21. След пет години

За моето семейство 1940 година беше страшна и много тежка, защото тя сложи началото на едно непрекъснато неизразимо семейно нещастие. През тази година нашата скъпа и единствена рожба Веска, която беше учителка по музика в 36 единно училище в София се разболя от менингит. През време на лечението в болницата тя получи парализа на дясната телесна половина. Беше поставена на лечение при други болни от същата болест, с тази разлика само, че те бяха в по-лека форма и не бяха парализирани. Поради парализата на нас ни беше разрешено да бъдем при нея, за да я обслужваме. Лекарите и няколко професори полагаха всички усилия, за да помогнат на болните, но специално за нашия случай бяха убедени, че краят ще бъде злополучен и за тях съдбата на Весето беше предрешена.

Ние, родителите, опирайки на вярата ни в Учителя, имахме надежда, че това няма да се случи и че Учителят ще направи с нея чудо и живота на Веска ще бъде спасен.

Професорите, между които имаше и най-близък роднина ме подготвяше да бъда готов за един възможен лош край. Аз казах това на жена си, обаче тя не прие това нещо и каза, че на никаква цена тя не дава детето си да си замине. Аз останах при болната, а майката се завърна в празната къща самотна, с голяма скръб и болка в душата. Започва да се моли на Бога и Учителя да запазят живота на Веска. След това тя заспива и ето на сън й се явява Учителят. Във вестибюла на апартамента на сън тя вижда на масата наредени много бутилки с плодови сокове: от моркови, ряпа, лимони, портокали, ябълки и зехтин от маслини. Учителят й посочва бутилките и й казва: "Ето, давайте от тия сокове!" Тя се събужда и твърдо решава да изпълни даденото нареждане. Още рано сутринта тя купува посочените плодове, повиква добри съседки и приготовлява необходимите сокове. И така започна даването на сокове за храна и лечение по наставленията на Учителя.

Ние лекувахме Весето по нашите методи - Учителиевите - като дублирахме лечението с това на болницата. Трябва да отбележа, че Веска, както и някои от другите болни, поради естеството на болестта, не можеха да приемат никаква храна, дори и най-малкото количество, веднага след вземането му беше последвано с едно ужасно продължително повръщане. Това беше довело болните до най-голямо изтощение. Постепенно след като започнахме да даваме соковете повръщането намаля, а приемането на зехтина засили организма. И подобрението започна да се чувствува осезателно. След една седмица то вече беше установено категорично. В събота обикновено минаваше професорска визитация. Всички професори останаха изненадани и зарадвани от голямата промяна на болната и от външния й вид. Весето беше най-зле, а в момента по външен вид тя беше най-добре. Един от професорите дори каза така: "Тази майка със своята любов и грижи спаси живота на дъщеря си." Окуражени и малко успокоени, ние продължихме режима със соковете и зехтина и все пак бяхме неспокойни пред неизвестността и пред възможните изненади, на тежката и неизличима болест. Постепенно съзнанието на Веска се възвърна, картината с температурата и другите изследвания даваше подобри показания.

Ние се изтощихме много с майка й и в се още не бяхме сигурни в крайния резултат. Една сутрин Весето ни зарадва с един хубав сън, който сънувала през нощта. На сън й се явил Учителят и между много неща, които й казал, някои от които тя не запомнила, най-важното било това: "Внимавай, защото след пет години ще дойда пак да те проверя какво си направила!"

След пет години значи, живота на Веска беше сигурен. За нас въпросът беше вече решен, че Веска няма да си замине и че животът й засега е вън от опасност.

От този ден у нас настъпва абсолютно спокойствие и чакахме денят, когато тя ще бъде изписана от болницата. Ние бяхме сигурни, че ще се върне жива, макар и парализирана и в тежко положение. Ние се бяхме примирили с по-малкото зло и заживяхме с надеждата, че и това зло постепенно ще се подобри, а може дори да се премахне съвсем.

Минаха от тогава вече 25 години, но за голямо съжаление може би, поради наши някакви грешки, Весето си замина в края на 1974 година.