13. СОЛУН

Солун е неофициалната столица на Македония. Голям град, с голямо търговско значение, разположен на бреговете на Бяло море, с дълбок, красив, голям залив - Солунският залив. По големина колкото София и при това на открито, топло море. Търговски център. Към този пристанищен град са били отправени погледите през вековете на много велики държави, а също и на по-малки такива, в лицето на българи, сърби и гърци. Това е градът на славянските просветители Кирил и Методи. По право той трябва да принадлежи на България, но засега той е загубен за нас и се владее от гърците. След разгромяването на Югославия и Гърция от Хитлер, през 1941 г. и след окупирането на българите на Тракия и Македония, бидейки на служба тогава в град Скопие аз с още две цивилни лица се отправихме за Солун. За това аз бях получил специално служебно разрешение. Беше в началото на месец септември 1941 г. На отиване по служебна работа минахме през Скопие, Велес, Щип, Кочане, Царево село, Пешчево, Струмица, Дойран, Гевгели. Минахме границата южно от Гевгели, която беше заета само от наши погранични части и навлязохме в Солунското поле. До град Солун имаше още 80 км. Полето беше равно, обширно, плодородно, но изоставено, пусто и необработено. Селата бяха съвсем примитивни, без никаква зеленина, без дървета, необработени и изоставени. Планините на север бяха свежи и приветливи, а на юг - полето изглеждаше пусто, тъжно и ненаселено. Явно, гърците, повече бежанци от Мала Азия нямаха обич и привързаност към земята.

С големи несгоди, произшествия, лош път, с лека хубава, но неизправна кола ние стигнахме вечерта в Солун с облекчение след едно лошо и не съвсем безопасно пътуване. Градът и неговата околност, както и цяла Гърция бяха под окупацията на германците.

Пристанищният град беше мъртъв, поради войната.

Германският режим, дублиран от безправна гръцка администрация, даваше вид на града като завоюван и безправен такъв. Населението мълчаливо изразяваше своята омраза и недоволство.

Пренощувахме в хотела, излязохме сутринта да се разходим из града и край пристанището. Седнахме на една маса пред едно хубаво кафене на пристанището, поръчахме си кафе и се любувахме на красивия залив, като мислено си представихме неговият вид в мирно време, когато тук е кипял живот и десетки и стотици параходи са пристигали и заминавали, като са оставяли и разнасяли стоки в разните страни.

Единствен аз бях с военна униформа на български полковник. Аз никога не съм мразил никой народ, не мразих и гърците, но чувствувах тяхната омраза и изпитвах огорчение и съжаление за това. Внезапно, пред току-що сложеното на масата кафе, преди да започнем да го пием с мен се случи нещо необикновено. Аз получих някакъв сърдечен припадък, дишането ми спря веднага и аз, макар и в съзнание почувствувах, че свършвам. Другарите ми. виждайки това мое състояние се изплашиха и не знаеха какво да правят. Единият от тях беше ветеринарен лекар, началник на скопската ветеринарна област, а другият беше млад човек, син на богато скопско семейство - фабриканти.

Аз чувствувах, че умирам и че съм безпомощен да си помогна. Мигновено съзнанието ми се отправи към Учителят и вътрешно отчаяно си казах: "Учителю, умирам, помогни ми." В отговор чух в себе си Неговият властен и могъщ глас, който твърдо и настойчиво ми каза: "Дишай! Аз напрегнах сили да поема въздух, но не успях да взема такъв. Гласът настойчиво повтаряше: "Дишай, дишай!" Аз отново направих големи усилия да взема въздух, но пак безуспешно. Едва на третия или четвъртия опит аз можах да взема съвсем малка доза въздух, а гласът все настояваше със своята настойчивост и твърдост: "Дишай, дишай!" И аз продължих и така постепенно дишането започна да се усилва и да се нормализира и аз поех с облекчение напълно въздуха. И с облекчение и радост отворих очи и казах на моите другари - мина ми! Те стреснати и уплашени стояха срещу мен бледи и уплашени, и с недоумение ме гледаха, като ме питаха какво ми е станало, защото аз съм ги много изплашил и те помислили, че съм почти умрял. Аз нищо не им казах, зает със себе си, а и не можех да си обясня сам всичко това. Аз само чувствувах в този момент кой е моят спасител. Аз бях облекчен и радостен, но чух пак гласът: "Не пий кафето, махнете се от това място!" Станах и казах на другарите си, станете веднага и да се махаме от тук. Ами кафето? - Оставете кафето. Платете го и да се махаме. Ама как тъй, защо, нека да пием кафето, че тогава. Не, платете и оставете всичко, няма да пием кафе. Те се подчиниха, а аз вече бях станал и се бях отдалечил на 10-20 крачки. Те ме послушаха и станаха, но чух доктора да мърмори зад мен на другия момък. "Чуден човек, да платим кафето, пък да не го пием? Язък за кафето!" Аз не споделях моето вътрешно изживяване и моята опитност с другарите си.

Аз взех решение да напусна Солун и да се върна обратно. Другарите ми останаха в Солун. Гърците по много хитър начин успяха поради невнимание и глупост на шофьора да ми задигнат багажа от колата и перелината. Аз оставих другарите си и се завърнах с германския влак в Скопие. Аз не съжалявах за откраднатия багаж и за пелерината и бях доволен, че спасих живота си и че получих голям личен опит от станалото.

Спомних си думите на Учителя, казани ми преди този случай: "На гъркът не трябва да се вярва и тогава, когато е в гроба!" Аз отново проверих какво знае и какво може нашия Велик Учител. И всичко това, което стана като че ли имаше за мен само този смисъл и значение, т.е. да разбера връзката, помощта, светлината и покровителството на Онзи, който владее времето и пространството, а пред нас стои като че ли не представлява нищо особено.

Аз не споделих това с Учителя при следващите ни срещи с Него, а може би това беше една голяма грешка от моя страна. Това аз направих, тъй като смятах, че това е излишно, защото Той всичко знае и за Него всичко беше точно, ясно и определено, и смятах, че с моето изказване ще подценя значението на това, което Той направи за мен. Каквото е трябвало Той го е направил и ми го е обяснил по вътрешен път. В мен остана непоколебимо убеждението, че в този исторически град, с голямо минало, ние сме свързани кармично и тук Учителят трябваше да ми се изяви по един изключителен начин. Учителят тук спаси моя живот, за което аз съм му безкрайно признателен. И нека това да бъде за вечна Слава Нему и на Светлите Духове.