47. ДАДЕ МИ ЗНАК

Беше 1939 година, пътувах, по-право, изкачвах се по стръмните склонове на Рила към Седемте Рилски езера. Там вече беше устроен летният лагер на Братството, при Второто езеро на Рила. Аз оставах сам, на кон и с конен ординарец, понеже бях още военен и на служба. На това място аз отивах за първи път и въпреки това, без да направя грешка и без да попитам когото и да било, не обърках никъде пътя. Като военен, добре запознат с военната карта, аз се справях добре с местните условия и теренните форми, и даже при много по-трудни обстоятелства, та дори и нощем преди това аз съм пътувал с десетки километри с път и без път и съм пристигал на определеното място, без никаква грешка и без никакви усложнения. Това за случая за мен не представляваше никакъв проблем.

Посещението на Рила тази година от братята беше много голямо, в сравнение с другите години. Имаше гости и от Франция. Тази година беше много важна и поради това, понеже тази година започна Втората световна война, или както се казва Хитлеровата агресия в Европа. Напрежението беше голямо, защото бяхме изправени пред страшни, още неизвършени събития у нас, а и в другите страни. Наред с всичко това аз изживявах една тежка семейна трагедия във връзка с боледуването на единствената ми дъщеря.

Пътувайки през изправения като великан пред мен висок и стръмен планински масив, в мен бушуваха разнообразни мисли и чувства, подгонени от някаква буря минаваха, бягаха, без да спират и бързо ту се явяваха и ту изчезваха от съзнанието ми.

Къде отивах аз? - Аз пътувах към високия връх, където беше Учителят, Който олицетворяваше в нас най-великото в живота. Учителят беше израз на Любов и проявление във всички посоки на човешкото битие. Той проникваше в миналото, настоящето и бъдещето. Макар и съвсем нов и неопитен още, аз добре виждах това, а времето и събитията впоследствие го потвърдиха.

Аз се ласкаех от мисълта, че Учителят знае по свой начин за моето отиване при Него и затова, за мое уверение, аз мислех и желаех в себе си, че Той може би ще ми даде някакъв знак, с който да потвърди това мое предположение.

На път от Първото за Второто езеро аз видях в скалите горе над второто езеро Учителя с една група братя и едно очертание от скали, небе, върхове, което беше като неземна картина и може би това беше знакът, който аз желаех да видя. Той беше в група на отбрани добри братя, на които той беше център, в която картина Неговият образ изпъкваше най- силно. Картината беше величествена, Божествена, небесно представена. Аз се възхитих, зарадвах и забравих всички мъки и терзания и за момент скръбта, която ме беше обладала тогава, изчезна. Бях забравил за своето желание да ми се даде знак. В онзи момент аз не разбирах, че това беше отговорът на моето желание. Да, истина е, че ми се даде знак с тази картина, че наистина Той знае, че аз отивам при Него. Това обаче в момента аз не оцених и не разбрах. В момента аз не разбрах това. А по-късно в мен се пробуди това съзнание и смятам, че това беше правилно. Не бива да се дават и представят Божествените неща така лесно и направо. Това остана в моето съзнание като един от най-хубавите ми спомени и висши изявления. Със смирение и поклон си спомням за това.

Аз не изразявам всичко във връзка с това посещение, защото не може да се изрази по човешки, а и да може - не трябва. Даде ми се знак! Това е достатъчно и повече обяснения не бива да се дават.

Кои бяха братята, които бяха с Него - безспорно, това са удостоени и блажени наши братя. Аз после ги видях. Те бяха като светци, избраници Божи. Уви, и днес, въпреки всички усилия, аз не мога да си спомня нито за един от тях. Небето скри техните имена и образи от земните ми очи.

Даде ми се знак! Мисля, че това е достатъчно! Там, на нашата свещена планина Рила!

Българино, пази свята тази свещена планина и помни, че там е обитавал някога Бог на Земята, Бащата на цялото човечество.