1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
ФЕВРУАРИЙ [1919 г.]
Г-н Митев и цялата колегия се радват за оздравяването ми. Тук испанската болест била същински бич Божий.
Учителят ми стисна здраво ръката и многозначително каза:,Добре дошла!” Да, добре дошла от „онзи свят”. Мисля си, но хиляди и милиарди пъти съм уверена, че Той, Учителят ме върна към живот; да, хиляди и милиарди пъти! О, аз ще оправдая това! Ето ме, Господи, ето ме!
Скучно е в канцеларията, особено в моя таван. Довърших всичко, което ми се заповяда и сега Таки Димитров трябва да ме търпи в своето царство. Той не обича да слушам разговора му за „справки” с важни посетители и веднага ме праща за „зелен хайвер” да търся някой несъществуващ номер. След дълго лутане по коридорните долапи, връщам се с отрицателен отговор, но „справката” е вече направена и посетителят офейкал.
Г-жа Бъчварова - началник правен отдел ме кани по някога при себе си. Тя ме осведомява за маневрите на Таки. Тя взима далеч по-голяма заплата от него, но е дала децата й да учат в българско училище. Така Малнев, така Христов. А Таки праща своите във френско училище. Чудят се и големите чиновници - отгде взима толкоз пари, че и къща си прави. Таки, мръсният, дрипавият Таки...
Генерал Стоянова [виж “Изгревът”, т. IV, с. 472; т. I. с. 437-438,451 -452; т. I. 2.ИЗД.2011, с. 537-538; т. XVII, сн. 75-76] ми подари бяла тюлена шапка и маркизетова рокля със светло синя бродерия. Говори ми за Кобург и за близначките си, които се учат там. Хвали Фердинанд. Изкарва го просто гений. Но защо тъй приказва тази жена, като че ли всяка нейна дума е жълтица и насила трябва да я извадиш от зъбите й. Ако Фердинанд беше гений, нямаше да ни докара тази катастрофа, а трябваше да работи за автономност на Македония, както казва Учителя. Той биде предупреден от Него и в 1913-1914, и в 1917-1918 години да не воюва, но не послуша. В навечерието на детронацията моли чрез пратеник Учителя какво да прави сега.
- Да си иде, казва Учителя, нищо друго.
Поради неговия немски гений сега имаме толкоз сакати, луди и мъртви. Хищният му нос само това можа да измисли. Ничие българско сърце не го пожали. Никой не усети позорното му бягство и не потърси от него сметка.
Такъв горделивец е и Моис Коен - братува с нас, но се държи за теософията или... масоните. Много е сведующ по окултни въпроси. Говори за някакви „акашеви записки”, които аз смирено моля да прочета. Той язвително се смее. - Не мога да ти дам акашевите записки - отсича той. Брат Стефан Белев обяснява, че тия „записки” не е някаква книга, а всичко казано и сторено до сега от човечеството се отпечатва в невидимия свят и всеки е отговорен за делата си. Казвам на Паша: „Трябва и брат Коен да е стара душа, щом толкова знае.”
Русчев - учител по физика и жена му. Тя има очи на медуза. Казва, че е от висока йерархия - по-висока от тази на мъжа си, следователно той трябва да й се подчинява. Все пак, тя позволи да „заповядаме” на Звездна вечеря у тях, т.е. да гледаме небесните светила през телескоп от неговия балкон. Великий Боже! Видях спътниците на Меркурий [Юпитер], Сатурновия пръстен и бялата мантия с кратери на чистата Луна. Млечното небе от звезди в „Сламата”. Останах с отворени уста пред неизброимите Плеади и необозримия блясък и красота на Сириус. Почти цяла нощ престоях, за да „гледам” чудесата на Вселената и да се радвам.
Фламарион! Навярно той е имал по-голям и по-съвършен телескоп и често, може би, много често, е гледал звездното небе, и така е „заченал” „Урания” и „Стелла”. Ако някой ми предложи царски венец или съвършен телескоп, сигурно ще предпочета последния. Искам да стана небесна пътница - не по-малка от Фламарион или Хершеловците.
Запролетява се. Срещам Вазов. Правим дълга разходка до Борисовата градина. Ще почне да прави излети всред природата, както всяка година. Набляга да уча руски език, или френски. Чуди се, но не порицава увлечението ми по немски език. Подканва ме да се заема и с белетристика, да правя опити. Кани ме да му гостувам. Ако знаял, че съм била тъй болна, ако знаял само... Дали нямаше да ми пише този добър човек или може би - да дойде лично да ме види. От него вее чувство на сигурност, увереност за нещо добро. То ми се предава, както ми се предава гордостта на Кирил Христов, която ме унищожава. Каква разлика и в творчеството им! Каква разлика и в обходата им! Ако бих избирала ментор в поезията си, то навярно не ще е в никой случай Кирил Христов.
