19. Най-Великият Учител на земята - Страданието! /

Разказва Весела Несторова, доразказва Вергилий Кръстев.

Денят е 26 декември 1944 г., вторник. Състоянието на Учителя се влошава. Около него се движат братя и сестри, всеки се старае да помогне с нещо. Някои очакват, че кризата ще премине и Учителят ще се възстанови. На никому и през ум не минава, че това Му са последните дни на земята. Но има и по-трезви братя, които бяха преминали през фронтовете на войните 1912-1918 г. и имаха съвсем друг поглед на нещата. Пред тях Учителят бе заявил недвусмислено, че си заминава, но те пазеха тези думи, от себе си не позволяваха нищо да излезе, за да не смутят другите и да не се смущава Духът на Учителя. По такъв начин те ни обясняваха след време своето поведение. Може би бяха прави за себе си. Но ние, които не знаехме това, бяхме поставени на голямо изпитание и всеки по свой начин се справяше. След като научава това и след като чува от думите му това, което не е за слушане и вярване, един брат леко пристъпва към Учителя и го пита: "На кого ни оставяш, Учителю?" Учителят е седнал на стола, затворил очи, диша тежко, след малко ги отваря: "Оставям ви на най-Великият Учител на Земята!"

Учителят млъква. Братът е смутен и не знае какво да каже. Но той е свикнал да има Учител и си иска Учител. Как може така, без Учител! Та неговия живот е преминал в София и на Изгрева, в близост с Учителя. Как така ще остане без Учител? Той си иска определения за него Учител. Накрая решава да пита отново: "Кой етози Велик Учител?"

Учителят бавно вдига клепачи, лицето Му е уморено и тъжно.

"Страданието!" - е отговорът Му.

Братът скача, сълзи нахлуват в очите му и излиза вън. А навън го посреща студения декемврийски ден, побелялата поляна от падналия сняг, оголените клони на дърветата и схлупените къщурки на "Изгрева". Времето е мрачно и студено. Цялата природа е облечена в едно Велико страдание. А наоколо тишина.

Този брат бе Неделчо Попов, един от братята на Изгрева. Когато ми разказа всичко това, гласът му следваше някаква необикновена интонация и музикална линия. Говорът му бе говор, но като че ли се изливаше в мелодия и в песен за Великият Учител на земята - Страданието. А това аз най-добре разбрах, когато преглеждах записките си от пребиваването ми в Мърчаево, т.е. Светляево, с Учителя. В беседа от 22 март 1944 г., аз намерих в тетрадката си записано:

"Няма по-велико нещо от това, да приемеш Божията Любов, Божията Мъдрост и Божията Истина постоянно, да имаш вътрешна връзка с Бога, като негово дете и неговото благословение да имаш.

Не се питайте, защо са наказанията, те са бич на Моето благословение!

Не се питайте, защо са мъченията, те са подтик за вашето повдигане!

Не се питайте, защо са страданията, те са лечебен балсам за вас!

Страданията ви са ръката Ми, чрез която ви помагам и повдигам. Чрез Моят Дух - Дух се излива върху вас.

Следвайте повеленията на Моя Дух!

Слушайте и вървете в пътя, където ви водят Моите светли духове!

Следвайте повеленията на Моите светли духове и Моя Дух ще бъде с вас."

Заветът бе даден. Трябваше да се изпълни. Времето бе определено.

Всемировият Учител си замина и ни остави на най-Великият Учител на земята - Страданието. Пред нас, около нас и в нас бе страданието. Ние искахме да се освободим от него и се стараехме да правим това. Но времето, определено на всеки един от нас да премине през страданието дойде и ние преминахме през него и още преминаваме. Защо ли? Защото ние сме в епохата на пробуждане на човешката душа!

Има само един път, през който трябва да премине човешката душа - това е пътят на страданието. Чрез страданието човешката душа се оформя на пъпка на плодно дърво, което трябва да се пропука и да разцъфне. Разцъфтяването на човешката душа е акт на пробуждането на човешкото съзнание. Само разцъфтяната човешка душа е готова за идването на Духа, който ще я оплоди, за да върже плод, да даде плод върху клоните на Дървото на Живота. Друг път на земята няма. А знанието за това е дадено в Словото на Всемировия Учител!