НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШНА БЕСЕДА | КАТАЛОГ | СЛЕДВАЩА БЕСЕДА >

Не противи се на злото / Основнитѣ идеи на Викторъ Хюго и Толстой въ „Клетницитѣ“ и „Война и миръ“ (продължение)

СЛУШАЙ АУДИО БЕСЕДА СТАР ПРАВОПИС

Не противи се на злото

Най-често използвани думи в беседата: човек, има, наполеон, може, толстой, казва, вължан, себе, живот, аз, хюго, валжан, сега, съм, наполеона, любов, пари, можеш, хора ,

 Младежки окултен клас , София, 23 Ноември 1928г., (Петък) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА

— Само светлият път на мъдростта води към истината.

— В истината е скрит животът.

Размишление.

Всяко нещо, което става в живота и в природата, има свои подбудителни причини. Следователно, за да напише Толстой романа „Война и мир“, а Юго – „Клетниците“, и двамата са се ръководили от известни подбуди. Подбудите били различни, защото те не гледали еднакво на въпросите. Защо? – Не са еднакво надарени. Ако двама души наблюдават околността от два различно високи върхове, те ще имат различни схващания. Колкото върхът е по-висок, толкова и схващанията на човека ще бъдат по-широки, по-общи; колкото е по-нисък върхът, толкова схващанията на човека ще бъдат по-ограничени и индивидуални.

Като изучавате тези романи, дохождате до два различни метода. Юго си служи с метод, чрез който може да се влияе върху отделната личност. За герой на романа той взема Жан Валжан, у когото има скрити сили, способности и чувства, които трябва да се събудят. За събуждането им той поставя като фактори, от една страна, страданията и мъчнотиите, а от друга – благородното отношение на отделните лица към него. Добрата и благородна постъпка на епископа произвежда преврат в душата на Жан Валжан. Той беше цвете, което можеше да вирее само при добри условия. В романа си Толстой изнася два характера – на Наполеон и на Кутузов, като силни личности. Характерното у Наполеон е това, че каквото намисли, трябва да го направи. Той си казва: Това, което реших, ще го изпълня, другояче не може. Той налага своите решения като Божествени закони, които не търпят никакво отлагане. Когато разумният реши нещо, трябва да го направи; когато глупавият реши да направи нещо, дълго време трябва да мисли, да го приложи или не. Глупавият има право да отменя решенията си. И разумният, обаче, има право да отменя решенията си. – Кога? – Когато има някакво колебание в себе си. Например, при Бородино Наполеон даде заповед за сражение, но веднага отмени заповедта си – той се разколеба и започна да губи почва под краката си.

Като четете двата романа, можете да сравните Жан Валжан с Наполеона, да видите, че между тях има нещо общо. Жан Валжан представя мястото, отдето Наполеон е излязъл и постепенно се е издигал. Жан Валжан не е нищо друго, освен Наполеон при лошите условия на живота. Толстой, в лицето на Наполеона, представя точно обратното: постепенното падане на човек, който е заемал високо положение. С това иска да каже, че и разумният човек, като не изпълнява Божиите закони, както и законите на Великата Природа, е осъден на падане. Според Юго и простият човек, като изпълнява Божията воля, може да се издигне. Както разумният може да прави погрешки, така и обикновеният и прост човек може да изправя погрешките си.

Мнозина искат да бъдат като Наполеона, да станат силни, велики хора. Само онзи може да заеме положението на Наполеон, който преди това е бил на мястото на Жан Валжан. Станеш ли преждевременно Наполеон, ще те свалят от мястото ти, ще те детронират и ще те изпратят на заточение на остров св. Елена. Тук Наполеон мина през положението на Жан Валжан в затвора, да си завърши школата. Който се е повдигнал, трябва да постъпва разумно, да не падне от висотата, до която е достигнал. Ето защо, в пътя на самовъзпитанието човек трябва да започне от положението на Жан Валжан, да се издига постепенно, за да не се сгромоляса. Той трябва да мине през световния университет, да познае мъчението, неправдата, преследването и, като се издигне, да запази мястото си. Цели 19 години Жан Валжан следва тази школа, докато най-после издържа изпита и получи свободата си. След като опита несправедливостта на хората, Жан Валжан се натъкна на тяхната човещина. Той срещна епископ Мириел, който го приема в къщата си като гост, поставя го на равни начала със себе си. Тук се събужда изопачената природа на Жан Валжан и вместо благодарност, той го обира. Открадва сребърния свещник и се измъква от къщи, когато всички спели. Когато полицията го улавя и го довежда при епископа, от когото предполага, че е откраднал вещите, вместо да бъде изобличен, епископът казва, че той му е подарил и другия свещник, който Жан Валжан забравил да вземе. От този момент се пробужда съзнанието на затворника. Благородството на епископа силно му действа, в него става вътрешна борба, но все още той е под влиянието на стария живот. Едва се освободил от ръцете на полицията, той постъпва зле с детето, което си играло на пътя с една сребърна монета. Като я подхвърляло, тя паднала под крака на Жан Валжан, който я настъпил. На молбата на детето да повдигне крака си, за да вземе монетата, той го прогонил с такъв страшен глас, че детето избягало далеч. След това Жан Валжан съзнава погрешката си и почва да вика момченцето, да му върне парите, но то било вече много далеч. Оттук Жан Валжан се преобразява, отказва се от стария живот и влиза в нова фаза – става Наполеон. Той се издигна високо пред себе си.