АПРИЛ [1919 г.]
Става ми невъзможно при Томова. Тя продължава своите опити. Никоя вечер почти не съм сама в задименото от цигарите им мое малко свърталище. Тя излиза по „работа”, а мен оставя да се разправям с тия бозаджии, касапи и шофьори. Наистина, те са мили хора, но по-мили никога не могат да станат и трябва да си отидат, защото ми е нужна почивка, а утрешния ден - работа. Може би, затуй, тя става свадлива и „удвоява” наема ми, а ние сме двете в стаичката и всеки спи в своята постеля. Споделям с Паша. Но при тях има вече един Павел, един Иван и един Станчо.
Връщам се от работа унила, безприютна. Тя не дава да се проветри стаята дори преди лягане. „Ако не ти харесва, хей ти пътя!” Често пъти, тя е заключила вратата и аз трябва дълго време да стоя отвън и да чакам завръщането й. „Карма”, казва Спиродонова, „в миналото си правила същото на близките си, затова сега ти се връща.” Много безутешно обяснение.
Изведнъж Томова решително заявява, че до края на месеца трябва да си изляза, че „керка” й ще си дойде. Не зная какво да предприема и към кого да се обърна. Като отровена ходя, работя и светът ми се вижда черен. Плача на възглавницата си; плача по пътищата, на работа, срещу изгрев слънце, плача. Сякаш всичко е зинало да ме погълне. Мора ме нападнала, простира хищни ръце да ме унищожи. Господи, спасителю на душата ми, ела ми на помощ.
Какъв страшен сън! Потъвам в кално блато, достигащо вече да брадата ми Но това не е кал, а милиони мишки и плъхове, гледащи ме с хищни очи. Погледът ми е безумен от отчаяние. Никого няма. В този миг, една голяма бяла ръка ме грабва и изважда от там.
Това - нощес, а днес, връщайки се от работа виждам Учителя с Благой Мавров да прекосява площад „Бански” към „Пиротска”. Тръгвам по стъпките Му и тихо шепна: „Учителю помощ, погивам, Учителю.” Сълзи на ручеи текат по бузите ми, но никой ги не види. Вървя тихо след Него всред множеството народ.
О, Христе, Учителю, Отче мой! Ако останах жива след болестта, за смърт ли останах, или за живот. За слава ли, или за безчестие. Просветни умът ми да позная и изправя грешките си. Имай милост над моята тежка карма.
Пиша писмо в отчаянието си, пиша до генерал Стоянова. Сама живее в грамадна къща. Изпитвам срам при писането на писмото; искам да го скъсам; държа го два дена при себе си, изпращам друго, по-малко принизено.
Тази сутрин излизам рано за изгрев. По града лостовата стража -италианци, французи и англичани. При нас - италианци. Прекосявам бул.
„Сливница” към „Мария Луиза” и нататък. Облечена съм с бяла рокличка и онази тюлена шапка. Постовите викат след мене: „Изола, Изола, веди анджело ди парадис.” Момците весели. Какво ли си мислят за мене? Но аз отивам слънце да посрещам, мои братя.
5 МАЙ [1919 г.]
Тя ме срещна и устно отговори на писмото ми. Генералът - в Египет с Фердинанд, децата й на учение в Кобург - ще й правя компания. От няколко дена вече съм при нея. Стаята голяма, хубава, с източно и южно отделение. Наредбата - лакирани мебели, килими, меко легло, изрядно бельо и пухкаво одеало... Стеснено ми е, мъчно ми е, не съм за тука. Това е ново зло за мене - непоносимо, несъответно благо, което ме притиска.
Слугинята на поднос носи храната - цяла кокошка. Тук свършвам с месоядството - точка. В двора рози, рози и пак рози. Цяло щастие би било да живееш всред такава обстановка, ако не ми е така мъчно, тежко и унизително. Брат й съсед - запасен полковник негодува (каза ми готвачката Лазарина).
Генералшата винаги ме предваря за изгрев. А мен тъй ми се спи в това чисто, меко легло при отворени прозорци, отгдето се носи лъх на рози. Почти всеки ден взимам топъл душ и чиста, с прани и огладени дрехи хвърча на работа.
Но защо този нощен пукот по мебелите. Просто е ужасно. За пръв път ми се случва. Сякаш някой ходи по стаята и блъсва мебелите, „чупи” огледалото на гардероба, а всъщност то си остава цяло и невредимо.
