18. НЯКОИ СЛУЧАИ С УЧИТЕЛЯ

Много случаи и опитности с Учителя ме убеждават, във факта, че ние сме под Неговото будно око и че няма нищо тайно от нашия живот, което Той да не знае и да не вижда.

Разбира се, това Учителят ни подсказваше понякога много предпазливо и внимателно. Така че ние никога не го изпитвахме като някакво насилие, ограничаващо свободата ни и в някакво ограничение на нашата инициатива, личен живот и творчество.

1. Отивайки при Учителя често пъти аз съм размишлявал върху въпроса какво общо може да има между моето положение на военен човек през тях времена и Него - високо издигнатия духовен човек, което беше като два съвсем противоположни полюса на проявите в живота. Затова аз бях доста неопределен и по отношение мнението на някои стари наши братя, които също така имаха свои по-особени разбирания по този въпрос. Аз бях още нов за Братството и намирах техните мнения за компетентни и меродавни. При един случай с Учителя, без да става въпрос за това, в края на моята среща с Него, Той много сериозно, дори строго, изправен срещу мен ми каза: "България има нужда от добри офицери." След малка пауза Учителят продължи и ми каза: "България има нужда и от добри свещеници."

Тези думи на Учителя идваха направо от Бога. Те бяха големи, силни, правдиви и казани точно навреме и на място. Те изведнъж събориха китайската стена в моето съзнание за всякакви предразсъдъци, заблуждения, лъжи и криви попски и братски схващания. Учителят ми освободи пътя и ми даде възможност да вървя напред в пътя на светлината и на Истината. За Бога няма военни и цивилни, попове и владици, грешни и праведни, а само човеци и човешки души, слезли на земята да разрешат задачите си и след това да се върнат при Своя Баща. Аз разбрах, че не формата, а човека със своя живот е, който определя своето положение и своето отношение пред Бога. По-късно аз се убедих нагледно в правотата на тези думи и как аз и като военен бях използуван, за да свърша добра и угодна работа на народа си, на братята и на Божието дело.

2. На изхода на гората, непосредствено до Изгрева имаше полицейски пост, кой знае защо и от каква нужда беше той там. Минавайки край него, на път за Изгрева, във военна форма, полицаят разбира се не виждаше и той по свой начин и разбирания разсъждаваше, защо този военен идва и уместно ли е това. Това за мен не беше решаващо, защото аз бях свободен да отивам където желая, но все пак външно това ми влияеше и внасяше някакъв малък смут в душата ми. Учителят, който четеше мислите ми, без да му дам повод за това, при един случай ми каза: "Не се смущавайте, рекох, от полицая. Той дори не обръща на това никакво внимание, той не ви вижда даже. Ако обаче това ви смущава, може да идвате цивилен, или пък не ходете там, където присъствуват лица, които ви смущават."

3. Присъствувайки на братски молитвени събрания и беседи, в началото на мен ми правеше всичко голямо впечатление. Всичко за мен беше ново, хубаво, ясно, всичко излизаше като че ли от дълбочината на душата ми и внасяше обединение и разширение. При един случай у дома, наша близка стара сестра от Братството, помолих да ми даде една молитва, която ми харесваше много. Голяма изненада обаче беше за мен, когато тя ми отговори, че не може да ми даде молитвата, без да вземе разрешение от Учителя. По-късно аз поисках сам от Учителя да ми даде тази молитва, за което Той ме запита, а коя молитва? А казах, че не зная. Имаше много молитви и всяка молитва си имаше име, обаче аз не знаех това. Учителят ме запита, не помните ли нещо от молитвата. А аз му казах, че в момента нищо не си спомням. Зная само това, че молитвата ми хареса много и ми допадна на душата. Учителят се замисли и след това каза; "Кажи на сестрата да ви даде молитвата за Царството." Голяма беше изненадата ми, когато после сестрата ми даде молитвата и видях, че Учителят ми даде точно тази молитва, която аз най-много бях харесвал и че той знаеше коя молитва искам, а аз не знаех това. За мен това беше истинско чудо и наистина беше съвсем необяснимо. Това беше за момента тогава, защото сега вече на мен ми е всичко много ясно и аз много добре разбирам смисъла и значението на този факт, и вярвам, че много от нашите братя също така разбират и преценяват това като мен.