Толстой и Юго дават методи за възпитанието на човека, но те не са единствените, нито най-правилните. Все пак и те са дали добри резултати. В своята „Изповед“ Толстой се бори със себе си, не е доволен от живота, не намира смисъл в него и иска да тури край на живота си. Най-после, след голяма борба, той дохожда до заключението, че самоубийството не разрешава въпросите на живота и търси друг път. Един прост случай го довежда до извода, че има правилен начин за разрешаване задачите на живота, който се заключава в мисълта: „Не противи се на злото“. Следователно, натъкнеш ли се на някакво страдание или на някаква мъчнотия или сиромашия, не питай, защо страдаш и защо си сиромах, но давай от себе си, каквото имаш и се оттегли настрана. Не мисли, че си гладен и беден. Допуснеш ли тази мисъл в себе си, сиромашията и гладът ще те посетят. Гледай на глада като велико благо, а не като страдание. Страданието не произтича от глада, а от силното желание да го задоволиш час по-скоро. Ако не си ял 24 часа не мисли, че ще умреш от глад. Който е гладувал 48 часа, страданието му се увеличава. Значи, колкото повече гладува човек, толкова повече страда. Има хора, които съзнателно са гладували по 10 – 15 дена, без да умрат. Значи, страхът от смъртта увеличава страданието, а не самият глад. Страшен е гладът, когато човек е в пустинята, дето няма никаква храна и всеки момент смъртта го дебне. От този глад и дяволът, най-големият герой в света, се страхува.

Един ден дяволът сгрешил с Божественото знание и за наказание го подложили хиляда години на огън. Като го извадили от огъня, той казал: Готов съм още хиляда години да стоя в огъня, но свободата си не давам, не се отказвам от своите действия. Държали го още две хиляди години в огъня, но той все не се отказвал от свободата си, не отстъпвал от своето разбиране. Разумните същества заместили първото наказание с глад, държали го хиляда години гладен. Като минал срокът, той казал: Отказвам се от свободата си, отказвам се от своите убеждения. Готов съм да изпълня Божия закон. Подчинявам се на Неговата воля.

Всички хора искат да бъдат свободни; всички говорят за свобода, но не са свободни. Всяка мисъл, всяко чувство, всяко действие, които ограничават човека, не носят никаква свобода. Всяка истина, всяка любов, всяко знание, които ограничават човека, не са истински. Любовта не е насилствен акт, но свободен. Човек се подчинява на любовта доброволно, както на дишането. Да гледаш слънцето, това е свобода. Слънцето изгрява и дава изобилно светлина и топлина на всички. То е всякога засмяно, на никого не се сърди. Докато гледа слънцето и му се радва, човек всякога е свободен. Щом затвори очите си за него, сам се ограничава и спъва. Пазете се от знание, което ограничава. Пазете се от любов, която ограничава и заробва. Казват за някого, че сляпата любов го хванала. Пазете се от сляпата любов и сляпото знание. Да казвате, че има сляпа любов, сляпо знание, това значи, да си служите със символи. Любовта не може да бъде сляпа. Тя всякога носи светлина. И знанието всякога носи светлина. Не можеш да обичаш нещо, което не си видял.

Ние говорим за истинската любов и за истинското знание, които излизат от Бога, а не за изопачената човешка любов и за изопаченото човешко знание. Следователно, човек проявява любов към всичко, което вижда. Ще възразите, че човек обича Бога, без да Го е видял, защото и в Писанието е казано, че никой не е видял Бога. Думата „никой“ подразбира онзи, който не носи любовта в себе си. Любящият е видял и вижда Бога. Ако не е така, стихът, че направи Бог човека по образ и подобие свое, ще внесе противоречие. Който носи любовта в душата си, носи образа на Бога. Щом срещнете такъв човек, в неговото лице виждате образа на Бога. Мислите, чувствата, постъпките му са подобни на Божиите. Сегашният човек е изопачил образа на Бога и затова не можем да Го познаем. Но все пак, ако търсите Бога на земята, ще Го намерите в човешкото лице. Задачата на човека се заключава именно в това, да изправи своя образ, да му даде първоначалния вид. Затова повтарям, че човек може да обича само това, което е видял.

Ние говорим за виждането, а не за пипането. То се е явило по-късно. При това, пипат се само близките предмети, а не далечните. Как ще пипнеш слънцето, звездите? Ще каже някой, че вярва само в онези неща, които може да пипне. Обаче, има неща, които можеш само да ги гледаш и то отдалеч. Виждането предшества пипането, то е качество на ума.

Съвременните хора говорят за любов, за свобода, за сила, за богатство, за знание, но това може да се постигне при едно условие – да имат права мисъл. Почне ли да се колебае, човек изгубва правата мисъл. Той се намира в положението на Наполеона, който се колебае пред сражението при Бородино. Следователно, ако човек се колебае в реализирането на своята идея, нищо друго не му остава, освен да се върне назад, да види къде е слабото му място и оттам да започне. Всяко колебание показва, че пътят, по който върви човек, не е прав. Задачата на Наполеона беше да обедини Франция, а не да отива в Русия да я завладее. Понеже той измени на мисията си, пратиха го на остров св. Елена в положението на Жан Валжан, там да научи урока си. Който иска да се повдигне, трябва да работи върху себе си, да изправи погрешките си, да се освободи от своите недъзи. Това значи, да излезе от затвора и да се преобрази, да заеме високо положение. Това стана и с Жан Валжан. Ще кажете, че човек трябва да се бори със себе си. Не трябва да се борите със себе си, но да бъдете зрители на борбата, която става във вас и да държите равновесие. Понякога човек се страхува да не изгуби вътрешното си равновесие. Вътрешната борба в човека е резултат на борбата на злото и на доброто, които действат в него. Задачата му се заключава в това, да се присъедини към една от страните, без да се бори. Ако се присъедини към доброто, неговото развитие и напредък са осигурени. Вътрешната борба определя степента на човешкото развитие. Колкото по-голяма е борбата, толкова по-големи са и придобивките. За гениалния човек тази борба представя велико посвещение.

