Имаше двама осъдени от властта за шпионаж. Бяха много умни, хитри и много умели и знаеха как да внасят Смут между работниците-затворници и пречеха на работата ми. Един ден хванах на единия ръката, дойде в мене сила, стиснах я и му извиках: „Ти няма да ми смущаваш работата. Та аз заради вас работя тук бе. Вие мислите, че началниците са ме изпратили. Това си е моя инициатива, да ви дам професия. Иначе как Ще се прехранваш вън от затвора без работа? Ти навън ще бъдеш едно нищо без занаят, а занаята ще те спаси. Ако искаш да знаеш аз имам по-голяма присъда от теб. Аз имам 15 години затвор, а ти имаш 10 години. Какво ще ми се перчиш. Аз и в присъдата те превъзхождам." Оня е втрещен и не очакваше такива думи. На другия му казах същото, но го предупредих. „Да знаеш, че аз мога да те накажа. Няма да кажа на началството, но аз знам как да те накажа. И моето наказание е 100 пъти по-тежко от охраната на затвора." След една седмица втория се извини и стана много добър работник при мене. Онзи, първия само се коригира, но стоеше настрана от мен. Не можеше да се примири, че аз го превъзхождам в присъдата. Но когато излезе от затвора не му давали никъде работа, макар че е бил с висше образование - имаше диплома за инженер. По едно време се сеща, че има документ за мозайкаджия 1\/-\/ разряд, той отива на един строителен обект, а тогава се строеше много и се търсеха мозайкаджии. Наемат го веднага, без да го питат кой е и от къде е. Започнал да изкарва добри пари, беше се облякъл, нахранил и спестявал по някой лев. Случайно веднъж ме срещна на улицата, спря ме и усмихнат ми заговори: „Майстор Борис, ти беше прав тогава в затвора, но там не ти повярвах, чак сега ти повярвах, защото чрез занаята от затвора си изкарвам хляба и никой не ме гони, а всеки ме приема заради занаята и ми плаща предоволно." Аз се усмихвам: „Е, видя ли, че аз не работих за себе си, нито за началниците, а за вас, затворниците. Видя ли, че с труда си човек е полезен първо на себе си, на околните, на обществото и на държавата, в която живее." Онзи продължава да се усмихва все по-широко. Сълзи се наливат в очите му и той плаче пред мене. Аз го тупам по рамото и го утешавам. „Ние всички сме човеци и ние всички сме деца на тази земя и сме братя помежду си." Разделяме се и всеки поема своя път. Понякога човешките пътища се пресичат и Онзи, който ги пресича знае много добре защо го прави, защото човек в края на краищата трябва да тръгне по своя път. А всички човешки пътища рано или късно и отвеждат до идеята за Бога. Ето, това е важното!
