10. Татко заминава войник на фронта

Един ден татко дойде и ни каза, че заминава за фронта. Всички се натъжихме. Световната война 1914-1918 г. бе отдавна започнала и татко ми, който правеше отчаяни усилия чрез статии във вестник "Мир" да убеди обществото в неизбежната катастрофа, която щеше да постигне България, поради вземането страна на Германия, сам се отправи по необходимост към фронта да защити безумната кауза на обеднялата ни гладна страна. Настъпиха тежки дни на мизерия и глад. Ядяхме царевичен хляб, с какъвто можеш да храниш пилците, но не и хората. Вместо обувки носехме дървени сандали, с които тропахме като коне по тротоарите. Всеки час отварях долапчето за храна, но такава не се намираше - в него се търкаляха сухи жълти парчета хляб, а стомахът ми след тежката болест бе изнежен и страшен глад ме измъчваше.

Един ден камбаните на "Александър Невски" тревожно забиха. Всички се изпокрихме в зимниците. На прозорчето натрупахме камъни и дори хазяите ни от голямата до нас къща се скриха при нас. Всички се прегърнахме и треперехме от страх. Отвън долитна трясък от експлозии, минаваха аероплани. Някои плачеха, а мама се молеше на глас: "Господи, бъди милостив към нас, запази децата ни!" Мислех, че края на света бе настъпил, такъв ужас изживях. В тъмния, студен зимник прекарахме няколко часа. През следващите дни камбаните пак забиха тревожно и отново слизахме в зимника. Един ден майка ми ни облече в неделните ни дрехи и ни каза, че отиваме да посетим татко, който се е върнал болен от фронта и е в една близка болница. Заскачах от радост при мисълта, че пак ще видя татко, та дори и болен да е. Мама ни заведе до една дъсчена ограда през две-три улици от къщи и зачакахме. Аз тревожно надничах през процеп между дъските да видя по-скоро татко. Към нас се приближи блед, отслабнал човек в болнично сиво расо, който се олюляваше при всяка стъпка. Той дойде до оградата, през която не можех да хвана ръката му, а проврях само пръстите си да се докосна до него и извиках: "Татко, татко!" Колко мило ни изгледа той! Колко измъчен бе видът му и как плаках за него като се върнах в къщи! Ето какво бе направила войната с него! Милият татко, колко мъченически вид имаше на лицето си! Какво ли бе преживял? Ние бяхме премрели от страх само от трясъка на няколко бомби, а той какъв ли ужас бе преживял на фронта? Не след дълго го докараха с файтон в къщи. Той не бе никога вече същия човек. Широкоплещестият, със здрава конструкция човек се бе свил до неузнаваемост. Очите му бяха хлътнали, а цветът на лицето му бе мъртвоблед. Той не можа да се възстанови до края на краткия си живот.