Съществуват три вида посвещения. Едното посвещение е за обикновения човек. Той минава през страдания, докато прояви доброто в себе си. Талантливият човек минава през второто посвещение, докато развие силата си. Гениалният минава през третото и най-тежко посвещение, докато развие висшата разумност в себе си. Като се съединят трите придобивки – доброто, силата и разумността, имаме истинския човек. Докато мине тези посвещения, човек ще бъде оскубан като пуяк, ще забрави своето величие и ще се смири. Колко пъти човек ще пада и става, колко пъти ще бъде неразположен, докато най-после се изправи на краката си! Това са изпити, през които неизбежно трябва да се мине.

Всеки трябва да си зададе въпросите: Какво представям аз? Какво е положението ми в живота? На каква степен на развитие се намирам? Докъде съм достигнал? Който е искрен в себе си, ще си отговори, че е в положението на Жан Валжан или преди затвора, или в затвора, или избягал вече от затвора. След това ще отиде в дома на епископа; после ще срещне детето, на което настъпил монетата и т.н. Обаче, като минава през всички положения, човек дохожда най-после до себеотричането. Ще кажете, че не може да се живее без пари. – Но парите не трябва да бъдат идеал на човека. Не е страшна формата на нещата, страшно е съдържанието им. Например, бомбата е страшна поради съдържанието си. Затова парите трябва да бъдат средство за размяна, а не цел на човешкия живот. Човек не се нуждае от пари, но от отличен ум, отлично сърце и отлична воля. Умът намира ценностите в живота. И тогава всеки ще разбере, че парите се добиват чрез ума. Парите са за разумните хора, а не за глупавите.

Човек се нуждае от ново разбиране на живота, да цени ума, сърцето и волята, които Бог му е дал. Без тези удове – ум, сърце и воля, той прекъсва връзката с любовта. Щом прекъсне тази връзка, той се лишава от живота; щом изгуби живота си, той губи всички свои дарби и способности, чрез които се свързва с разумните души. Както са свързани светлината, въздухът, водата, храната с човека, така са свързани и разумните души помежду си. Тези връзки наричаме естествени. Те не трябва да се късат, защото чрез тях иде животът. Естествените връзки са средата, в която човек расте и се развива. Като знаете това, бъдете внимателни към себе си и към ближните си, да не излизате от средата, в която сте поставени да живеете.

В заключение на лекцията казвам: Носете в ума си образа на Наполеона и на Жан Валжан. Наполеон се издигна до най-високото място, но като наруши великия закон, слезе от висотата на своето положение и завърши живота си на заточение. Жан Валжан пък излезе от затвора и се издигна до най-високото положение на своя живот. Той се самоотрече – изпълни великия закон. Толстой и Юго изнасят по два героя: Наполеон и Жан Валжан, които настъпват; Кутузов и епископ Мириел, които отстъпват. Последните герои прилагат закона: „Не противи се на злото“. Героите на Толстоя са исторически личности, а тези на Юго – не са известни. Това показва, че Толстой е реалист. Той изнася познати лица пред света и показва какви са последствията при неизпълнение на Божиите закони и какви – при изпълнението им.

Защо направихме сравнение между Толстой и Юго? – За да се научите да съпоставяте нещата. Всяко нещо, което работите и изучавате, трябва да се свързва така, че да се види отношението му към вас. За да се ползва от работата си, човек трябва да намери връзката, която съществува между него и природата, от една страна, и между него и разумните души, от друга страна. Като знаете това, вие трябва разумно да се справяте със своите герои. Вие не сте Наполеон, нито Кутузов, нито епископ Мириел, нито Жан Валжан, но имате в себе си Наполеоновци, Кутузовци, епископи, като Мириел, Жан Валжановци и др. Възпитавайте героите в себе си и не ги сваляйте от високите им места; ако са в затвор, съдействайте за освобождаването им.

— Само светлият път на мъдростта води към истината.

— В истината е скрит животът.


13. Лекция от Учителя, държана на 23 ноември, 1928 г. София – Изгрев.

Основнитѣ идеи на Викторъ Хюго и Толстой въ „Клетницитѣ“ и „Война и миръ“ (продължение)

Най-често използвани думи в беседата: човек, има, наполеон, може, толстой, казва, вължан, себе, живот, аз, хюго, валжан, сега, съм, наполеона, любов, пари, можеш, хора ,

 Младежки окултен клас , София, 23 Ноември 1928г., (Петък) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА

(продължение)

5.30 часа сутринта

- Само светлият път на Мъдростта води към Истината.

- В Истината е скрит Животът.


Размишление.

(Прочете се резюме от миналата лекция.)

Защо направихме сравнение между Толстой и Юго? – За да се научите да съпоставяте нещата. Кои са подбудителните причини, за да напишат тия свои съчинения Толстой и Виктор Хюго? П.Т.Х. Хюго е талантлив човек, а Толстой е гениален човек. Следователно, тези двамата не могат да гледат еднакво на въпроса по простата причина, че не са еднакво надарени.