4. Пътувам от Самоков за София с малка едноместна моторна военна кола. В колата бяхме само шофьора, един войник и аз до него. Шосето беше хубаво, колата пътуваше с голяма бързина. Аз мислех да отида и при Учителя, обаче размислих в себе си, че ние ще стигнем рано - към 13- 13.30 часа, а Учителят може да си почива и затова помислих до 15 часа да се спра някъде по пътя и да почакам да стане 15 часа. Беше някъде между с. Калково и Горни Пасарел, села, които сега не съществуват, защото са на дъното на язовир Искър. Беше лято, слънцето печеше силно, нивите бяха узрели за жътва, Пътят беше равен, шосето гладко и изправно. Неочаквано и без никаква външна причина колата хлопна, наклони се наляво, застърга нещо по шосето и спря. Шофьорът и аз слязохме да видим какво е станало. Констатирахме, че задното ляво колело липсва. Потърсихме го, но не можахме да го намерим. Далеч някъде, в една непожъната нива селянин ни извика. Недейте търси там, елате, аз ще ви кажа къде е колелото. Сред непожънатата нива, на повече от 100 - 150 метра намерихме колелото, което ни показа добрият селянин. Без негова помощ, ние не бихме могли да намерим колелото сред непожънатите ниви. Попитах шофьора: "А сега какво ще правим?"Той ми отговори, че стази кола не можем да продължим. Количката беше малка, аз ще я върна, каза той с някой камион назад, а вие ще продължите с някое друго минаващо превозно средство. Така и стана. Войникът каза, че той сам ще се погрижи за прибирането на колата, а аз с друго случайно минаващо превозно средство продължих за София. И така към 15.30 часа аз бях вече при Учителят. Той с усмивка ме попита, навреме ли пристигнахте с колата? - Но от думите му разбрах, че той знае всичко и знае и мислите ми, които са ме занимавали. Разбрах, защо въпреки голямата скорост на колата, не стана никаква катастрофа. Как се случи това с колата, както и за наличието на добрия селянин, който се показа много добър и услужлив. И сега още не мога да си обясня, какъв беше смисълът на този факт. И дали аз имах за това някаква вина, обаче в мен се засили още повече вярата в Учителя и в Неговите възможности.

5.  Бяхме у дома събрани със семейството на Стефан Белев. Те бяха по-стари братя и с претенции, че много добре познават учението и имат големи опитности. Във връзка с тези неща по някои въпроси се явиха разногласия между нас. Брат Белев по сърце беше много добър човек, много образован, но беше сприхав и неотстъпчив в споровете и беше раздразнителен, горещеше се през време на споровете и обичаше да налага своето мнение. При такова положение най-добре беше да се съгласиш с него и да мълчиш. Това беше вечерта. Сутринта бяхме на беседа. Каква беше изненадата ни, когато Учителят се спря точно на въпроса, върху който беше спора. Учителят спокойно, принципно и съвсем нагледно, с голяма яснота разгледа въпроса и му даде съответно тълкувание и обяснение. Ние се спогледахме с жена ми и разбрахме, че това се касае за нашия случай. Никога след това между нашите семейства не е имало спорове. Може би и брат Белев се убеди, че дългите и близки отношение с Учителя не са гаранция, че разбираш по-правилно въпроса от по-новите хора в Братството. Кой е напреднал и кой не е, това е един голям въпрос. Ние не знаем кой е прав и кой не е. Това знае само Бог. Примерът за митаря и фарисея нагледно обясняват този случай. За мен не беше важно кой е прав, а важното беше как Учителят гледа на своите ученици, или разрешава въпросите и по какъв начин Той коригира и напътствува своите ученици в правия път.

6. При един друг случай на беседа аз, бидейки под влиянието на недобри съветници, несъзнателно в себе си си мислих по някои неща, като не се съгласявах с това, което Учителят говореше в момента. Моето поведение не беше нито враждебно, нито отрицателно, но по-скоро критично, самостойно и с претенции, че и аз имам собствено мнение и разбиране. Никога не съм допускал в себе си мисълта, че Учителят е нещо обикновено като нас, нито пък, че съм го отрекъл в съзнанието си или че съм го свалил от Неговото високо място. През време на беседата, за моя изненада, Учителят веднага направи едно малко отклонение и каза: "Ако спориш с по-умен от тебе, ще видиш, че си глупав човек, ако се бориш с по-силен, ще бъдеш повален и ще пострадаш." Веднага се опомних, разбрах, че това се отнася за мен, спрях лошите мисли, които в момента бяха нахлули в главата ми и аз сам не знаех как и от къде бяха дошли, влязох в течението на мислите на Учителя и продължих слушането на беседата. Аз разбрах, че при Учителя трябва да се присъствува с нужната подготовка, внимание, чистота, че съзнанието трябва да бъде будно и човек трябва да бъде добре обграден, и добре запазен от влиянието на тъмните сили, които искат да пречат на делото Му. Макар и по отрицателен път, аз получих една опитност, за която съм твърде благодарен на Учителя.

