Всеки ден имахме занимания по материалната част и аз записвах на стенография лекциите. По няколко пъти дневно имахме тревоги, а нощем много пъти - и цяла нощ. Американските самолети Б-29, които летяха над страната ни, имаха точни сведения за батареите ни и ни заобикаляха. Служех във втора батарея до квартал „Млада гвардия”, северно от града. На баира над нас имаше миньорско селище. По-късно откриха, че там, на един таван, шпионин с радиостанция, съобщавал, когато удари камбаната за тревога, че самолетът е открит и пилотите правят кръг и се връщат в Турция. Засякоха го с пеленгатор и го хванаха. Уволниха 28-и, а след него и 29-и набор, след изтичане на срока им. Разузнаването в Турция хванало, че всички позиции в Димитровград са издадени от шпионин между военните. Най-подходящ за такъв се оказах аз. Една сутрин в батареята дойдоха около 15 стенографи, вземаха ми тетрадките със стенограмите ми и цял ден ги проучваха. Установи се, че съм писал само това, което ми е преподавано и ми върнаха тетрадките. Почувствах силна болка в слънчевият възел и горчивина в устата си и престанах да ям. Политическият ме насилваше да ям месо. Аз му заявих, че баба ми и дядо ми са били вегетарианци, баща ми, майка ми, „и аз също - и да ме убиете, няма да ям месо”. Старшината Тильо Петков започна да ме наказва често с арест. Казваше „Арестки” и ме вкарваха в празна стая до столовата. Мой колега по съдба беше Илийчо - Макарончо. За наказание ни караха следобед и вечер да мием чиниите. Мене ми се повдигаше и ми ставаше лошо. Илийчо миеше всичките чинии. Сутрин ме прекарваха през двата реда войници, строени за утринна проверка. По нареждане, войниците ме удряха и блъскаха. Аз пеех братски песни и не чувствах никаква болка. Около мен имаше някаква твърда обвивка (аура), в която те удряха ръцете си и ги боляха. Казваха ми Исус, „Сега Исус се моли на Господа да ни прости, че го бием и блъскаме” - казваха някои от войниците. Арестът ми свършваше бързо, понеже имаше постоянно тревоги - въздух, и командирът ми, лейтенант Ангелов, ме освобождаваше да заема мястото си на поазото. Престанах изобщо да говоря, а само си пеех. Помислили, че съм полудял.
82. Двата опита за разстрел
В батареята ни дойдоха 120 запасняци от окръга и гледаха как постъпват с мен. Някои, които си отишли, след седмица разказали за моя случай. Постът и големите напрежения, през които минавах, ми отвориха очите и ушите, и аз взех да виждам и чувам почти всичко. В Пловдив, в зенитните войски, имало двама съботяни, които не искали да постъпват караул в събота и ги разстреляли за неизпълнение на заповед и за назидание на останалите войници. На политическия ми комисар му се карали, че не може да се справи с един упорит войник. Вика ме няколко пъти в канцеларията и ме блъска с приклада на пушката в главата ми. Бях добре ограден и запазен. Нощем почти не спях. Излизах навън и чувах музика от духовния свят. Хиляди същества пееха тихо и мелодията се носеше нагоре и надолу по гамите, в акомпанимент от много музикални инструменти. Бяха чудни музикални концерти, които нито можеха да се запомнят, а камо ли да се запишат. Нагоре музиката се превръщаше в свистене - нямах органи да я чувам.