Ако двама души наблюдават терена на почвата от тия планински върхове А и В, ще имат ли еднакви схващания? Не. Следователно, техните наблюдения ще се различават. Този от А ще вижда повече, ще обхваща повече и неговите заключения ще бъдат по-широки, по-общи, а наблюденията на този от В ще бъдат по индивидуални. Сега да се повърнем към метода на Толстой и на Хюго. Всеки един от вас в дадения случай може да постъпва като Хюго и като Толстой. Това са два различни възгледи. Хюго застъпва за развитието на личните способности, как да се развива човек. И дава пример с епископа, какво влияние може да окаже върху Жан Вължан със своята постъпка. Но не е само неговата постъпка. След постъпката на Бдинския епископ идат ред други посторонни елементи и постъпки, които упражняват влияние и давление върху Жан Вължана. Значи в него има заложени сили, има нещо, което трябва да се събуди. Когато едно цвете се изнесе в известна област, дето могат да му се внесат съответните на тях условия, които са необходими за неговото развитие, могат да се подобрят тия вътрешни условия. В постъпката на епископа върху Жан Вължана, той започва да разсъждава, започва да се бори и се събужда неговата духовна природа. Обаче ние виждаме Толстой, след като развива некои подробности на неговия роман, той се спира често върху характера на Кутузова и върху характера на Наполеона. Толстой представя този силен човек, каквото Наполеон реши, трябва да стане.

Наполеон е постоянен и не си мени решенията. Казва: „Това, което аз реших, трябва да стане, не може другояче.“ Като че е един Божествен закон. Това е право, но по отношение на Бога. Умният човек, като каже нещо, става. Но когато глупавият човек каже нещо, трябва ли да стане? Рекох, ако е умно, трябва да стане, ако е глупаво, отмени го. И ако го отмениш, пак трябва да знаеш един метод. И Наполеон почва да се колебае в себе си. Кои са причините, че Наполеон се разколебава? Запример, преди сражението при Бородино Наполеон е давал няколко пъти заповеди да се направи сражение, а после отменя сражението си. Питам: защо друг път не е отменявал, а сега го отменява? Има една посторонна причина, която се намесва и смущава неговия ум. Вследствие на това колебание на Наполеона и той почва да губи своя терен.

Един паралел може да теглим между Жан Вължан и Наполеон. Това са два типа сходни. Жан Вължан е мястото, отдето Наполеон е излязъл или Жан Вължан е Наполеон при лошите условия. Жан Вължан, тъй както е у Хюго, това е обществото. Който се подига в обществото, което управлява, значи, справил се е с външните условия. Хюго взема своя герой от паднало положение и го въздига. А

Толстой снима своя герой. Имаме обратния процес. Толстой иска да покаже, че и умният човек, когато не постъпва съобразно великите закони на природата, на обществото, може да слезе от висотата, до която е достигнал. И Наполеон най-после става един простак. Толстой казва: „Наполеон не е никакъв гений.“ И Толстой, като говори така за Наполеона, това не иде за французите добре. Наполеон не е голям човек. Един човек в своя исторически развой на събитията. Беше много прославен, но Толстой казва: „Какъв гений има в Наполеона?“ Че еди[къ]де си бил решителен, но в Русия той отмени думата си. Де е тогава гениалността му? И най-после, ако Наполеон е един гений, защо влезе в Русия? Той не знае ли, че Русия не е победима? Защо изложи цяла Франция? И казва още: „Вие французите си въобразявате само, че Наполеон е гений, но Наполеон е обикновен човек и прави погрешки, както и другите.“ Той се връща със своята разбита армия. Де е гениалността на Наполеона?“ Това са вътрешни разсъждения.

Като четеш романа, който разбира Толстоя, ще види, че Толстой иска да възбуди мисълта, иска да каже: „Ти искаш да бъдеш гениален човек, като Наполеона ли?“ -“Аз, казва, искам да бъда като Наполеона.“ Рекох, ако не бъдеш Жан Вължан, не можеш да бъдеш Наполеон. И ако си станал Наполеон, преди да станеш Жан Въл-жан, ще бъдеш свален от мястото си. И Наполеон в остров Елена беше, Жан Вължан турен в затвора да си довърши школата. И тогава Наполеон се разхожда и казва: „Аз мога да бъда съден само от моите предци за моите постъпки.“

Човек може да се издигне, но трябва разумно да се постъпва, затова във възпитанието всеки от вас, за правилното възпитание на живота, трябва да започне от Жан Вължан. И в окултния, и в материалния, и в моралния живот всеки трябва да започне от Жан Вължан. Четиринадесет години той е бил в каторгата, в светския университет. Там претърпява той голямо мъчение, неправди, години след години. Но Виктор Хюго, като талантлив, изкарва тия вътрешни страни на Жан Вължан. Той страда, като вижда несправедливостите на хората. Най-после той вижда един добър човек, който си показва човещината, приема го у дома си и му казва, туря го наред със себе си. Сестра му донася сребърните лъжици. Той се учудва на тях, прави му впечатление. Туря му хубаво легло, обаче, щом Жан Вължан остава сам в стаята, в него се събужда старата каторжна натура. Той вижда сребърните прибори и не мисли по-нататък. Този Наполеон Жан Вължан, не мисли нищо повече. Казва: „Тия прибори ми трябват.“ Отива в другата стая при епископа и като го вижда, бори се със себе си. Казва: „Ще ме турят пак в каторгата.“ Хюго прави друго заключение: че моралният човек, този епископ, осветлен от луната, която блясва върху неговото лице, прави силно впечатление на Жан Вължан. Той най-първо мисли да го удари с тоягата си, но после казва: „Дето ще го убивам, нека си спи.“ Най-първо в него става едно уплашване, мисли, че го гонят некои и като вижда, че всички спят, че всичко е тихо, влиза и задига сребърните прибори, с които са го гощавали. След това бързо офейква, качва се на стената и избягва.

