2. Истинското разрешение на страданието

Завчера пак бях на планината. Чувствуваше се първият пролетен лъх и Слънцето изничаше из бягащите по небето облаци.

Духаше вятър, но в него бе примесена вече предвещаващата пролетта милувка. Тръгнах от града късно - след като бях в съда по едно дело. Не исках да остана следобед там, защото бе денят, в който идва гостът на Мери. И аз тръгнах с радост, че ще видя Учителя и кротките Му очи, но в тая радост бе примесена и горчивата болка за Мери. 0! майко моя, ти никога няма да знаеш как страшно боли. Особено понякога. Сякаш раната отново се разтваря и аз с ужас виждам, че тя е все тъй голяма и страшна, както в първия ден. И тогава бягам, бягам нагоре, към планината, където въздухът, слънцето и срещата с Учителя лекуват израненото ми сърце.

Когато стигнах до полянката, видях ги насядали по тревата. Приближих се тихичко и приседнах незабелязан. Изглежда, че някой бе задал на Учителя въпрос и той му отговаряше - това се бе случвало и друг път.

- Ето какво - започна той, - при мен идва скоро един човек и ми каза, че ужасно страда от това, че ревнува жена си и това не му дава мир. Аз го погледнах и му казах: «Не се безпокойте, ще Ви мине.» И наистина, мина му. Не се мина много време, и той се влюби в друга и престана да се измъчва по жена си...

0! Майко моя, аз вдигнах глава и очите ми се срещнаха с благите очи на Мъдреца и тогава извиках мислено с всичката горест на душата си:

- Нима това е разрешението на въпроса?

- Не - отговори ми той гласно веднага, за моя преголяма изненада, - не, това е обикновеното разрешение, за обикновените хора, но има и друго разрешение. А то е: той да обикне Висшето, Красивото, Божественото. Да се издигне • над обикновеното човешко разбиране, над материалното. Тогава, повдигайки себе си до свръхчовешкото, служейки на Божественото, той ще помогне и на нея да се издигне.

Аз го гледах с широко отворени очи и усмивка заигра на устните ми. - Ето, това е истинското разрешение, свръхчовешкото разрешение - помислих си аз. Цялото ми същество Му благодареше с всичката си душа и сърце, а външно само Му се поклоних и си тръгнах.

Мене ми се искаше да бъда сам и да се нарадвам на странния факт, че Той разбираше мислите ми и без да Му говоря,.ми отговаряше гласно.

О! Майко моя, за това жадувах аз. Очите на душата ми те виждат сега по- ясно и съмнението, че ти си плод на моето въображение, не смее да ме спохожда често.