Отслабнах много и гледах да лежа. Моите наборници ме обикнаха много, като гледаха как ме тормозят и се чудеха защо е всичко това. Решават да ме разстрелят и строяват отделение - 10 души с карабини и патрони. Аз лежах на леглото си и чувам всичко. В канцеларията решиха да питат дежурният генерал в Министерството на народната отбрана (МНО), които се сменяваха всеки ден, какво да ме правят. Видях как Духът на Учителя влезе в генерала, и той им заповяда да не ме разстрелват, а от Министерството ще проучат въпроса. Разпуснаха отделението и прибраха карабините и патроните, Следващата вечер пак подготвиха въоръжено отделение и питаха другия дежурен генерал. И в него влезе Духът на Учителя, и той им заповяда да ме оставят на мира. Станах много слаб - към 35 кг., но с много буден дух. Влязох в мазето под спалнята да си почина на тъмно. Там ми се яви Учителят в бели дрехи и Му казах: „Учителю, нямам никой близък на тази Земя, Нито майка ми и баща ми, нито братята и сестра ми, а какво да кажа за тези, които ме бият и тормозят. Искам да отида горе, при моите приятели, които ме обичат и чакат да продължа работата си там.” Учителят беше много сериозен. Помълча малко и ми каза: „Светозаре, ти имаш работа тук, на Земята, и трябва да останеш!” – „Разбира се, Учителю, щом Вие казвате, аз оставам.”
83. Разследване от военната комисия
На другия ден дойде на инспекция от Пловдив началникът на медицинската служба с чин генерал – лекар. Като дойде в батареята и като ме видя, каза: „Защо стои този войник в батареята? Той има вид на болен втори период. от туберкулоза. Веднага го изпратете в болницата на химкомбината за изследване.” Качиха ме в каруцата на артелчика Асен Стоичков, който отиваше за продукти име закара на поликлиниката. Чака ме, докато мина прегледа и взе болничния лист. Лукът, който ми беше основна храна, очистил напълно гърдите ми, кръвта – „0” група, кръвното - нормално, но съм 35 кг. Върнахме се в батареята и генералът прегледа документите и каза: „Този човек е абсолютно здрав, но е гладен. Ще умре от глад. Ако се научат на Запад, че войник в България е умрял от глад, ще ни вдигнат на вили и могили. Командирът-полковник Ненов, лично ще отговаря за неговата храна.” Тогава артелчикът Асенчо дойде при мене и ми каза: „Вземи си поне една праскова от тези, които получих. Виж какви са хубави!” В каруцата имаше няколко касетки с едри зрели праскови. Взех една и с нея отпостих; на вторият ден започнах да ям по няколко хапки на ядене. Стомахът се беше свил и ме болеше, щом поемах повече храна.
Брат Боев и баща ми писаха писмо до командира, че съм отишъл в казармата да изкарам военната си повинност, но не мога да ям месо, понеже от рождение не съм ял, и молят командира да ми дават по малко вегетарианска храна. Писмото прочетоха пред всичките войници. След няколко дена дойде комисия да проучи въпроса за мен, Бяха шестима полковници-ръководителите на противовъздушната отбрана. Разпитваха ме насаме. Аз знам, че гарван гарвану око не вади и от нищо не се оплаках. Питаха ме: „Биха ли те?” Отговорих: „Не”. Питаха ме: „Сега, ако си на границата и сърбите идват и стрелят, ти ще стреляш ли по тях?” Отговорих, че няма да убивам хора. Това влошаване на отношенията ни със сърбите е за последен път и ние няма да воюваме повече помежду си. „Ако си на пост на позицията и те нападнат врагове, какво ще направиш?” – „Ще стрелям във въздуха, да събудя другарите си за отбрана.” Решението беше: началникът ми полковник Ненов лично да отговаря за храната ми. Да не ми пречат на религиозните ми задължения и да ме пускат да отивам в града, когато Братството има беседа или сбирки. Да ме слагат само дневален в спалното помещение. Учителят с един замах ми уреди почти всички въпроси.
84. Трети опит за разстрел
Линията на живота ми, която беше прекъсната на 20-годишна възраст, се съедини. Яви се втора сатурнова линия, която започваше от венериния хълм. Съзнанието ми се промени и взех пак да си пея, както през 20-дневния пост. Разбрах, че плащам за грешки от минали животи. Често се излъчвах. Сутрин рано правехме учение с противогаз на главата, Батарейният Ангелов ми задава въпрос, но аз не го чух. Новобранците ме побутнаха и ми казаха въпроса. Аз . свалих противогаза с голямо закъснение. Той се ядоса и извика: „Марш навън, сега ще те разстрелям!” Зареди пистолета и тръгна след мене. Изходът беше към изток и се виждаше изгряващото слънце. Казах си: „Господи, какъв хубав изгрев!” И започнах „Отче наш”. За мен беше хиляди пъти по-добре да се отърва от този ад и никак не се страхувах.