На обед трима ангели говорят при епископа и му казват: „Ваше преосвещенство, тези сребърни прибори мязат на вашите.“ „Мои са, казва той, аз му ги дадох, само че той е забравил, не е взел и тия светилници“, и му ги дава и тях. Казва: „Ще ги вземеш, да си послужиш, те струват 20-30 франка.“ Жан Вължан ги взима и носи светилниците, но с това скритите мисли на епископа действуват върху Жан Вължан. Обаче, после на пътя едно детенце си играе, като подхвърля парите, като на ашици си играе с тях. Жан Вължан е скрит в гората в някакъв си храсталак. Детето, като подхвърля парите, една монета от два лева се търкулва близо до Жан Вължан и той бързо стъпва върху нея. Детето обикаля около него и му казва: „Дигни си крака! Дай ми парите! Те са мои, дигни си крака.“ Той седи, не се мърда и му казва: „Да се махаш оттук, че виждаш ли?“ Детето се уплашва и избягва. Жан Вължан взима парите, 40 су, но веднага си казва: „19 години бях в затвора, с мене постъпиха несправедливо. Сега, това дете си играеше около мене и аз стъпих върху монетата и задигнах двата лева на това дете.“ Веднага той започва да търси момченцето, но момченцето е избягало далеч. Оттам насетне Хюго туря своя герой в друга фаза и той става Наполеон. Той го поставя вече много високо.

Рекох, това са методи. И Хюго, и Толстой имат пред вид техните обществени схващания. По кой начин трябва човек да се възпита? Разбира се, методът на Толстой не е единствения, при това не е и най-правилния, както и методът на Хюго не е единствения и най-правилния метод, но това са методи, които, ако приложите, може да имате резултати. Защото Хюго изкарва тия резултати от своите наблюдения. И Толстой изкарва своите резултати от неговите наблюдения.

Онези от вас, които са чели изповедта на Толстоя, знаете че Толстой се е борил със себе си, искал да се самоубие, не намирал смисъл в живота, и веднага се пита: „Кои са причините за това?“ Той вижда, че този живот не струва и решава да се самоубие. Но скоро дохожда до едно правилно разрешение и казва: „Самоубийството не разрешава въпроса.“ Един прост случай в гората му разрешава въпроса. И той казва: „Има един път, по който човек може да излезе правилно от мъчнотиите в живота.“ И Толстой намира това в: „не противи се злому“. Дойде ли ти едно страдание, беднотия, не заповядвай, но дай каквото имаш и се оттегли. Психологически не се спирай защо си беден. Толстой иска да каже: „Не допущай, че си беден, не допущай, и че си гладен.“ Щом допущаш, че си гладен, и гладен ще бъдеш. Допусни, че гладът е един велик закон, но не и страдание. Да бъдеш гладен е едно велико благо, а не е страдание. Страданието произтича от факта, че ти бързаш да преодолееш и да задоволиш глада си.

Искаш да преодолееш другите хора. Най-първо не приемай, че ти липсва нещо. Има некои хора, като ги оставите 24 часа гладни, казват: „Ще умра, гладен съм, не съм ял 24 часа.“ Той мисли, че в 24 часа ще умре гладен. След него иде номер втори, който казва: „Не съм ял 48 часа, два пъти ще умра.“ Рекох, два пъти да умира този човек, това е голямо страдание. Иде номер трети, който не е ял 72 часа. Казва: „Три пъти ще умра.“

Рекох, тези страдания са много големи. Значи, страданията се увеличават. Защото гладът има свои психологически моменти. Некои от вас са постили десет деня, никак не са яли, но има друг един глад, ти имаш желание да ядеш, но няма какво, в пустинята си. Вие не сте усещали това психологическо мъчение. То е ужасно нещо да се мъчиш от глад. Ужасно нещо е това, от него и дяволът го е страх. А той е голям юнак, както го представляват индусите.

Има едно предание: когато този адепт съгрешил с Божественото знание, най-първо го наказали с огън. Горили го 1000 години, после го изкарали пред Бога и той казал: „Не си давам свободата, аз съм свободен, мога да работя както искам.“ Турили го още 1000 години в огъня и като излязъл от там, пак казал: „Не си давам свободата!“ 3000 години го държали в огъня и той, след като излизал, все казвал: „Не си давам свободата!“ Най-после, от Невидимия свят изменили начина на възпитанието: държали го 1000 години гладен и той казал: „Подчинявам се, ще изпълня всички онези разпореждания, които ми давате.“ Значи, има нещо в света, по-силно от свободата, от действието на нашата свобода. Най-първо той казва: „Аз трябва да бъда свободен.“ В света съществува известна свобода. Щом човек извърши известна постъпка и се ограничава, това не е свобода. Да допуснем, че вие сте били гладни три деня. Значи три пъти ще умрете, но преди да умрете три пъти, отивате при някой банкер и му казвате: „Слушай, аз не съм ял три деня, три пъти ще умра, ще умра аз, ще умре жена ми и ще умре и детето ми.“ Той живее и в тримата. Казва: „Като умре син ми, една трета от живота ми е умряла. Като умре жена ми, две трети от живота ми са умрели. И като умра и аз, три трети ще умрат и всичкият свят ще умре. Ще ми дадеш пари на заем, защото три пъти като умра, от света нищо няма да остане.“ И банкерът веднага му дава 1000 лева. Значи 1000 лева те освобождават от ограничението на глада и ти няма да умреш. Но ще имаш тогава друго ограничение. Този банкер му казва: „След три месеца ти ще дойдеш пак при мене и ако не дойдеш, аз ще протестирам своята полица.“ И тогава ще се явят три граждански ангели при тебе. Питам сега: ако вземеш 1000 лева, ти не си свободен, ограничаваш се. Обаче, де седи истинската свобода? Тя е в това: този банкер, като му даде 1000 лева, да му каже: „Сега ти си свободен, няма да ми връщаш тия пари. Ако некога искаш, можеш да ми върнеш парите. Ако не искаш, можеш да [не] ми ги върнеш.“

Следователно, ние наричаме свобода това, дето няма ограничения. Всяко нещо, което те ограничава, това не е свобода. Ако известна истина те ограничава, това не е истина; ако известна любов те ограничава, това не е любов; ако известно знание те ограничава, това не е знание. Знанието, което не ограничава човека, е знание. И Любовта, която не ограничава човека, това е Любов. Тя го задължава. Той усеща, че това е един закон, на който човек доброволно се подчинява. Такъв един закон е законът на дишането.