7. Имаше случаи, когато Учителят по един особен начин, с примери и анекдоти искаше да коригира някои дефекти в моя характер, без да ме засегне, като оставаше по косвен път аз сам да се осъзная и коригирам.

А най-трудното нещо е човек да осъзнае себе си и своите грешки, лошите черти в характера си, кривите си разбирания и пр., някои от които са наследствени, други са резултат на средата и условията, а трети на погрешно възпитание. Преди това аз се смятах за много напреднал, съвършен, вярващ в Бога, религиозен и ето, че изведнъж аз бях съблечен от тези заблуди и се видях гол, без добродетели, в много отношения фалшив и непознат и чужд на себе си. Аз разбрах, че не съм се познавал. Но всичко това беше за добро, защото човек трябва да се познава такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто си въобразява. Сократ казва: "Познай себе си!" Това е най-мъчната задача в живота. Човек не може да познае себе си без Бога и без своя Учител. Така беше и с мен. И затова аз съм Му много благодарен. Аз научих неща, в които никой не би могъл да ме увери тогава. Нито науката, нито религията, църквата, философията и пр. Не можеха да ми дадат това, което ми даде Учителят. Аз разбрах, че светът живее в заблуда и се прекланя пред лъжите на лъжеучители и неверни светила и пророци, защото няма Истина като Божията Истина и само Божията Истина е Истина. Аз не искам това да се схване като някакво самохвалство, а да се приеме като една изповед на един заблуден и грешен човек, който едва сега започва да се осъзнава и проглежда. Ние трябва да отделим житото от плевелите, които са в нас, да отделим добродетелите от пороците и да се пазим от злото. Ето една дълга вечна задача пред нас, с която трябва да се заемем чистосърдечно и добросъвестно. Аз слушах беседите на Учителя, често се борих със себе си, понякога подобно на Дон Кихот се борих с вятърни воденици и въображаеми духове, но при все това, аз постепенно проглеждах, съзнанието ми растеше незабелязано, много често роптаех, а понякога бях против всичко. Но то беше само за един миг и отново хващах верния и спасителен път.

8. При един случай Учителят каза: "Вие с файтон ли дойдохте, рекох?" Аз останах малко учуден, защото аз наистина бях дошъл с файтон, който обаче аз бях оставил далеч вън от Изгрева. Там да ме чака и никой да не знае за това. При друг случай, между другите въпроси Учителят ми говореше за нашата къща в Стара Загора така, като че ли Той е бил там и я знае. Така, както и ние си я знаем, и в която впрочем аз съм живял от 15 години.

9. Нашите църковници и видни представители на православната църква, макар и образовани и авторитетни лица, добри вярващи хора, казваха за Учителят, че е самозванец, отстъпник от истинската вяра, че Той със своите проповеди и действия вреди на църквата и народа. Някои от тях отиваха и по-далеч и водеха безпощадна борба с всички позволени и непозволени средства срещу Него, като мислиха, че с това те воюват със злото. Това беше свещена слепота и глупост. На тях би следвало да се отговаря с думите на Христа: "Ако на Мене не вярвате, вярвайте поне на делата, които аз върша!"

Хулите спрямо Учителят бяха незаслужени и това не само аз, но всички, които Го познават могат да го потвърдят и всички могат да кажат ясно и категорично, че това бяха думи и хули на хора, които се ръководят от егоизъм, гордост и омраза. Ние заявяваме с чисто съзнание и съвест, че Учителят не е самозванец и че няма нищо общо с това, което Му се приписваше от Неговите врагове. Той винаги спокойно и великодушно наблюдаваше Своите нападатели, без да се отбранява и оправдава. Даже пред Своите близки и доверени лица Той се пазеше да не показва Своята духовна мощ и сила, да не би да им създаде съблазън и да не би с това тъмните сили да излязат в открита борба с Него, за да му попречат на изпълнението на Неговата мисия, възложена му от Небето. Аз съм свидетел и съм наблюдавал колко е Велик в това отношение Учителят. Да скрие от света себе си, като Велика Божествена същност, защото светът още не беше дорасъл за това. Той не беше дошъл за света, а за избраните, за своите истински ученици. Той помагаше и на света, но по съвсем друг начин - не направо, а чрез учениците си или по други неизвестни за тях пътища. Бог помага на хората, но винаги остава скрит, за да не разберат откъде им идва доброто. Бог остава хората свободни и свободата, която Бог дава на хората е най-голямото благо за тях. Бог допусна злото в света, защото иначе щеше да ги ограничи, а ограничаването и лишаването на човека от свобода е много по-лошо. отколкото съществуването на злото.