерата, чумата и др. Така, една малка животинка, единъ микробъ, който едва можешъ да видишъ съ микроскопъ, въ него има сила да умори най-голѣмия юнакъ. Когато този микробъ влѣзе вѫтрѣ въ кръвьта, и най-голѣмиятъ юнакъ почва да отслабва, почва да прави извѣстни конвулсии, да се гърчи. Тогава, лѣкаритѣ, които разбиратъ законитѣ, правятъ инжекции, и чрѣзъ тѣхъ изпѫждатъ дявола навънъ. И Христосъ казва: „Ако азъ мога чрѣзъ този серумъ да изпѫдя микробитѣ навънъ, значи настанало е здравето у васъ“. Слѣдователно, ако едно учение, може, като този серумъ, да внесе въ вашия умъ, който се гърчи, яснота и прѣснота и го освободи, изпѫди отъ него всички заблуждения, ако може да подобри вашия животъ, питамъ: не е ли изпѫдило онѣзи бѣсове? - Разбира се, че ги е изпѫдило.

Въ съврѣменния животъ, между хората, има редъ разсѫждения, редъ погрѣшки, защото сѫ изобщо заинтересувани. Запримѣръ, нѣкои казватъ: ако видите, че нѣкой носи звѣзда, той е отъ дявола, а онзи, който носи кръстъ е отъ Христа. Добрѣ, азъ приемамъ туй твърдение, и ще видимъ математически, до колко то е вѣрно. Когато Богъ изпрати Христа на земята, кръстъ ли се яви на небето или звѣзда светна? - Звѣздата светна, тя се прояви и показа, че се е родилъ Спасительтъ на свѣта, а като разпнаха Христа, тогава Му туриха единъ кръстъ. Питамъ: кое е по-хубаво сега да се яви, звѣздата ли или кръста? Ние, съврѣменнитѣ христиани, страдаме все отъ кръстове, звѣзди нѣма. Навсѣкѫдѣ виждаме все кръстове, кръстове, но гдѣ сѫ сега онѣзи живитѣ звѣзди, които показватъ, че се е родилъ Христосъ? Ако кръстътъ е емблема на страдания, разбирамъ тогава. То значи, че той е сила въ свѣта, начинъ, законъ, методъ, чрѣзъ който човѣкъ може да прѣодолѣе страданията. Но, когато човѣкъ иска да изучава другитѣ методи, великитѣ закони на царството Божие, той трѣбва да избира звѣздитѣ. „И ако азъ“, казва Христосъ, „чрѣзъ разумното, чрѣзъ великото въ свѣта, чрѣзъ Неговата сила, изпѫдя бѣсоветѣ, които се вмъкнали въ васъ, всички глупави заблуждения, настанало е царството Божие“. Казва се въ Писанието: „Търсете първо царството Божие и Неговата Правда, и всичко друго ще ви се приложи“. Въ какво седи тази Правда? Правдата Божия седи въ това: всѣки човѣкъ да вземе туй, което му се пада, а не да чака да му го дадатъ. Запримѣръ, седите нѣколко души на масата, прѣдъ васъ сложени панички съ ядене. Всѣки ще вземе своята, нѣма да чака да му я донасятъ, но отъ чуждата нѣма да вземе. Това го изисква справедливостьта. Сега, нѣкои хора въ своитѣ сѫждения сѫ малко странни. Запримѣръ, има нѣща, за които всички ние еднакво можемъ да се радваме, но има нѣща, за които всички ние еднакво не можемъ да се радваме. Да ви приведа единъ простъ примѣръ. Идва при мене нѣкой си и ми казва: „моятъ чичо въ Америка