Имаме свободната мисъл: изгрява слънцето. Но да допуснем, че аз се разсърдя на слънцето, казвам: „Няма да изляза вън, няма да те гледам.“ Обаче, като изгрее слънцето, има нещо, което трепва на окото. Слънцето всякога е засмяно, никога не се сърди. Колкото и да се сърдим, Слънцето казва: „Вашата сръдня не почива на разумни основи. В моята душа аз никога не съм имал лоши мисли към вас. Към вас всякога аз съм имал най-доброто разположение, но вие не сте ме разбрали. Вследствие на това вие се сърдите.“ Следователно, рекох, не ми струва никакво ограничение да изляза вън. Не само това, но като си отворя само очите и съм свободен вече. Следователно, като гледам Слънцето, това е свобода. Аз мога да кажа: „Няма да те гледам.“ Но като тръгна, падам на някой камък. Тогава казвам: „Като не гледам Слънцето, аз съм ограничен, а като си отворя очите, ставам свободен.“ Следователно да гледаш Слънцето, това е свобода.

Хубаво, де ограничава Любовта? Любов, която затваря очите, ограничава. И хората казват: „Сляпата събота, сляпата любов.“ Не, човек трябва да се пази от сляпата любов. Има едно знание, което също така е сляпо. Това са символи и метафори, но любовта в света носи своята светлина. Не може да има любов в света, дето няма светлина. Не можеш да обичаш това, което не си видел. Може да каже някой: „Как тъй? Бога никой никога не е видел.“ Да, но портрета на Бога сте видели. Чудни са хората, дето казват, че Бог няма никакъв образ. Философите и учените хора казват, че Бог няма никакъв образ. Там в Писанието, още в първата глава, се казва: „И направи Бог човека по образ и подобие свое.“ Значи Бог е придал на човека своя външен образ. Значи, постъпките на човека и неговите мисли да бъдат като тези на Бога. Сега като гледаш един човек, ти имаш Господа в една карикатура. Но все пак това е образът на Бога. Сега, не че ти си виновен, но фотографът е виновен. Някой те вкара така, че образът ти не е хубав. Лицето ти не е красиво и ти казваш: „Не съм такъв, какъвто ме представяш.“ И всички ние представляваме лицето Божие, но фотографите не са го снели добре. Некъде виждаме лицето Божие по-красиво, некъде по-грозно, но все таки ние не можем да обичаме това, което не сме видели.

Ние се спираме на една много реална философия: не можеш да обичаш това, което не си видел. Ние не сме за пипането. Ти не мисли за пипането, защото пипането е един фактор, който отпосле се явява в живота. Пипат се само близките предмети, но не и далечните. Как ще пипнеш ти Слънцето? Как ще пипаш звездите? Казват: „Това, което аз мога да пипна, в него ще вярвам, и това, което не мога да пипна, не вярвам в него.“ Некога ще пипнеш, но всички неща не можеш да пипаш. Ще знаете едно: ти, докато не видиш нещо, не можеш да го пипнеш. Следователно, виждането предшествува пипането. Виждането е качество на ума. Казвате: „Кой знае има ли Господ или няма?“ И малките буболечици знаят, че има Господ. Питайте малката буболечица, има ли Господ и тя ще ти каже, че има. Те са разрешили този въпрос преди хиляди години, а хората не са го разрешили и днес. Ако питате мравите и те ще ви кажат: „Въпросът за Господа отдавна сме го разрешили.“ Обаче философите на земята ще ви убедят, че мравите нямат никакъв Господ. За нашите философи няма Господ, нищо повече. Това е най-простият факт. Ако ти седиш в една мрачна стая, ти не можеш да си представиш, че другите стаи могат да бъдат осветлени. Ако обаче твоята стая е осветлена, тогава можеш да си представиш, че и другите стаи, в които хората живеят, също са осветлени. Това, което ние имаме, всякога го проектираме и у другите хора.

Законът е следния: когато говорим за гения и за талан-тите в живота и за дарбите у хората, ние разбираме неща реални, с които сме в постоянен контакт. Рекох, ти има-ш известен талант. Например музиката е развита у тебе, щом ти дойдеш до пианото и почваш да трепериш, като видя това, рекох, ти си талантлив. „Ама, отде знаеш?“ В тебе стават известни конвулсии. Знаеш, не знаеш, ти искаш да го барнеш и като пипнеш един клавиш, само един тон да чуеш, мислиш, че много нещо си направил. Това показва, че ти имаш вече талант, който трябва да разработваш. Едно малко дете, само като бутне някоя свирка, мисли, че то знае да свири. Дайте на едно дете една свирка и ако на това дете се ококорят очите, то има талант. Всяко нещо, към което човек има стремеж, той има талант. Искате да бъдете силни, вие можете да бъдете силни.

