3. Аз бях...

Аз бях скала на висок планински връх, забулян от белите воали на облаците или огряван от ярките лъчи на пладнешкото слънце, а тя бе цветец, който цъфтеше в пазвите ми.

Аз треперех над нея при всеки ветрец, при всяка буря, при всеки силен слънчев пек да не се нарани нито едно листче от прекрасния цветец. А тя смучеше сокове от гърдите ми, живееше с тях и никога не разбра, че тези сокове бяха моята безгранична обич към нея.

Аз бях кристално планинско езеро, а тя - бяла водна лилия. Цялото ми сърце трептеше по нея, а тя безгрижно се люлееше по вълните ми и никога не разбра, че корените й бяха в моето сърце и пиеше живот от моята безгранична обич към нея.

Аз бях великан. Имах грамаден палат от сив гранит, в който влизах само аз и слугите ми. А тя бе малка плаха птичка, която кацаше на ръката ми, кълвеше зрънцата, които й подавах с устните си, и литваше отново. И тя никога не разбра моята голяма любов към нея, защото аз не й направих кафез и не я затворих в него - както правеха другите. Аз исках без страх да идва тя при мен и от обич да остане...

Но тя не разбра тая обич, родена и откърмена в свободата, и пожела да бъде обичана както обикновените обичат - да бъде затворена в златен кафез...

Аз бях люляков цвят, а тя - златокрила пеперуда, която пиеше нектара на живота от устните ми и цяла заляна от светлина и усмивка, отлиташе от мен - други цветя я мамеха и зовяха...