умрѣлъ и ми оставя 10,000,000 долари наслѣдство“. Той се радва, но мене нѣщо ме стѣга и си казвамъ: защо да нѣмамъ и азъ единъ такъвъ чичо, че и на менъ да остави 10,000,000 долари? Азъ не мога да се радвамъ, че чичо му умрѣлъ, мене не ми е драго това и си казвамъ: все едно, моятъ чичо не е умрѣлъ, а какво ме ползува, че твоятъ чичо умрѣлъ? Но, казвамъ така: слънцето изгрѣ! - Значи всички можемъ да се радваме на туй слънце. Пролѣтьта дойде! - Всички можемъ да се радваме на тази пролѣть. Когато ние се приближаваме къмъ единъ изворъ, пакъ всички еднакво можемъ да се радваме. Туй, което всички еднакво можемъ да употрѣбимъ, на него всички еднакво можемъ да се радваме. По нѣкой пѫть вие ставате тѫжни, скърбни. Защо? Въ свѣта има една скърбь, която се ражда естествено. Тя е Божествена скърбь, а именно: когато човѣкъ скърби, че нѣкоя добродѣтель не се е развила у него, тази скърбь е на мѣсто, разбирамъ я, но има глупава скърбь. Нѣкой човѣкъ скърби, че не е станалъ министъръ въ България, че дѣдо му, като умрѣлъ, не му оставилъ пари, че баща му не билъ богатъ, че майка му не била отъ благородно произхождение, че приятелитѣ му не го заобикаляли, че нѣмалъ общество и т.н. Обществото сѫществува въ свѣта. Отъ хиляди години коткитѣ живѣятъ въ общество съ хората; кучетата сѫщо живѣятъ въ общество съ хората; воловетѣ, конете сѫщо живѣятъ въ общество съ хората, но отъ хиляди години коткитѣ сѫ си все котки, кучетата - все кучета, конетѣ - Все коне и т.н. Нима тѣ не живѣятъ близо до най-благородното общество? - Живѣятъ, но кучетата, конетѣ и воловетѣ научиха най-лошото отъ човѣка. Ще ви приведа една басня за лисицата и пѣтела. Единъ красивъ пѣтелъ намѣрилъ едно парче сирене и се качилъ на единъ клонъ да си го изяде. По това врѣме минава една лисица и вижда, че той държи сирене въ устата си и като по-умна отъ него, му казва: „Искамъ да се поразговоря малко съ тебе, дай ми отъ твоето внимание. Ти си отлична, красива птица, имашъ ангелски гласъ, попѣй ми малко!“ Пѣтелътъ, безъ да му мисли много, отворилъ си устата, изкукуригалъ. Сиренето му паднало отъ устата, и лисицата го изяла. Сега, другата часть на баснята азъ ще я продължа. Слѣдъ като заминала лисицата, пѣтелътъ си казалъ: „Азъ пѣхъ много хубаво, но сиренето ми отиде“. На другата година пѣтелътъ пакъ ималъ сирене, качилъ се на единъ клонъ да го изяде. Минава пакъ лисицата, вижда го, че седи на клона и започва да го хвали, какъвъ добъръ пѣвецъ е, иска да му попѣе, но той мълчалъ. Защо мълчишъ? Той изялъ сиренето и послѣ казалъ: „Миналата година пѣхъ прѣди да изямъ сиренето и го изгубихъ, но сега ще изямъ сиренето и послѣ ще пѣя“. Та, нѣкой пѫть хората пѣятъ прѣди да развиятъ своитѣ добродѣтели и ги изгубватъ, а нѣкой пѫть ги развиятъ и слѣдъ това пѣятъ.