Свърших молитвата си, постоях малко и се обърнах да видя какво става. Ангелов с пистолет в ръка, целият трепереше и ръката му подскачаше нагоре-надолу. Поуспокои се малко и каза: „Какво правиш тук?” – „Нали щяхте да ме разстреляте?” – „А, ще те разстрелям! Марш! Отивай си!” Извади патрона от пистолета си и го прибра. Какво изживя, не разбрах, но след това ми стана най-добрият приятел. Това беше третият неудачен опит да ме разстрелят.
Посетиха ме майка ми и баща ми, да ме видят и донесат малко храна. Бяха седнали в беседка до входа на поделението, където ставаха свижданията. Съобщиха ми, и аз отидох при тях. Те не ме познаха, толкова съм се бил изменил. Чак като заговорих с тях, разбраха, че съм техният син. Разплакаха се и двамата. Поговорихме си и ми дадоха храната, която ми носеха, и си тръгнаха. Разбраха, че съм минал през големи страдания и съм се изменил до неузнаваемост - външно, но едновременно се измених и вътрешно. Започнах да обичам всички войници - и тези, които ме изтезаваха. Страданията ми дадоха мекота.
85. Истинските шпиони
В мината срещу поделението беше изходът и там работеха земеделци и други врагове на комунистите. Имаше 4 реда тел, в средата святкаха лампите на миньорите, а от двете страни през тел вървяха милиционери с автомати. Сутрин рано това беше страшна картина. Взех да се моля за тях и след 2 ÷ 3 месеца ги освободиха и закриха мината.
В София хващат група шпиони, свързани с Димитровград. Оказа се, че връзката им бил партийният секретар на полка, завеждащ секретната секция, Ликвидираха го, а на мен не се извиниха за тормоза, през който ме прекараха, Молих се и за старши лейтенант Тосков, който най- много ме мъчеше. Стана командир на трета батарея в квартал „Мариино”, до завода „Вулкан”. Нашата предупредителна радарна служба държеше под наблюдение летището в Турция и щом се издигнеше самолет и се насочваше на север, даваха тревога. Американците се изхитриха. Вдига се В-29 и се отправя на юг. Нашите не го следят. Дига се на 12 км, завива към нас, засилва се и спира моторите и лети по инерция, като постепенно намалява височината си. При пълнолуние такъв самолет се оказва над завод „Вулкан” без да е дадена тревога, запалва 4-те си мотора над батареята - войниците се уплашват и не откриват огън по самолета. Военните решават да разстрелят старши лейтенант Тосков. Положението се омекоти и го разжалваха на младши лейтенант с една звезда.
86. Истинските крадци
По време на службата ни се губеха чаршафи, долни ризи и други. Не ни даваха полагаемия ни се сапун за пране. Правят някои оплакване до командването и внезапно правят проверка в жилището на старшината ни Тильо Петков. Живееше в блоковете над батареята - кв, „Млада гвардия”. Намират цяла стая с чаршафи, долни дрехи, сапун, които не ни го давал, няколкостотин специални обувки, които се използват при война. Уволниха го веднага и конфискуваха всичко откраднато. Разбрахме кой ни крадял дрехи и чаршафи. След 10 години брат ми Любомир служеше в пехотата и старшината му бил същият Тильо Петков, който ми изпращаше по него поздрави.
Асен Стоичков се уволни и на неговото място артелчик стана моят приятел Илия - Макарончо. Той ми даваше ключовете на артелната: „Вземи си от склада каквото искаш за ядене.” Наборниците ми получаваха колети, отваряха ги пред мен и ме караха да си вземам онова, което можех да ям.
