4. БРАТ МИНЧО СОТИРОВ

Повечето от нашите братя и сестри и особено по-възрастните познават този наш брат. Той вече не е между нас. има доста години, откакто той напусна физическия свят. Много от нашите братя познават по-пълно и по-обстойно живота и делата на този брат. Желателно е някой от тях да опишат неговия живот, което да бъде за поука на нас и за делото на Братството. Аз мисля, че той заслужава това. И не само той, имаме и други заминали наши братя, животът на които трябва да бъде описан за пример и назидание. Аз също познавам отчасти този наш брат, но все пак аз го познавам много малко в сравнение с другите. Тук ще се спра да преразкажа една негова опитност, която той при един случай ми довери лично.

Брат Минчо Сотиров е запасен полковник, от Българската армия и още докато е бил на служба той е имал голямата привилегия да познава Учителят, да бъде Негов ученик и да се ползува от закрилата и напътствието на Същия.

Бях командир на пехотен полк в Първата световна война, започна той разказа си. Било е вероятно през 1917-1918 г. "Моят полк отбраняваше позициите на така наречената "Червена стена" на Битолския фронт. На тази позиция се развиха тежки упорити, кървави битки, поради това, че тя беше на важно военно направление и нейното овладяване събаряше нашата отбрана на широк фронт, и разкриваше големи по-нататъшни възможности на противника. Срещу нас бяха французки войски с много повече и по-съвършена техника и оръжие. Независимо от това, че французите имаха и добра войска, че бяха добри войници, много храбри, добре подготвени и изкусни в борбата. Вече за трети ден как по целия фронт на полка противника с барабанен артилерийски огън биеше нашите позиции непрекъснато. Окопите и телените мрежи на предните ни линии бяха сринати, разкъсани, а позицията беше покрита от единия до другия фланг с гъст непроницаем облак от дим и пръст. След дълга и непрекъсната бомбардировка на противника, ние очаквахме той да спре артилерийската си подготовка и да премине в атака.

На третия ден към обед аз, виждайки критичното положение на полка повиках адютанта си и му заповядах никой да не влиза при мен в скривалището ми. Аз се затворих в своето помещение, уединих се и започнах да се моля. В молитвата си аз призовах Учителят да ми дойде на помощ и да ми съдействува да задържа поверената ми позиция. Молих се съсредоточено и дълбоко, с цялата си душа и съзнание.

Може би това продължи половин час, а може би и повече. И във време на молитвата аз съм заспал. И ето на сън се яви пред мен Учителят. Хвана ме за ръка и ми каза: "Ставай, да идем заедно да обиколим позицията на полка." Аз станах и заедно с Учителят излязохме вън и тръгнахме по позицията. Целият фронт гореше в огън. Всичко бе погълнато от пушек и мъгла. Ние вървяхме през огъня и през пушеците, обаче бяхме невредими.

И така, Учителят и аз минавахме по целия фронт от единия до другия край. Учителят мълчеше, аз също. Учителят беше едър и голям, а аз малък и дребен в сравнение с Него. След това Учителят каза: "До тук, нито крачка по-нататък!" Аз се събудих. Бързо извиках по телефона дружинните командири и дадох следната заповед: "Бъдете готови, защото противника скоро ще прекрати бомбардировката и ще мине в атака. Възможно е той да завладее предните ни позиции. Ще го срещнем на линията на дружинните резерви. Това беше линията, показана ми от Учителя. Знайте, че там на тази линия ние трябва да го спрем и нито крачка по-нататък няма да му позволим да настъпи. Ние ще задържим непременно тази позиция и в крайна сметка победата ще бъде наша. Един от дружинните командири по телефона ми каза: "Господин полковник, вие така говорите, като че ли сте били при самите французи." Казах му: "Слушайте и изпълнете това, което ви заповядвам."

И наистина така и стана. След половин час бомбардировката спря, противникът с щурм завладя предните ни позиции, където всичко беше разрушено, голяма част от хората избити и ранени. Ние обаче го посрещнахме от втората линия, спряхме го и след това го контраатакувахме и отново си завладяхме предната позиция, която той беше завладял. Полкът удържа позициите си, а противникът претърпя неуспех."

Брат Сотиров заключи: "Молитвата, Учителят, вярата, Господ, там е нашата сила, нашата надежда и упование. Да имаме вяра в Господ и да знаем, че и в най-тежките моменти той ще ни се притече на помощ и ще ни спаси от всяка беда й нещастие.