Христосъ казва: „Ако азъ чрѣзъ Духа Божий изгонвамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“.

Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да направи единъ анализъ вѫтрѣ въ себе си, да види, кои чувства прѣобладаватъ въ него. Въ човѣка има такива чувства, които ние наричаме животински. Тѣ сѫ общи съ тия на животнитѣ. Въ човѣка още има обществени, лични, индивидуални и морални чувства. Нѣкой казва: е, все сѫ чувства! Не, важно е за всѣки едного отъ васъ да знае, въ дадения моментъ, какви чувства прѣобладаватъ въ него. Ако азъ, за своитѣ животински чувства, пожертвувамъ своитѣ лични, обществени и морални чувства, значи животинскитѣ чувства сѫ по-силно развити въ мене, тѣ прѣобладаватъ. Азъ искамъ само да ямъ и да пия. Туй е по важно за мене - нищо повече. Нѣкой българинъ ужъ не пие, но отиде нѣкѫдѣ, нагостятъ го съ печена кокошка, дадатъ му килце винце, той изяде кокошката и си пийне. Той жертвува своя дългъ. И тогава ние казваме: у този човѣкъ животинското е силно развито, на него ние не можемъ да разчитаме. Ако единъ човѣкъ за своитѣ лични чувства пожертвува своитѣ обществени и морални, у него сѫ силно развити личнитѣ чувства. Ако единъ човѣкъ жертвува своитѣ животински, лични и обществени чувства заради моралнитѣ, този човѣкъ е човѣкъ. Всички тия чувства съставляватъ една йерархия, въ която нисшето се подчинява на висшето. Всѣки день вие ще трѣбва да се опитвате. Ще се запитате: въ кого вѣрвамъ? - Азъ вѣрвамъ, въ Господа, който е Любовь. Но, ако за една обидна дума, която ви каже нѣкой, вие кипнете и кажете: защо е така? - У васъ изпѫкватъ личнитѣ чувства. Вие жертвувате моралнитѣ, и всичко отива. Другъ ви каже нѣкоя обидна дума, и вие казвате: господине, знаете ли, че вие обиждате моя личенъ престижъ! - И веднага го дадете подъ сѫдъ. Значи, вие жертвувате моралнитѣ чувства за личното, за човѣшкото достойнство, и искате да реабилитирате вашата честь чрѣзъ сѫдъ. Споредъ великия моралъ на свѣта, честьта на човѣка отвънъ не може да се възстанови. Никакъвъ сѫдъ, никакво общество, никаква религия не е въ състояние да възстанови честьта на човѣка, освѣнъ той самиятъ. Ако азъ живѣя споредъ тази Божествена Любовь, и съзнавамъ реда на нѣщата, никога не ще жертвувамъ Божественото, великото въ мене. Когато изпѫкне нѣкое изкушение, азъ ще си кажа: за нищо въ свѣта, вѫтрѣ въ тази велика Любовь, която обгръща всичко въ себе си, нѣма да жертвувамъ туй великото въ мене, споредъ което сѫ живѣли и дѣйствували всички висши, разумни сѫщества прѣди мене и сѫ добили своята сила. Този великъ законъ за нищо нѣма да го прѣстѫпя, но ще подчиня всичко нисше на Него и ще изпълня волята Божия. Ще каже нѣкой: ти слушашъ ли Господа? Не, ти не можешъ да слушашъ Господа. Какъ ще Го слушашъ? Слушането въ насъ трѣбва да седи въ изпълнението волята Божия. Азъ ще кажа: Господи, Ти ме слушай, а азъ ще изпълня Твоята воля! Когато изпитватъ единъ ученикъ, учительтъ ли слуша или ученикътъ. - Ученикътъ говори, а учительтъ слуша и го поправя. Казва му: на еди-кое си мѣсто туй ще поправишъ. Той се поправя и почва отново да работи. Дойде другъ ученикъ. Учительтъ го слуша и му казва: еди-кѫдѣ си ще изправишъ грѣшкитѣ си. Слѣдователно, ние ще се молимъ на Бога да ни прислушва, защото велика привилегия е Господъ да те прислуша веднъжъ, да отбѣлѣжи всичкитѣ твои погрѣшки въ живота, за да знаешъ, какъ да ги изправишъ!

Сега, нѣкой отъ васъ ще каже: докажи ми, дали има Господъ или не. Тази логика е отживѣла врѣмето си. Ние не доказваме нищо въ свѣта. Азъ казвамъ: ето ябълката, вземи и яжъ. Ако ти харесва - добрѣ, ако не ти харесва - остави я, но никакъвъ споръ не приемамъ. Нѣкой дойде при мене, дамъ му единъ наполеонъ, но той ми казва: докажи ми, че е истински, че върви. На, вземи го, иди при бакалина и вижъ, ще го приеме, или не. Иначе, нѣма какво да споримъ. Ако азъ те убѣждавамъ че е истински, че върви, ще кажешъ: а, ти само тъй говоришъ. Не, нѣма какво да споримъ на улицата, но го вземи, занеси го на бакалина, той нѣма да го разрѣши въ мой интересъ. Бакалитѣ ще разрѣшатъ всички философски въпроси. Философитѣ никога нѣма да ги разрѣшатъ. За тѣхъ е по-добрѣ да оставятъ бакалитѣ да разрѣшатъ философскитѣ въпроси. Тогава философитѣ ще кажатъ: ето ви нашата философия, нѣма какво да споримъ. Идете при бакалина и вижте, ако върви, приемете я, ако не върви, отхвърлете я. То значи: вложете нашитѣ теории въ живота си, и ако дадатъ плодове, прави сѫ, ако не, бакалитѣ сѫ прави, дѣто казватъ, че нищо не струватъ.