Тя има държание на царица; душата й непрозрачна - тъмна [генерал Стоянова - виж “Изгревът”, т. XVII, с. 638-640]. Веднъж я заварих да плаче. Дълго бяха текли сълзите й по бузите, преди да вляза. А трябваше да вляза, защото много се изплаших от тия нощни маневри на духовете. Тя била свикнала на такива работи и не им обръщала внимание. Тя говори със стиснати зъби. Горда ли е, затворена ли е, нещастна ли е?
Тежко ми е, какво търся тука? Понякога ме обзима такъв ужас, че искам да бягам. Снощи всред проливния дъжд изпъди малкото слугинче на дъжда - то е почти дете, 10-11 годишно, само за съдовете. Излизам на задния вход и намирам слугинчето изложено на дъжда само по едно тънко лятно сукманче. Свалям от плещите си големия си плетен шал от бяла вълна и го загръщам:
- Не ми го връщай, иди си някъде на завет - и... малко пари.
А „царицата” вече недоволна от мене - види се, Лазарина е узнала тази работа. Макар и през зъби, чух думата „комунистка” отправена към мене. Ако била знаела... Скована съм от нов ужас. Не зная какво да правя. Стоя в стаята си и всичко ме притиска. Всред ридание и молитва, взимам перото и пиша „Мария Магдалина”, точно прочетох същата от Паул Хайзе, друга от Метерлинк, а също и от Евангелието. Всичко чудно се пречупи през моята призма и сякаш на един дъх се изля. Обработвам го още същата вечер под големия глобус на стаята върху голямата лакирана маса.
Едно младо италианче днес ми направи компания. Едно младо прекрасно същество. Слънце грее, небето е повече от хубаво, по-хубаво от всякога. И ние седим върху слога на една нива. Бялата ми рокля и тюлена шапка рязко очертават буйните ми кестеняви коси. То седи до мене, това мило, красиво и чисто дете на юга и ме гледа с обожание. На гърдите ми се развява резедава копринена лента - той я взима в нежните си пръсти и я целува. После ме гледа като гълъб, който е клъвнал зрънце. Този ден е музика от край до край. Нито думица разбирам от звънката му разгорещена реч. Но не е нужно. Все пак ние се разбираме - гледаме се с доверие и радост. С движения, усмивка и поглед, той дава да се разбере, че и утре, и по-утре ще бъдем заедно. Но, уви, на другия ден нямаше никъде вече италиански пост и напразно отидох на онзи цветист слог.
ЮЛИЙ [1919 г.]
Страшно съм потресена - и аз ли ще имам видения!? Ех, вие, които виждате видения, кажете какво е туй. Чета в стаята си. Гася голямата лампа, за да довърша четенето в леглото си при малката лампа. Изведнъж тежки стъпки след мене на човек, обут с чизми, всички мебели пращят и тънък, металически, пронизващ глас: „Път!” Треперя като лист и ужасена се втурвам в стаята на сестрата. „Нищо, казва ми тя, само това да е.” Не ми обяснява нищо, не ме успокоява, Господи! Ни жива, ни умряла се вмъквам в леглото си и се завивам презглава.
Тя заминава за Чам Кория. Даде ми стая доле. По-бедна, но по-спокойна.
Казвам случката на Учителя, а Той: „Ако ме беше питала, нямаше да ти позволя да отидеш там.” А после, нещо - и за нея. Но аз не й го казах, не. Нека си мисли, че е Majestat [(нем.) Величество]. Нека се пери с тафтените си рокли и бижута, не, няма да й кажа. Това си е Негова работа, не моя.
След няколко време, Той ме извика и каза: „Ти не й каза нищо, нали. На теб може да се повери тайна.”
Тя замина, но г-н полковника брат, едва ли не е винаги по петите ми. Лош дух има в сърцето на този човек. На всяка крачка жълтото му черно лице и вълчи очи. Няма ли си друга работа? Постоянно треперя, постоянно съм в напрежение и ужас. Трябва да си изляза, но къде? Този човек е способен на всичко. Как влезнах право в устата на вълка. Знам ли аз входовете и подземията на тази къща и какво може да ми стори като съм сам самичка в цялата къща, до вчера почти свой дом на стария цар.
Джулио, где си? Защо тъй за малко огря изплашената ми душа и за миг изчезна. Наистина, не съм ли пътница по безкраен друм, гдето рядко има оазис за мене. Как той с движение разказваше, че след като dormi [(итал.) спя], показваше на пръстите и на часовника си - пак да се видим, пак тук. Той ме видя, лека и светла като пеперуда да излизам от този дом, а не знае той нищо за моята одисея.
