1.14. ДОЙДИ СИ, ДОЙДИ!

Ал. П. Игнатиев

Лелея те с песен, надеждо крилата,
О сине, едничка утеха на мен,
Че слънчо чаровен във първа позлата
Ще прати и нази по-хубав ден!

Измина се маят, увехнаха рози,
Набрани за твоето морно чело:
Целувки безумни, сълзи и възторзи -
Букет за героя на свято дело.

Аз чакам те вечер и луда весден
С молитви те пазя от страшни беди
В съня ил наяве, едничък мой блян,
И шепнат уста ми: "дойди си, дойди!"

- Не чуваш ли тука, кой глас те зове -
Народу ни щастие се днеска кове,
При мене ще бъдеш велики блажен:
По сладък от всичко дългът е свещен!

Предсмъртният момков пробудил я вик,
Зората огряла бе Родния край:
Слънчо вторачен в студения лик -
Усмивката мъртва целува се май!

Не е желателно и не би трябвало тази славна история да бъде свързана със спомена за най-позорния акт. какъвто един народ чрез своите изчадия би могъл да извърши - това не е задача на настоящия труд.

Но, едно трябва да се знае: полкът напусна последен с чест и достойнство позицията и то след предупреждението, че само това ще донесе спасението на държавата ни от да бъде тя плячка на чужди нашествия.

В паметта ми нивга няма да се заличи споменът за страшната онази потресна картина на унижението, на което бяха изложени първостепенните войски на България в един момент, когато, по един знак само, те бяха готови да се разплатят и с недостойния противник - подкупник и с дваж по-недостойни синове - предатели! Всеки войник, за да се спасеше Отечеството ни от поругание, трябваше да сложи наземи оръжието - оръжието, щикът на което още никой не бе пречупил! И ето, страхопочитно приближавайки, всеки един се прекръстваше и устата му неволно зашепваха сърдечна молитва, той слагаше, целувайки го, своето вярно оръжие, а сълзите из очите на всички безспирно се лееха и проклинаха онези пъклени изчадия, които залепиха върху светлото чело на родината страшния позор на предателството!

Полкът, частица от въоръжения и днес още потиснат - Български народ, води достойно във всички войни борбата за извоюване човешки права и свободи на своите братя-роби, както и за защита на Родната земя и човещината. Всичките тези войни бяха злополучни за България, но те бяха водени самоотвержено и с доблест - с чест и спечелиха за името на България една слава, която я покрива с ореола на безсмъртието!

Ние трябва високо да ценим тия подвизи и добродетели и да ги сочим всякога на възрастващите поколения, за да им бъдат те вечно един достоен пример за подражание, за да им бъдат още и един светъл идеал в живота!

При съкровените чувства на съзнание неизразимата признателност към всички, които загинаха за прослава на Българското име и за величието на Родината, авторът, подгъвайки мислено колене в знак на израз на дълбока почит към тяхната памет, им отправя следните слова:

Поклон пред делата, пред славата вечна,
Що вий сътворихте в борба безконечна
По урви, чукари, поля и балкани,
Витязи крилати, герои - титани!

Орли непобедни в просторите родни,
Със пориви живи души благородни,
Вий дадохте всичко и своя живот
Пожертвахте също без страх, без ропот!

Чада вий достойни на гордия Бдин -
Свидетел ви беше сам Господ един
На скъпо ни име при заший конец
Сложихте и други от лаври венец.

Ликувам и плача - завиждам, че с вас
Съдба не споделих във великия час,
Безсмъртен да бъда, в смъртта оживял -
Да имам по равно и тука аз дял!