Ние не сме отъ онѣзи, които събиратъ останкитѣ на миналото. Нѣма какво да говоримъ за нашето минало. Не е свѣтло то. Нашето минало е толкова порочно! Нѣкой казва: е, какъвъ бѣше дѣдо ми! Слушай, да не говоримъ вече за нашитѣ дѣди и прадѣди, ние ги знаемъ. Имаме дѣди и бащи въ бѫдеще, за тѣхъ да говоримъ, тѣ ще ни спасятъ. Не трѣбва да вѣрваме и въ Христа, който се родилъ прѣди 2,000 години. Ако вѣрваме въ единъ Христосъ на миналото, ние не сме на правата страна. Азъ бихъ запиталъ съврѣменнитѣ философи: въ миналото ли живѣе Христосъ? Въ миналото живѣятъ само умрѣлитѣ хора, въ настоящето живѣятъ хората, които може да живѣятъ, може и да умратъ, а въ бѫдещето живѣятъ безсмъртнитѣ. А сега хората какво правятъ? - Отварятъ една война, да дѣлятъ нѣкаква земя. Въ кой кодексъ, въ коя Божествена книга е писано, че хората трѣбва да дѣлятъ земята, да се биятъ за нея и да я владатъ? Кой баща е написалъ, че слѣдъ смъртьта му синоветѣ трѣбва да дигнатъ дърво, да се изпобиятъ, да си счупятъ главитѣ и, който е по-силенъ, да вземе повече. Ако бащата е уменъ, той е разпрѣдѣлилъ всичко казалъ е въ завѣщанието си: на голѣмия синъ оставямъ това, на срѣдния - това, на другитѣ - това и т.н. И ако синоветѣ обичатъ баща си, трѣбва да постѫпятъ съобразно завѣщанието му. Е, мислите ли, че ние имаме единъ Господь, който е умрѣлъ и оставилъ своето наслѣдство да го дѣлимъ? Не, това е едно учение на бѣсоветѣ, дяволско учение. Не е така. Богъ, въ когото вѣрваме който ни люби, и когото любимъ, вѣчно живѣе. Той вѣчно прѣбѫдва. Този Богъ сега се проявява въ хората.

Съврѣменнитѣ хора искатъ еднообразие въ живота. Питамъ ви: когато отидете при единъ изворъ, мислите ли, че този изворъ е сѫщиятъ, какъвто бѣше прѣди хиляда години? Не, не е сѫщиятъ. Тази вода, която е текла прѣди хиляди години, сѫщата ли е, каквато тече и днесъ? Не е сѫщата. Казватъ: Господь турилъ живота въ хората още отъ начало. Не, този животъ отиде вече. Сегашниятъ, новиятъ животъ, който иде, той важи. Азъ ви казвамъ, че сегашната вода е по-добра, отколкото старата. Да ви докажа това. Прѣдставете си, че нѣкѫдѣ отъ изворитѣ на Мусала една голѣма канализация докарва вода въ София. Мислите ли, че първата вода, която дойде ще бѫде чиста? Не. До като се изчистятъ кюнцитѣ, прѣзъ който ще мине, тя ще има единъ дъхъ, но слѣдъ 20-30 години ще бѫде по-хубава отъ старата. Та, казвамъ: сегашниятъ животъ е по-хубавъ отъ стария. Сега ни казватъ: е, едно врѣме какъ е било! Дѣйствително, едно врѣме е имало красиви работи, но сегашниятъ животъ, който иде, ще бѫде хиляди пѫти по-красивъ, отколкото едноврѣмешниятъ. Ако четете притчи Соломонови, и той казва: „Не казвайте, че миналото е било по-хубаво, защото всѣки единъ Божественъ актъ, който послѣдва е по-великъ отколкото прѣдшествуващиятъ“. Туй и въ природата е единъ законъ. Вземете слънчевитѣ лѫчи, когато се пукне зората, и ги сравнете съ обѣднитѣ. Сѫщитѣ ли сѫ? Най-първо сѫ по-слаби, колкото по-вече свѣтлината се усилва, тѣ ставатъ все по-силни и по-силни. Въ туй отношение най-свѣтли сѫ лѫчитѣ на обѣдъ. Сега нѣкой иска да ме убѣждава, че сутринъ било по-хубаво. Е, хубаво, ние двамата ще учимъ уроцитѣ си. Ти ще учишъ сутринь, при пукване на зората, азъ - на обѣдъ, та да видимъ кой по-добрѣ ще научи уроцитѣ си. Резултатитѣ може да сѫ едни и сѫщи, но важното е, кой ще вложи по-вече свѣтлина.