30 ЮЛИЙ [1919 г.]
Тя се завърна внезапно. Някаква голяма кражба станала на генералския гардероб. Още вечерта - писмо на масата ми. Прочетох го, не, чета го още, и още, и още. Да, още веднъж познавам, че не съм за тука; излишно е тя да ми го казва. Нарича ме пак: комунистка.
Довличам се ни жива, ни умряла в „Опълченска”. Късно е вече, късно, пък аз сама скитам по улиците с моята болка. Какво, казах ли нещо - трябва да повторя думите си, но не глас, а шепот излиза от гърлото ми. Чух името си; Той изговори името ми с такова съчувствие: - Какво има, кажете. Как да говоря, когато унижението ми е тъй голямо - генералския гардероб. Мина ми като светкавица, че това е направил запасният вълк, никой друг - защото пиле не може да прехвръкне тук, камо ли човек да влезне.
Изслушва ме Великият - с всичките паузи и ридания. И ето що рече:
- Сега тя е горе, ти си доле, но ще дойде време, тя ще слезне на твоето място. Всичко ще се оправи, каза Той.
АВГУСТ [1919 г.]
Нашите се готвят за братски събор в Търново. Толеви заминават и двамата. Мога да заема временно миндерчето в кухнята, докато си намеря квартира. Дъщеря им сгодена за италиански офицер. Майката взема безопасна игла и закопчава блузата ми до горе, за да не се види здравата обгоряла кожа. Годеницата е жълта като дюля. Току-що Учителят я вдигна от смърт. Тя има профил на римлянка. Филип я обожава и кичи нежните й ръце със златни пръстени и гривни. Наистина съм съвършено ненужна твар. Те са постоянно в обятията един на друг, а кухнята е моя железен кафез, докато сутрин и през деня съм на служба и непрекъснато всред майката природа.
Михайловски ми се сърдят, че не ги посещавам. Те двамата не се разбират... Тежко ми е при тях. Там се мъкне сега една французойка madame L’Abram - д-р Стойчева. Мирише на авантюра. Госпожата -страда. Откакто се сдружи той [Стоян Михайловски - виж “Изгревът”, т. XVII, с. 643, 856, сн. 12, 22.1] с поповете против учителя - не ми е мил. При разни случаи, той ръмжи против него и все за тази „морална елегантност” разправя, за да пази човек своята религия. Отгде го измисли: морална елегантност. С букетче теменуги или други цветя, той, синеокият философ поет тича на среща с Марагарита L’Abram...
Толеви се връщат от събора, но така люто се карат, че се чудиш къде да се денеш. Смъртоносен език! Богатият домашен параклис и тук не им помага да се примирят. Тя е купила картина с такова голямо и страшно разпятие, че ти става тежко да го гледаш. Кръв по челото, бузите, кръв по краката, ръцете, едри капки кръв. И той възпява някоя си светла като Беатриче, а тя ревнува и дири да открие обекта на неговата поезия.
После минавам към друг миндер - на друга улица... Две деца - две крадливи деца. Веднага ми взеха кожения бележник на Richard, кърпички, ленти - дребна работа - детински прищевки. Взех бележника си. Малката се разплака, оплака се на майка си и тя ме нарича „материалистка”. Като се върна от събора, тя изхвърли всичко от стаята - полирани легла, гардероби, бюфет. Това е от дявола. Всички на голата земя. Животът трябва да се опрости, нищо повече. Уютната обстановка е променена с грозна голота [Николина Балтова - виж “Изгревът”, т. IX, с. 134-135; т. IX, с. 159]. Вехтошарят всеки ден идва и с радост отнася със себе си някоя ценност. Мъжът чиновник - негодува, иска си удобствата, но безсилен е. И неговата жена е от по-горна йерархия - трябва да я слуша.
Тук ме спасява само труда на моите ръце: мета, мия, плета, плета за нея, за децата, за мъжа й, освен че съм на свои разноски и купувам въглища. Закътах си 4 кг. захар, дадена ни от Министерството, но тя изчезнала до бучка - останала само кесията с няколко парченца на дъното.
НОЕМВРИЙ [1919 г.]
Изпълнявам духовен наряд. Чета посочени пасажи от Евангелието и си правя самонаблюдение чрез оцветени триъгълници с различни точки, поставени по чертежа. Много интересно е, но често забравям да си поставя „точката” [по задача от Учителя]. Но поради строгото ми самоконтролиране, моите светли точки рядко взимат възходящо направление.
Плахо попитах сестрата за захарта. - На Господа трябва, беше резкия и неумолим отговор.