87. На посещение на Братството в Димитровград
Брат Боев ми даде адреса на ръководителя на братството в гр. Димитровград, брат Паню Балдъров, и редовно посещавах беседите, срещите. Казвах им почти всичко за живота, но помолих Учителя да намали виждането ми, защото виждах как бият хората по затворите, престъпления, които не можех да предотвратя - да помогна. Това стана. Ходех всяка неделя редовно на беседи, докато не пускаха никой да излезе от батареята. Офицер, ако имаше работа, трябваше да иска позволение от дежурния генерал в МНО. При честите братски срещи правеха трапези с баници и различни ястия. Аз търсех нещо леко за ядене - компот, понеже ядях 10-ина хапки. Следобед в неделя се връщах от беседа и вървях по пряк коларски път, който минаваше през житата. Пред мен се появи индус, който дигна ръката си и ме поздрави. Отговорих на поздрава му и се попитах: „Откъде ли е дошъл този индус?” Обърнах се да го видя пак. Беше изчезнал. Попитах ръководителя си какво означава тази среща. Обясни ми, че индусът идва от Агарта и ме поздравява за издържания от мене изпит.
В казармата често идваха да ни изпитват по материалната част и по физкултура. Материалната част знаех добре, и когато дойдоха младите войници, им я преподавах. Предложиха ми да ми дадат чин сержант - отказах, Бях лек и лесно се катерех по върлината и играех на уредите, И на пост да бях, веднага ме освобождаваха да защищавам честта на батареята. В стрелбите наборниците ми не бяха добре. Аз стрелях отлично и винаги след стрелби получавах по 3 дена гарнизонна отпуска, която прекарвах при приятелите в Димитровград, През есента стана среща на лозето, което имаха духовните общества от Димитровград до с. Крепост. Запознах се с Влайчо, Леко и много други.
88. Пепелянките
През пролетта на 1953 г. ни вдигнаха по тревога и напуснахме батареята. Хората мислеха, че има пак война. Качиха ни на влака и се отзовахме до с. Търничене, Казанлъшко. На Стара планина, на поляна кацал самолет Б-29, стоварвал партизани и отлитал. Имаше 3 влакови ешелона от вътрешни войски, които обградили партизаните в с. Търничане, но не ги заловили, защото под къщите имало подземен тунел, който водел извън селото, и те избягали. Не ни даваха да пишем писма и хранителните ни дажби бяха намалени. Около полигона растеше много коприва и аз си берях и варях. Войниците видяха от мен и започнаха да варят по цели казани.
Една сутрин след посрещането на Слънцето, насочих погледа си под 45° и се концентрирах. Навлязох в духовния свят, където светлината е по-сива, както при облачно време. Има много жилища с отворени врати и прозорци, и в градините - много плодове. Като се върнах, видях пред себе си в копривата няколко пепелянки, които не ме закачаха.
89. На посещение на Братството във Варна
Дигнаха ни да отидем на стрелби в с. Галата - Варненско. Вечерта самолетът минал и пуснал позиви. В Стара Загора влакът имаше престой няколко часа и аз отидох до ръководителя, брат Руси Николов, сестра Райна Каназирева и до салона при Аязмото. Във Варна посещавах брат Велко Петрушев, от когото взимах беседи и постоянно четях и му ги връщах. В с. Галата се запознах със сестра Катя Кисельова и майка й Мария. Тя ходеше всяка неделя на беседа на братското лозе. Сънувах Учителя срещу неделята и ми каза да отида на лозето. Не пускаха никого да излезе от лагера. Сутринта рано излязох от лагера и отидох при Катя и с автобуса до Варна. Минахме покрай комендантството и никой не ни спря. На лозето се срещнахме с брат Петър Арабаджиев, Ангел и други братя и сестри. Благополучно се прибрах в казармата. Никой не беше забелязал моето отсъствие. На другия ден ни преместиха на 30 км далеч от Галата, при хижа „Родни балкани”, където проведохме учебни стрелби по самолет.