Христосъ казва: „Ако азъ чрѣзъ Духа Божий изпѫждамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“. При това положение може ли да има между хората разногласие? Това, което съмъ разбралъ, то е, че всички спорове между хората произлизатъ отъ нѣкакъвъ недоимъкъ вѫтрѣ въ тѣхъ. Прѣдъ една малка чешма всѣкога ще има караница и бой. Азъ съмъ виждалъ търновци, какъ седятъ до посрѣдъ нощь прѣдъ чешмитѣ, разговарятъ се, чакатъ редъ. Нѣкой пѫть и стомнитѣ се счупватъ. Защо? - Скарали се, че нѣкой нѣкого-си прѣредилъ: Какво има? - Прѣредиха ме. Хубаво е Търново, но вода малко има! Но, ако отидатъ при единъ голѣмъ изворъ, дѣто има много вода, дѣто и 10 камъка може да се каратъ, питамъ търновци: биха ли счупвали стомнитѣ си? Не, никога! И тогава, какво искатъ отъ насъ? Турили сѫ ни извѣстни философски теории, турили сѫ ни прѣдъ извѣстни мазгали. Азъ прѣдпочитамъ да живѣя въ най-простата колиба, отколкото въ единъ замъкъ съ мазгали. Прѣдпочитамъ една проста колиба, но да излизамъ свободно отъ тази колиба, да се разхождамъ свободно на слънцето. А сега, създадатъ ни една хубава теория, турятъ ни прѣдъ мазгалитѣ и всички се мушкаме. Не, не, всички трѣбва да излѣзете отъ тѣзи мазгали, но трѣбва да разбирате какъ. Ето защо трѣбва да изпитате това нѣщо въ живота си. Запримѣръ, прѣдприемете една работа, но изгубите много пари въ нея. Тукъ сѫ ангажирани вашитѣ лични чувства и обществени интереси. Изведнъжъ вие почвате да набѣдявате този-онзи, че тѣ сѫ виновни за тази загуба. Не, вие не сте човѣкъ, който може да се добере до истинския животъ. Вие сте слабъ човѣкъ. Въ този случай, когато паритѣ ви се изгубятъ, вие трѣбва да постѫпите тъй, както постѫпили онѣзи руски князъ и англичанинъ. Срѣщатъ се двамата въ една много тѣсна улица въ Лондонъ съ своитѣ кабриолети, и за да се разминатъ, трѣбвало единиятъ да отстѫпи, но никой не искалъ. Руснакътъ изважда тогава вѣстникъ „Таймсъ“ и започва да чете. Англичанинътъ изпраща слугата си при руснака съ порѫчка: „Господарьтъ моли, като свършите вѣсника, да го дадете и нему“. Тъй трѣбва да бѫдете и вис, като-че нищо не се е случило, като-че бълха не ви е ухапала. А ти, изгубишъ пари, изведнъжъ лицето ти се измѣни, казвашъ: какво ще правятъ дѣцата ми? Гдѣ ти е вѣрата, гдѣ ти е волята, гдѣ ти е душата? Ти въ нищо не вѣрвашъ, но въ паритѣ само вѣрвашъ. Гледамъ, върви нѣкой професоръ, разправя за философията на Канта, но едната си рѫка държи въ джоба, пази се и разказва: има Господь въ свѣта, науката доказва това. Но тъй, както се увлѣкълъ въ разговора, изважда рѫката си отъ джоба да жестикулира, да доказва нѣщо, и както свѣтътъ е пъленъ съ апаши, нѣкой бръква въ джеба, взима паритѣ му. Изведнъжъ той забѣлѣзва, спира се: чакайте, чакайте, обраха ме! Отиде Господь! Докато бѣха паритѣ, имаше Господь. Изгубиха се паритѣ, изгуби се и Господь. Така и турцитѣ вѣрватъ въ тази философия: „Дѣто има пари, и въ джендема отивамъ!“ Питамъ сега: при такъвъ единъ моралъ, при такова едно обществено схващане, каква религия може да има? Ние се смѣемъ на турцитѣ, но такива сѫ и нашитѣ схващания. Имаме Богъ, който се лесно руши. Всѣки си има по единъ идеалъ, но всѣки день идеалитѣ ни се рушатъ. Този Господь, който се руши, не е този живиятъ Господь, за когото говоримъ.

