5. В САМОТА

Слънцето грее за всички, вятърът вее за всички, животът се лее тъй щедро за всички. Често пъти обаче ние не чувствуваме щедростта на природата и търсим приятели или скучаем в самота.

Беше хладна, мрачна есен. Чувствувах се самотна. Липсваше ми близък човек, с когото да споделям чувствата и стремежите си. Често пъти отправях мисли към Небето: «Учителю, самотата гнети, нерадостта състарява. Защо не срещна близка душа?» Отговорът обаче беше мълчание - мълчание, което не разбирах. Така минаваше времето...

Един ден, когато пак нито ми се пееше, нито ми се свиреше, а на писалището ме чакаше разтворена книга, на входа се иззвъня.

Изненадана посрещнах брат П. [Петър Пампоров]. Поканих го, разговаряхме, пяхме, прочетохме беседа. Почувствувах се разведрена. След като той си отиде, разсъждавах: «Ето, това е приятно.» Но ми беше чудно как този брат се е сетил за мен.

Следващата седмица, по същото време, той пак ме посети.

Третата седмица аз не бях вкъщи, понеже не го очаквах.

Четвъртата седмица, в четвъртък, в пет часа след обяд се позвъни. Беше той. Не скрих радостта си и възторжено го поканих.

-  Миналия четвъртък ти, сестра, не беше вкъщи. Не мисли, че аз нямам работа. Но Учителят ме праща и аз изпълнявам каквото ми е казал.

Без да чака отговор, братът запя песента «Бог е Любов». Изпяхме още няколко песни заедно, прочетохме няколко страници от беседа и на тръгване той усмихнато ми каза:

- Ти, сестра Милка, не се чувствувай сама. Имаш прекрасна ръководителка, която е всякога при теб. Казва се Амриха.

Изслушах го учтиво и след като го изпратих, седнах до печката и потънах в размисъл. Сама си задавах въпроси и сама си отговарях.

- Ако действително имам ръководителка, защо поне веднъж не съм я видяла или почувствувала? Отвлечените неща за нас, обикновените хора, трябва да бъдат подкрепени с нещо осезаемо.

Вечерта, преди да си легна, в минута на мълчание и молитва, отправих пожелание поне насън да видя моята ръководителка.

Бях вече в леглото. Огънят в печката догаряше и последните пламъчета хвърляха танцуващи отблясъци по стената. Гледах унесено в тях. Неусетно от тях изплува жив образ, образ на жена с големи светящи очи, дълги руси коси и златна дреха. Тя се приближи и ми прошепна усмихната: «Вярвай!»