Сега правата мисъл: за да бъдете всинца свободни в живота, изисква се вашата права мисъл да бъде силна. Да не бъдете един Наполеон, който да дава разпореждания, а после да се разколебае. Почнете ли да се колебаете, вие сте в Русия, вие сте пред сражението на Бородино. Вие отивате в Москва. И аз ще ви кажа: върнете се в Франция! Тази идея, каквато форма и да има, не може да се реализира. Този път, по който вървите, не е прав. Защото предназначението на Наполеона беше да образува една конфедерация в Франция. Затова го пратиха там. Обаче Наполеон измени на обещанието си и след това отиде в Русия да преследва известни идеи, които не са осъществими и после се намери в остров Елена Жан Вължан.

Обаче другият метод е верен. Ако искате да се подигнете морално или в науката, че се намирате в положението на Жан Вължан, борите се със себе си, с известни ваши недъзи, аз ви казвам: на правия път сте. Човек не може да се бори със себе си. Немислимо е да се бори човек със себе си! Човек трябва да бъде зрител на тази борба, която става у него. На нещо възвишено, на две противоположни течения, две противоположни сили. И когато ти си зрител, и двете страни са заинтересувани от въпроса, а ти си на границата на това равновесие, не взимай участие! Някой път можеш да се плашиш, че ще загубиш това равновесие. И човек се плаши някой път, защото може да загуби това равновесие.

Запример рекох, ако аз изменя на своите убеждения и се откажа, че мога всичко да пожертвувам, в това именно седи уплахата. Така и един човек, ако рече да стане светия, той се плаши от това. Той трябва да се отрече от своя живот, да носи хули, поругания. Той казва: „Това съвсем ще измени целия ми бит и всичката ми философия, която съм добил. Какво ще стане с мене?“ Плаши се. От друга страна пак се плаши. Ако влезе злото пък ще го разсипе. Най-после той ще влезе в едно разрешение. Та рекох, силите у него се борят. И най-после той ще се съюзи с една от двете страни. Тъй щото, когато човек започне да преживява борбата на силите, които действуват у него, ти си на един мощен прогрес. Вътрешната борба показва и степента на неговото развитие. Колкото борбата е по-голяма, по-силна, толкова и той е по-талантлив. За гениалните хора те ще минат през едно голямо посвещение.

Има три вида посвещения: един прост човек, като го просвещават, удрят му десет удара. Знаеш ли де ще ги ударят? Ще му дигнат краката и на краката ще му ударят десет удара. На талантливия човек удрят 20 удара на задницата. А на гениалния човек удрят 30 удара по лицето. Геният бият по лицето, за да мисли. Казват му: „Ти знаеш ли защо ти е даден този образ? Да мислиш. Ти трябва да учиш хората.“ Той казва: „Серсемин ме направиха от бой.“ Това са посвещения. Щом искаш да бъдеш гениален човек, ще те бият по лицето. Щом искаш да бъдеш талантлив по задницата, а щом искаш да бъдеш обикновен човек, ще те бият по краката. Тъй правиха и българите. Най-първо биеха учениците по краката, когато искат да ги направят талантливи, биеха ги по задницата. Някой ученик ще го държи за ръцете и краката на провинилия се ученик, а Учителят ще го бие по задницата. А до гениалния човек още не са дошли. Учителят само ще плесне една две плесници на някой ученик, а с две плесници той не може да стане гениален 30 плесници трябват. Че като му плесне веднъж, очите да му светнат. А 30 по сто колко стават?

Сега въпросът се отнася до тази вътрешна интенсивна борба, която става у човека. Всеки от вас ще мине тази борба. Тя е неизбежна. Това са закони в природата. Сега ние можем да мислим по един или по друг начин, можем да мислим какви ли не неща за себе си. Някой път гледам някой пуяк минава из пътя: тър-тър-тър. Гледам веднъж един пуяк минава покрай мене, върви и все си обръща задницата пред мене. Хубаво, той е красив, но после гледам друг един пуяк бяга от мене. Виждам аз, че опашката му е оскубана. Питам го: „Защо бягаш? „ -“Е, сега не съм разположен.“ Обаче на следния ден гледам, че този, който ходи така с вдигната опашка, цяло величие на земята и това величие го хванали по двора, детронирали го и с него всичко се свършва. Рекох, той е пуяк. Че ние по същия начин не ставаме ли жертви на пуяците? Една особена треска те хване и ти казваш: „Не знаеш ли аз кой съм?“ Дойде треската и ти започваш да трепериш, зъбите ти тракат, но все пак казваш: „Знаеш ли кой съм?“ Кой си? И ти си едно величие човек, на когото треската тресе зъбите. И най-после той изгубва съзнание. Треската му надвива и той свършва със своето величие. Питам: Може ли един човек, който не може да се справи с една треска да представлява някакво величие? То е смешна работа. Най-първо ще хванеш хремата, ще хванеш и треската. Като дойде тя, ще кажеш: „Три деня можеш да седиш, но после да те няма вече.“ А, да те държи 15-20 деня или три месеца, ти си вече слаб тогава.

Аз считам всичките ви страдания, неразположения на духа, това с изпити. Всяко нещо си има своя причина. Това е едно съвпадение. Това са задачи за умния човек. Като ученици на този обществен строй на живота, вие искате да имате философски възгледи, искате да си проправите пътя. Аз ви казвам: може да си проправите пътя като този пуяк: тър-тър-тър. А утре нямате вече това величие. Може да си проправите пътя и като пауна, но отскубват ви задницата. Ние казваме така: Отскубването на перата, това е смяна на условията. Условията на живота се менят. Богатият става сиромах, казва: „Какъв бях едно време, а какъв съм сега?“ Е, какъв се станал? „Едно време имах бели ръкавици.“ А, сега си без ръкавици. Каква е разликата? Разликата е, че едно време си имал бели ръкавици, а сега си без ръкавици. Едно време беше [с] шапка, а сега си без шапка. Едно време с хубави дрешки, а сега със скъсанички. И Соломон като цар е казал: „Има време за всичко!“ И за шапки, и за хубави дрехи, и за скъсани дрехи има време, има време за учение, има време за глупости. Значи имаме два вида времена: за умните хора има един вид времена, а за глупавите хора има други времена.