Нѣкой казва: човѣкъ не трѣбва да бѫде толкова глупавъ. Нима като крадешъ, си много уменъ? Ако разумностьта седи въ краденето, тогава маймунитѣ сѫ много умни. Въ Африка има плантатори, който насаждатъ цѣли бостани съ дини и ги обработватъ. Много маймуни се събератъ заедно нѣкоя нощь и отидатъ, та нападатъ бостана и въ единъ часъ прѣнесатъ всичкитѣ дини. Питамъ: тѣзи маймуни не сѫ ли умни? - Умни сѫ, защото като дойде плантаторътъ, нищо не намира, всичкитѣ дини сѫ изчезнали. Казвате: трѣбва да бѫдемъ умни хора, да се осигуримъ. Казвамъ: и маймунитѣ сѫ умни. Плантаторътъ насадилъ, а тѣ прѣнасятъ всичко. Да, но втори пѫть, като насади, той дойде съ пушката си, а тѣ всички бѣгатъ. И пѣтелътъ втори пѫть вече не кукурига, докато не изяде сиренето.

Та, сега азъ говоря за онѣзи, у който се е пробудило Божественото съзнание. Нѣкои казватъ: е, така му скимнало, така говори. Не, ние не говоримъ така. Има единъ великъ законъ вѫтрѣ въ насъ, който опрѣдѣля нашитѣ мисли, нашитѣ чувства и нашитѣ дѣйствия. И когато ние постѫпваме споредъ този законъ, виждаме, че има нѣщо, което ни рѫководи. Туй, което ни говори е толкова красиво! И когато заговори то на/единъ човѣкъ, въ каквото положение и да е, кѫдѣто и да е, той нѣма да изгуби присѫтствието на духа си.