90. Новобранец и вегетарианец
Командирът ми, лейтенант Ангелов, го преместваха в Пловдив и ми предложи да отида с него. Там довърших службата си. Бяхме на Асеновградското шосе до летището, от което взимахме храна - 9 вида с месо. Ангелов извоюва да ми дадат пари - 600 лв,, все едно, че се намирам в затънтено село и трябва да си купувам сам храна. Тогава дойде Минко Тодоров Кинов от с. Бели Осъм, Троянско - млад войник, вегетарианец, и аз му помагах. Тях не ги пускаха никъде. Той имаше много роднини в с. Прослав. Помолих Ангелов да го пусне с мене и всяка неделя ходехме до Прослав и той се снабдяваше с храна за цяла седмица. Посещавах брат Михаил Стоицев и братския салон.
91. Уволнение на баща ми заради мене
На 1.01.1953 г. уволняват (съкращават) баща ми от „Транспроект”, където работеше заради мене. Комунистите веднага взимат мерки. Той ходи често при с. Елена Казанлъклиева, която живееше в стая от къщата на Николай Дойнов. Тя му казва, че ще отиде пак да работи там, където е работил, но ще мине известно време. Назначават го като временен работник - V разряд. В трудното положение, в което се намира семейството ни: аз - в казармата и баща ми - без работа, майка ми взима от Петранка Михайлова 200 лв. назаем. Петранка идва няколко пъти да си иска парите, но нашите нямат и не могат да й ги върнат, Накрая идва и казва на майка ми, че й ги прощава тези пари и няма да й ги връща. Семейството ни изкарва трудно 1953 г, но жестът на Петранка дава смелост на баща ми и той през 1954 г. отива при Тодор Василев Михайлов - директор на ж. п. управление, и иска неговото съдействие да бъде назначен отново в „Транспроект”. Той живееше на долния край на Изгрев, вдясно от Жечо и Парлапанов. Беше политически отговорник на квартала и ни познаваше добре. Отива на другия ден в „Транспроект” и веднага го назначават като старши чертожник І степен. На тази длъжност работи до 15.10.1969 г., когато се пенсионира. Подава заявление да работи още в управлението. Понеже работи много точно и хубаво, веднага го назначават. Продължава да ходи с бригади. На 30.10.1971 г. при връщане от Димитровград към Пловдив, джипката се плъзга по заледеният път и той се удря в железата отзад и припада. Излекува се и напусна работа. През лятото на 1975 г. отидохме с него, майка и Любомир на Мусала. По стръмнината в гората му стана лошо и щеше да си замине. Разтрих го, почина малко и се качихме на Мусала. Оттогава духът му се оттегли от него и започна да намалява храната. Започна мъчно да се движи. Накрая престана да яде и си замина сутринта на 22.01.1976 г. Поиска хапка хляб, сложи я в устата си, изплю я и си отиде.
92. Посещение на връх Мусала
След казармата посетих за малко езерата и след това работех при баща ми като фигурант. Започнах да посещавам редовно Мусала лете и зиме, когато ми нареждаха. В събота работехме до 13 часа, а в 17 часа тръгваше автобус от Орлов мост за Боровец, където пристигах към 19 часа. Тръгвах нагоре покрай двореца „Царска Бистрица”. Отдясно и отляво до мен заставаха две невидими същества, които ми казваха къде да стъпвам, за да ходя по пътеката, по която са ходили преди мен и да не пропадам в дълбокия сняг. Ходех в сняг до колене, при отклонение от пътеката ставаше над гърдите. Стигах хижата. Често хижарят го нямаше, но печката беше заредена, кибритът-отгоре, и шише газ до печката. Стоплях си вода и понякога преспивах и сутринта рано поемах нагоре. Обикновено продължавах направо към върха. Понякога нямаше метеоролог на върха. Преспивах на заслона, който беше добре оборудван. Знаех къде крият ключа. Посрещах изгрева, закусвах на заслона и се връщах в София. Лятото и есента в облачно и мъгливо време, като ходех през гората, краката ми напипваха пътеката. Под Ястребец често чувах ръмженето на мечките. Там имаха свое леговище.