И Толстой и Хюго са били съвестни. Ако четете и двата писатели, ще видите, че и Хюго си има хубавите страни. Жан Вължан си има хубавите страни, но от окултно гледище, като четеш Виктор Хюго трябва да знаеш, че в живота всеки от вас е Жан Вължан, нищо повече. При това трябва да знаеш от коя степен си, дали си в затвора или си вън от затвора; с пари или без пари; натискаш ли с крак парите на момчето, парите му ли взимаш и казваш: „Без пари не може.“ Щом кажеш, че без пари не може, ти си Жан Вължан, който натиска парите и казва на малкото дете: „Ти си малък, можеш да спечелиш.“ Та, ще знаеш де си: при епископа ли си, светилниците ли взимаш. За да можеш да се подигнеш в обществото, ти трябва да дойдеш до закона на отричането. Ние можем да живеем и без пари. Не подразбирам, че този ред не може да съществува, а ние разбираме, че можем да бъдем свободни от това желание. Можем да бъдем свободни! Всека идея има своя външна форма. Като казвам, че можем да бъдем свободни, силата не е в формата, а в съдържанието, което сме турили. Онази бомба, която има своя форма, тя е опасна. Защо? Съдържанието и е опасно. Също, когато вложим съдържанието в парите, ние ставаме опасни. Обаче, ние ще направим парите като средство за размяна. Да напишем, например, едно писмо. Едно време хората писаха с паче перо, после с желязно перо. Сега американците пишат с златно перо. Няма да казвате, че без пари не можете. Ще кажете: „Мен ми трябва един отличен ум, едно отлично сърце, една отлична воля.“ Умът ще намери скъпоценните места, защото всичко в света е за разумните хора. Парите са за разумните хора, любовта е за разумните хора.

Та рекох, ако вие нямате това дълбоко разбиране, вие ще изгубите смисъла на живота. Защото човек, който няма един отличен ум и едно отлично сърце и една отлична воля, той ще изгуби любовта си. А щом загуби любовта, ще загуби живота, щом загуби живота, ще изгуби всичките си дарби или той не трябва да изгубва любовта си. Не трябва да разкъсва връзките, естествените връзки, които съществуват, които Бог е поставил между душите. Съществува известно съотношение между човека и Слънцето; съществува известно съотношение между въздуха и човека; съществува известно съотношение между водата и човека; съществува известно отношение между храната и човека. Те са неща естествени, естествени връзки. Човек не трябва да прекъсва своята среда. Всеки може да ти прекъсне средата. Щом прережеш гърлото на някой човек, ти прекъсваш тази среда. Щом прекъснеш нервната система на зрението, ти прекъсваш тази светлина. Не трябва да прекъсваме онези естествени пътища, през които иде животът ни. Зависи от усилената деятелност на човека. Поставят ви на некое страдание. Вие искате да бъдете много учен човек. В какво седи тази ученост? Идеята е правилна. Всеки от вас може да бъде много учен. Но тъй, както сега схващате некога учеността, това е неправилно схващане. Така вие ще влезете в известно заблуждение.

Сега имайте на ум Толстой и Хюго! Имайте на ум Наполеон и Жан Вължан в своята слава. Хюго описва Наполеона, как е излязъл от каторгата. А, Толстой иска да каже, че този, който е достигнал до най-високото място, това е Наполеон, който пак може да влезе в каторгата. Виждаме и друга идея от Хюго. Той поставя Жан Вължан да се изповядва. Той казва: „Аз съм Жан Вължан.“ Но Жан Вължан пак изгубва своята слава в лицето на Наполеона. Хюго туря така, но с това у Жан Вължана става едно преобразование още по-велико, когато Толстой снима по-долу Наполеона. Толстой туря друг един образ, съобразно своята теория: Не противи се злому Кутузов. Той има двата героя: единият, който настъпва и другият, който отстъпва. Това е разликата само. И Хюго има два героя: онзи епископ, който отстъпва. И той е героя, дава си светилниците. И Кутузов отстъпва. Толстой, като гений, туря исторически лица, когато личностите на Хюго не са исторически. Дали съществува Жан Вължан като историческа личност, това може да се оспорва, когато Кутузов и Наполеон съществуват като исторически личности. Толстой е реалист, той борави с факти и казва: „Виждате ли този човек, който не изпълнява своята длъжност, какво става с него?“ Един Кутузов в Русия е като една морална личност, имаше нещо хубаво в него.

Няма да ви питам сега, какво разбрахте? Светлината, която добихте? Как си представяте героите на Хюго и героите на Толстоя? Защото всяко нещо, което четете, трябва да го съпоставите. Ние сме за пряката връзка. Ако не можем да направим връзка между нещата, тогава те са безпредметни за нас. Работа, четене, наука, всичко в света има известно отношение към нас. За да знае човек много, той трябва да намери тия връзки, които съществуват в природата, за да може да се ползува. Сега, по този, новия начин за разсъждение вие ще можете по-лесно да се справите със себе си и с вашите герои, защото имате герои в себе си. Вие не сте Наполеон, но наполеоновци има у вас, има и кутузовци, има и жанвължановци, има и бдински епископци.

Станете сега!

- Само светлият път на Мъдростта води към Истината.

- В Истината е скрит животът.




13 школна лекция на I-ви Окултен Специален клас
23.XI.1928 г. петък, Изгрев, София

НАГОРЕ


placeholder