„И ако“, казва Христосъ, „чрѣзъ Духа Божий изпѫждамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“. Питамъ сега: Христосъ, или пъкъ вие, изпѫдили ли сте всички бѣсове отъ васъ? Съврѣменната медицина подържа, че въ човѣка има много зародиши, който седятъ, чакатъ благоприятни условия, за да се развиятъ. Дойдатъ ли благоприятните условия и тѣ почватъ да се развиватъ. Запримѣръ, ти мислишъ, че си много честенъ човѣкъ, казвашъ: какъ, азъ съмъ честенъ човѣкъ. Моята майка, моятъ баща, дѣдо бѣха честни хора! Случва се, обаче, единъ день Провидѣнието те изпитва. Ти изгубвашъ всичкото си състояние, дѣцата, жената ти гладни седятъ. Служишъ при своя господарь, но единъ день гледашъ касата му пълна съ злато, седи отворена прѣдъ тебе. Казвашъ: е, моятъ господарь е богатъ. Вземешъ, напълнишъ си торбата. Питамъ: гдѣ е твоята честность? Гдѣ става прѣстѫплението? - Прѣдъ пълната каса. Прѣдъ празната каса нѣма честность, нѣма прѣстѫпление. Може ли човѣкъ да обере една празна каса? - Не може. Сега се явяватъ и други пороци. Виждашъ ти единъ добъръ човѣкъ и искашъ да го спънешъ. Има такива хора, който искатъ да спънатъ нѣкого. И мѫже, и жени има такива, и слуги и господари има такива. Въ трена, въ едно купе пѫтуватъ двама души. Единиятъ държи една чанта и къмъ една близка станция казва на другия: господине, моля ти се, азъ ще слѣза за малко, имамъ да си свърша една важна работа, затова ще оставя да ми подържите тази чанта, въ която имамъ нѣкои скѫпоцѣнности. Но, този господинъ билъ апашъ. Той открадналъ отъ нѣкѫдѣ чантата и като разбралъ, че го прѣслѣдватъ дедективи, слиза на станцията и имъ казва: „Моля ви се, господа, азъ ще ви кажа кой е открадналъ чантата“. Питамъ: какъ ще докажешъ, че не си ти? Тази постѫпка честна ли е? Не е честна. Често има такива хора, които оставятъ своята чанта на прѣстѫпления да я държатъ нѣкои добри, благородни хора. Туй Божествено ли е? Не е. Защо въ този господинъ да нѣма доблѣстьта да каже: господа, тази чанта азъ я взехъ. Прѣстѫплението е мое, и споредъ закона приемамъ всичко. Ето ме! Защо да не се изкаже, а туря другитѣ въ прѣстѫплението? Туй е хитрость. Всичко това, което изнасямъ е лошо, но въ всѣкидневния ви животъ това е една малка язва, азъ я виждамъ. Гледамъ, нѣкой дойде при мене, почва да се върти насамъ-натамъ, шава. Казвамъ му: чакай, не бързай да ми говоришъ, защото ако бързашъ, ще кажешъ нѣкоя лъжа. Питамъ ви: гдѣ е вашиятъ Господь? Идешъ нѣкѫдѣ, нѣкой ти каже: хайде да се махнешъ отъ дома ми! Нѣкой ми каже: да се махнешъ отъ земята! Казвамъ: тази земя отъ баща ти ли е? Ако трѣбва да ме изпѫдятъ, ще ме изпѫдятъ отгорѣ, отъ небето. Както сѫ ме изпратили, така и ще ме извикатъ. Никой не може да ме изпѫди, освѣнъ онзи, който ме изпратилъ. Въ единъ пансионъ живѣятъ все сирачета и ставатъ граждани на този пансионъ. Идва едно ново сираче между тѣхъ, а другитѣ пансионери казватъ: Ихъ, този готованко! - Недоволни сѫ отъ него. Той билъ готованко, а другитѣ не сѫ готованци! Азъ гледамъ, и вие тукъ постѫпвате по сѫщия начинъ. Дошла нѣкоя нова сестра, казватъ: готованка! Че гдѣ е вашиятъ моралъ? Туй не е философия, не е разсѫждение. Нека и тя присѫтствува тъй, както и ние. Азъ говоря прѣдъ Бога. Азъ не говоря за човѣшкитѣ общества, но когато дойде да разсѫждаваме по Бога, когато прилагаме закона на Любовьта, трѣбва да кажемъ: Волята Божия е да участвуваме всички на трапезата на Любовьта. И този, който е дошълъ пръвъ, и този който е дошълъ послѣденъ, всички трѣбва да седнемъ на тази трапеза. За всѣки има отредено мѣсто да седне.

Казва Христосъ: „Ако чрѣзъ Духа Божий изпѫждамъ този бѣсъ, настанало е на васъ царството Божие“. И сега, Христосъ казва на всички: „Въ мое име изпъдете всичкитѣ бѣсове“. Кажете: „Въ името на Любовьта Божия ние ви заповѣдваме сега, или да я възприемете, или да си вървите - нищо повече! Ако не можете да възприемете тази Любовь, вие не можете да служите на Бога. Заповѣдваме ви въ името на тази Любовь да си вървите въ вашето царство, отгдѣто сте дошли“. Има ли нѣщо лошо въ това? - Нѣма нищо лошо.

Та, казвамъ: отъ духовнитѣ хора се изисква една правилна философия. Нѣкой казва: азъ изгубихъ вѣра въ хората. Не, ти си изгубилъ вѣра въ себе си. Азъ не съмъ срѣщналъ до сега въ България нито единъ святъ човѣкъ, а се изискватъ святи, святи хора. Изискватъ се хора, които слѣдъ като изгубятъ паритѣ си, слѣдъ като изгубятъ всичко въ живота, да иматъ радость въ душата си, че сѫ извършили волята Божия и да вѣрватъ, че никога нѣма да осиромашеятъ. Всичко, което може да се вземе отъ единъ човѣкъ, е външно. Да се служи на Бога, това е единъ великъ актъ, едно велико разбиране! Нѣкой казва: човѣкъ не трѣбва да бѫде мекушавъ, а трѣбва да носи ножъ. Е, хубаво, страхливко, не си ли ти, който носишъ ножъ, който проповѣдвашъ насилието? Отивашъ при бакалина, искашъ 2 кгр. захарь на вересия, той казва: на вересия не давамъ. Покажешъ му револверъ, даде ти захарь. Покажешъ му единъ наполеонъ, даде ти захарь. Силата ти вѫтрѣ въ тебе ли е? - Не е въ тебе. Силата ти е въ револвера, силата ти е въ наполеона. Така всѣки може да бѫде силенъ. Не, азъ бихъ желалъ да те видя юнакъ безъ кобуръ, юнакъ безъ пари, юначеството ти да седи въ твоя умъ, въ твоето сърдце, въ твоята свещена воля, въ твоята велика и благородна душа, въ твоя мощенъ и силенъ духъ. Това е човѣкътъ, отъ който съ изпѫдени всички бѣсове, и който изпълнява волята Божия. Отъ това се нуждаятъ и млади, и стари.

