44. ЕДНА ОПИТНОСТ

На 3.I.1944 г. напуснах армията на 49 годишна възраст в чин полковник бригаден командир в щаЬа на Пета армия - Скопие.

На 4.I. същата година се завърнах в София. Прекарахме коледните празници в очакване на въздушни бомбардировки, поради което Рождество Христово мина неспокойно и нерадостно.

На 10.1.1944 г. през деня и през нощта София беше жестоко бомбардирана от англичаните и американците.

На 12.I. с.г. се евакуирахме извън София, първоначално в Стара Загора до края на месец януари, а след това в Карловските бани.

Много скоро след уволнението получих много хубава служба инспекторска към Министерството на земеделието и бях много по- добре във всяко отношение, отколкото на голямата военна служба във войската.

По служба в цивилното ведомство бях непрестанно в командировка - в Северна и Южна България и новите земи Беломорска Тракия, Македония. София беше разрушена и приличаше на изоставен, неприветлив пуст град. В това време минаването през София беше рисковано и неприятно.

На 14.III.1944 г. пътувах по служба от Пловдив за София. Трябваше да ида в Новоселци, сега Елин Пелин. Пътувах с влак, като мислех да сляза в Новоселци за да извърша служебна проверка, да нощувам там, а не в София.

Когато влакът спря на гарата в Новоселци, оказа се, че е невъзможно слизането ми там. Влакът беше претъпкан с хора, купетата, коридорите, всичко беше задръстено от хора и багажи, независимо че отвън на гарата имаше маса хора, които се тълпяха, бореха, викаха, кряскаха, като всеки се стремеше да се добере до влака. Аз бях изненадан от това положение и разбрах, че слизането ми в Новоселци е абсолютно невъзможно. По тази причина трябваше да продължа с влака и да сляза в София. На гара Подуене, без особени спънки слязох и тръгнах сам. Трябваше да отида до Държавната печатница, където работеше един мой приятел от Братството. Той работеше в Държавната печатница през деня, след това отиваше да нощува в с. Мърчаево на 25 км от София. В това село беше евакуиран Учителят и голяма част от хората от Братството. При срещата с моя приятел, аз го помолих да отидем за нощуване заедно в с. Мърчаево. Той обаче съвсем сигурно ме увери и то в името на Учителя, че няма да има бомбардировка и че аз съвсем спокойно мога да остана да нощувам в апартамента си в София. Разбира се, щом той ангажира името на Учителя, аз съвсем наивно, даже с благодарност приех неговия съвет да остана през нощта в апартамента си.

Апартаментът ми не беше още засегнат от бомбардировките и ние не бяхме взели нищо от него, и всичко в него си беше на своето място. Аз се прибрах в апартамента, беше ми съвсем радостно, че след 3 месеца аз пак съм в дома си и с най-добро чувство и съвсем спокойно пуснах радиото, осветлението и се радвах на хубавата обстановка. За бомбардировка вече и през ум не ми минаваше. От последната бомбардировка на 10.1. бяха минали вече 3 месеца, без бомбардировки. Та нима точно пък сега; когато аз съм тука, ще стане така? - Не, невероятно е! А още повече, че приятелят ми ме увери, че няма да има бомбардировка, защото, ако имало такава опасност, Учителят щял да предупреди за това.

Към 9 часа на 14.III.1944 г. при съвсем спокойна обстановка, когато се случи нещо необикновено. Над мен във въздуха, в стаята, в която бях се чу внезапно много силен гръм, който ми наруши доброто разположение, което ме озадачи извънредно много. Този невидим гръм и досега необяснен за мен, беше по-силен от гърмеж на пушка и извършен по невидим и необясним начин, което веднага ме обезпокои много, защото явно беше за мен, че това е някакво предупреждение от Невидимия свят.

Какво да правя? - След този гърмеж, за мен беше повече от ясно, че тази нощ ще има бомбардировка. Нищо. Нали тя още не е започнала, не е толкова страшно, но какво трябваше аз да правя в този случай? Първата ми мисъл беше веднага да напусна, да изляза някъде навън от града, безразлично къде. Веднага обаче след това ми дойде мисълта, че това също не е безопасно, защото имаше нареждане от властта, че след 8 часа вечерта, който се намери на улицата, ще бъде застрелян без предупреждение. Това нареждане беше направено, като предпазителна мярка срещу крадци, които нощем ходеха по изоставените жилища за кражба на домовете. След дълго колебание, аз предпочетох да остана в жилището си, отколкото да изляза на улицата и да ме обявят за крадец, а може и да ме разстрелят. Мисълта, че може да ме сметнат за крадец ми се видя по-страшно от тази да остана в апартамента при една евентуална бомбардировка. Взех едно походно легло и го поставих в тъмното антре. Отворих лампата, защото тук осветлението не се виждаше навън и облечен легнах, като оставих лампата да свети. Беше доста студено. Цялата зима без отопление къщата беше изстинала и приличаше на хладилник. Без да се събличам, завих се и макар че бях облечен, пак беше студено. Заспал съм. След известно време се събудих и видях, че лампата ми не свети. Електрическият ток беше прекъснат. Това беше лош признак. Токът е бил прекъснат, за да затъмнят изобщо града и да го предпазят от неприятелските въздушни нападения.

Седя в тъмното и се чудя какво да правя. В този момент след една малка пауза, лампата светна. Значи, че няма опасност. Миг след това сирените надуха своя зловещ звук, който с пълна сила ту се издигаше, ту отслабваше. След една минута сирените спряха и лампата мигновено изгасна. Аз останах в тъмното съвсем сам, без никакъв друг човек не само в апартамента, но може би и в квартала. Никой не знаеше, че аз съм в София и помислих, че ако ме убият, няма да се разбере къде съм. Тогава реших да изляза на улицата, та и да ме убият, поне ще ме намерят. Излязох бързо на улицата. Небето беше осветено от кръстосаните лъчи на прожекторите, които търсеха и заслепяваха противниковите бомбардировачи. Чуваше се вече монотонният шум на противниковите самолети. Въпреки това, тук аз като че ли бях по-спокоен и картината ми се видя даже много интересна.

В този момент мина край мене човек, който със силен бяг отиваше някъде. Попитах какво има, къде отиваш, без да спира той ми извика - не виждаш ли, бягай, бомбардировка! - А къде да бягам? - му казах аз. Той без да спира, ми каза: "Бягай след мен! Ще се скрием в скривалището на Италианското училище." Хукнах след него в бегом и още неизминали 50100 крачки, започнаха да падат бомби в града. Не беше още далеч. След 200-300 крачки се намерихме пред входа на училището, където имаше солидно скривалище. Там имаше и други хора. Чуха се бомбени взривове съвсем наблизо. Ние обаче бяхме спокойни, защото бяхме в сигурно скривалище.

Веднага след съмването, без да се връщам в дома, напуснах София. И така аз изживях за трети път едно голямо нападение от въздуха.

Кой беше този невидим светъл дух, който ме предупреди за тази нощ и по един необикновен начин? И то още от вечерта. Как да си обясня всичко това - не се поддава на обяснение.

Това беше за мен една голяма опитност, която аз никога няма да забравя. Благодаря на светлите Духове, които бдят над нас. И все пак всичко това остава в тайна, необяснима за нас.

Нека всеки си го обясни по своему, както намери за добре. Аз не мога, а и да мога, не трябва.