216 а. Песента "Ангел вопияще"

На 21 ноември 1943г. научих, че Учителят е в планината на хижа "Алеко" и почувствувах силен импулс да тръгна натам. Витоша бе цяла обвита в бяла мъгла, когато стигнах подножието й. Над бялата вила в село Симеоново седнах на един камък и се помолих: "Ако не трябва да отида горе, мъглата да остане, но ако трябва да се отвори пътя". И наистина, като тръгнах, изведнъж се проясни и се очертаха контурите на планината - дори слънцето изгря. Радостно и неусетно се изкачвах. Скоро всичката мъгла слезе долу и се разтла над София. Гледката бе прекрасна. Долу-бяло, пухкаво море от мъгла, а планината ясна и величествена. На хижа "Алеко" ме срещна Учителят и каза: "Много добре направихте, че дойдохте." Настаниха ме в просторната стая с девет легла, където беше Учителя. В стаята сме: Борис Николов, Боян Боев, Гавраил Величков, Милка Апаманчева, Савка Керемедчива, Маргарита Мечева, Мария Тодорова и Учителят.

Печката гори, а вечерта при светлината на газена лампа се разговаряхме до полунощ. Учителят говори малко. Разказваха се разни случки из живота на братството. По едно време Учителят, който слушаше углъбен, започна да пее песента "Ангел вопияше" - любимата ми песен, която майка ми пееше, когато бяхме малки деца. Той пееше с дълбоко чувство и не сваляше погледа си от мен - като че ли за мен я пееше. Трогнах се дълбоко и се помъчих да проумея защо ми пее тази вълшебна песен, когато баща му е създал. Атмосферата бе мистична -тишина и невидими присъствия изпълваха мястото, където вслушани в дълбокия глас на Учителя, преживяхме нещо неизказно красиво. Всички пяхме след Учителя няколко песни, целунахме Му ръка и си легнахме.

В.К.: Как живеехте с майка си? Весела: Веднаж Учителят ми каза: "Стига са те возили в количка." В.К.: Ти вече трябва да слезеш от количката и да ходиш. Весела: И да тръгнеш на собствените си крака. В.К.: Това, кога е казано? Весела: Учителят ми каза, че аз много така на майка си, на родителите си съм разчитала и много съм слушала майка си, което е право. Аз много я слушах, защото я смятах за много умна и добра. Обаче, тя вършеше много работа и някак си ме лишаваше от правата да бъда самостоятелна. Месеше се в моите връзки, пречеше, обявяваше се против някой и т.н. И ми влияеше много. И Учителят каза: "Време е да не те возят повече в количка, сама да тръгнеш на нозете." Да стана самостоятелна, за да укрепна. Защото, разчитайки толкова на майка си, аз бях слаба.