Ако не приложите туй учение, всичката наука, която изучавате, ще бѫде една лъжа, но ако го приложите, ще имате една свещена наука: и философията, и педагогията, и химията, и физиката, и геологията, и астрономията, всички тѣзи науки ще се осмислятъ и ще ви дадатъ единъ великъ потикъ да изучавате живота. Но, трѣбва да се приложи туй учение, а да не казвате, че за въ бѫдеще ще се приложи. Не, отъ днесъ казва Христосъ: „Въ името на моята Любовь ще изпѫдя всички бѣсове отъ васъ“. Този Христосъ не е вънъ отъ васъ, азъ Го виждамъ, че Той говори вѫтрѣ въ васъ. Ще каже нѣкой: ама безъ пари може ли да се живѣе, безъ кобури може ли да се ходи? Хубаво, то е тъй, паритѣ сѫ едно удобство, но ако е права тази философия, че безъ пари не може да се живѣе, питамъ: птицитѣ съ пари ли живѣятъ, пчелитѣ въ кошеритѣ съ пари ли живѣятъ, ангелитѣ съ пари ли живѣятъ, Господь съ пари ли живѣе? Казвате: простаци сѫ тия хора, които могатъ безъ пари да живѣятъ. Може, може, парата е само символъ на Мѫдростьта. Мѫдростьта трѣбва да употрѣби тѣзи пари. Разумниятъ човѣкъ може да живѣе и безъ пари. Разумностьта е неговото богатство.

Христосъ казва: „Ако азъ чрѣзъ Духа Божий изпѫждамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“. Азъ не ви говоря за вашитѣ пари, но изобщо паритѣ сѫ идолопоклонство. „Щомъ имате моята Любовь“, казва Христосъ, „моитѣ съкровища ще бѫдатъ отворени заради васъ. Ако азъ имамъ тази свещена Любовь къмъ васъ, вашиятъ домъ ще бѫде отворенъ заради мене“. Туй може да го провѣрите. Имате ли тази свещена Любовь, навсѣкѫдѣ пѫтьтъ ви ще бѫде отворенъ. Вие имате една велика наука и трѣбва да вѣрвате, разумни трѣбва да бѫдете, и воля трѣбва да имате.

Значи, най-първото нѣщо: ще се научите да мислите право и да постѫпвате право въ живота си. Всѣка постѫпка на човѣка трѣбва да бѫде любовна, въ него трѣбва всѣкога да изпѫква Божественото. Така Господь иска, така е казалъ Господь, такава е Неговата воля. Туй е жертвата. Ако ония свѣтски хора отиватъ да жертвуватъ живота си за своето отечество, защо азъ да не жертвувамъ живота си за онова великото въ свѣта, за Бога и да кажа при всички случаи въ живота си: такава е волята Божия! Слѣдователно, ако ние разрѣшимъ онзи великъ въпросъ на жертвата, царството Божие ще бѫде въ насъ.

Казвамъ ви сега: направете опити! Имате болести, имате безпаричие, имате нѣкакъвъ споръ, недоразумѣния, имате неприятности съ синове и дъщери, ето ви хиляди начини да опитате волята си. Сегашниятъ свѣтъ е толкова богатъ на опити! Само разумнитѣ хора трѣбва да правятъ опити. И, ако въ насъ живѣе Божествената Любовь, ще провѣримъ, че този законъ работи, но трѣбва правилно да постѫпваме.

Казва Христосъ: „Ако азъ чрѣзъ Духа Божий изпѫждамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“.

Сега азъ желая и за васъ да настане това царство Божие и да бѫдете свободни граждани на това царство.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 19 октомври, 1924 г. въ гр. София.