4.Неръкотворният дом на обичта

Татко дълбоко въздъхна и притвори очи. Невидима светлина като че ли осени челото му в полумрака.

Из целия път на връщане си мислех: защо Бог не чу горещата им молитва? Защо нейните сълзи останаха невидени? Защо неговата новородила се вяра остана неподкрепена?

Когато запалихме лампата в нашата приветлива къщичка - в подножието на Голямата Планина, Той прочете в погледа ми измъчващия ме въпрос.

- Защо Бог не ни чу ли? Та нима Тя не е при мен всякога - и даже повече оттогава? За обичта, дете мое, няма време и пространство. Наистина, аз нямах по-красив дом, в който да я приема, от моята душа - и затова сега Тя там обитава... Нямах по-красиви градини, обкичени с хиляди цветя, от тия на моето сърце - затова тя винаги сега пребъдва там...

Не разбрах твърде добре това, което Той ми каза, но замълчах и се замислих за Нея... Татко седна до масата и се зачете в разтворената книга. Да, той винаги четеше или пишеше приказки - приказки, които хората обичаха да четат тъй много, защото бяха песъчинки, които неговото сърце беше обърнало в бисери...