18. Образът на лошата съдба, за онези, които изневеряват на

любовта

В дома на студента тя намира образа на съдбата - на лошата съдба, която поставя в затвор сърцата на онези, които изневеряват на любовта. Там я чака със студен поглед майката на студента - онази, която бе прелиствала Библията с полуграмотните си очи в протестантската църква, но бе стигнала само до Мойсеевия закон - око за око, зъб за зъб. Душа, която се бе превърнала в каменна статуя, поради това, че беше хвърлила поглед назад, както Лот и жена му, към загиващия град - назад към мрака и хаоса на човешкото битие, към залеза на доброто, а не към бъдещия изгрев на безсмъртието в живота. И тази вкаменяла душа разедини мъжа и жената, за да не видят ден на мир и щастие и не изградят пухено гнездо за трите малки рожби, които трябваше да създадат на земята. Те не приказваха никога за заминалия. Студентът никога не узна тайната на сърцето й, но хлад обви сърцето му и той замлъкна. В дълбока бездна потънаха буйните води на живота му, които само здравите нишки на любовта можеха да извадят на повърхността, за да утолят вечната му жажда. Заглъхна гласът на тази душа, защото нямаше кой да я разбере.

Стремеше се любовта на девойката все по-високо и по-високо и търсеше любимия из лазурното небе, а в тъмната бездна в душата на младежа потъваше все по-дълбоко словото на живота му и нямаше сила да съедини тези две души. Те обичаха безкрайно рожбите си, но бяха безсилни да изкажат любовта си и стояха неми и безпомощни пред тях, сякаш виновни загдето ги осъждат цял живот да търсят разрешение на неразрешеното в тяхното битие. Но, ако това, че каквото съдбата не е съчетала, никой не може да съчетае, и че каквото съдбата е свързала, никой не може да развърже, е вярно, тогава би трябвало всеки да следва спокойно пътя си и да оставим всичко съдбата да разреши. Сега разбирам защо, като разтърсен от някаква страшна буря, баща ми скачаше посред нощ през последните години на живота си, грабваше перото и пишеше, пишеше с часове при светлината на газена лампа, докато ние спяхме край него - това бе силата на потъналото в бездната слово, което неговия мощен дух се стремеше да извади на бял свят - това бе набраната мощ на неизказана любов, която напираше за израз - това бе и бащинският му дълг към нас да ни помогне с разрешението на тъй трудната задача, която ни оставяше да разрешим.