103. Шепотът на Утешителя

В тихата вечерна самота на селцето, където работех, чувствах често присъствие на любящи същества, които понякога ми нашепваха стихове и чудни мисли. Една вечер написах стихотворението "Шепотът на Утешителя". Ще предам само няколко реда от него:

Ела, ела, аз близо съм до теб,
не си сама ти, Весела,
не свети само лампената светлина
над твоята наведена глава,
а бдят трептящи, светли същества.
Почувствай ги!
Привет им ти прати" и т.н.

Това бяха часове на вглъбяване в себе си, на осъзнаване на духовното естество в човека, което така трудно се осъзнава в шумния водовъртеж на живота.

На 12 януари Учителят каза в беседата си: "Вслушвай се пасивно и чакай! Има нещо, което на никого не трябва да се дава - то е само за Бога. Сърцето си дай на Бога, а хората си дават и обменят сърцата. Бог не дава да се обсеби любовта. Ако обичаш някого, ще му дадеш условия за растеж.

Да изградим домове за вселяване на велики души в себе си. Възкресението е влизане в нов живот, а възнесението - отиване към Бога Дай на Бога славата. Имаш добра мисъл, приложи я заради Бога. Човешкото е въплотяване, а Божественото - вселяване."

Сутринта ми се даде изречението: "Само разумното е ценно; разумното се изявява като красота." А на 18 март: "Талантите са вътрешните условия за растеж и развитие."