93. Задача на Бивака
Четях усилено беседите и реших да направя задачата за отиване на Витоша нощем през зимата. На Ел Шадай имаше заслон с 2 стаи, направен от брат Димитър Стоянов, в който се приютявахме през зимата и четяхме беседата в 10 часа. На 12.02.1956 г. ме събудиха в 24 часа, с казване на името ми – „Светозаре!”, както в казармата ме събуждаха в 1 часа. Свързах се с Учителя - че тръгвам, и поех към Симеоново. Когато стигнах бялата къща на края на селото, ме заобиколиха кучетата, но понеже всяка неделя, като ходехме на Витоша, им давах хляб, те ме подушиха и се пръснаха. Снегът беше към метър, но преди да изляза на поляната пред Бивака, снегът стигна до гърдите ми. Достигнах Ел Шадай и влязох в колибата. Запалих огъня и сложих чайниците. Извадих си свещта и зачетох беседа. Като се зазори, посрещнах изгрева на Слънцето и след това допълних чайниците и приготвих гореща вода за приятелите, които скоро дойдоха. Останах с тях. Прочетох пак задачата и разбрах, че не съм я изпълнил точно. Повторих я на 26.02. От Симеоново нагоре попаднах на стъпките на вълк, който беше слязъл към селото. Помогнаха ми от Невидимия свят, като се разпръснаха облаците и Луната огря, освети пътя ми и по-лесно стигнах и влязох в колибата. Залостих добре вратата, запалих огъня и взех да чета беседа на свещ. След около час взе да се драска по вратата. По моите стъпки вълкът дошъл до колибата и драскаше. Отиде си. Излязох за изгрева и проследих с поглед стъпките му към морената под горския дом, където беше леговището му. Следващата седмица бяхме ходили на Алеко, и като се връщахме, видяхме вълка, че се движи по шосето. Развикахме се и той избяга в гората. Пак не изпълних точно задачата. На 27.05. я направих за трети път. Отидох горе, престоях в колибата до зазоряване, посрещнах Слънцето и си тръгнах надолу към къщи, без да поздравявам и говоря с приятелите, които срещнах.
94. Чудноватото спасяване
На 4.05.1956 г. след беседата на Младежкия клас със сестра ми Величка тръгнахме за Мусала. Раниците бяха приготвени от вечерта. Пристигнахме в Боровец и сме се отклонили от редовния път наляво, минахме покрай горското училище и се отзовахме при Саръ-гьол. Пожелахме да преспим в хижата, но пазачите грубо ни отказаха, понеже била почивна станция на Пенчо Кубадински и ни насочиха да минем покрай Чадър-тепе, в Дено, и да отидем на хижа Мусала Късно следобед запъплихме нагоре. Носех и нейната раница, понеже беше слабичка и лесно се уморяваше. Всичката гореща вода от термоса я дадох на нея по пътя. На една преспа видяхме голяма пепелянка, която излязла да се препича, но като се скрило слънцето, замръзнала. В края на деня излязохме на пътеката, водеща от Ситняково за х. „Мусала”, и видяхме долу хижата Оставаше да слизаме надолу и преминем през 7 ÷ 8 продълговати преспи, които пресичаха пътеката, широки 5 ÷ 6 м., дълги над 100 м, и завършваха на морена. Понеже слизахме надолу, свалих раницата на сестра ми и й я дадох да си я носи. Предупредих я да внимава, като минаваме по преспите, да не се хлъзне. Минах напред, правех стъпки по снега, а тя ме следваше. Минахме първата и втората преспа, но на третата Величка се подхлъзна и полетя надолу Извиках: „Учителю, помогни й!” Както се хлъзгаше стремително надолу, към средата на преспата, дясната презрамка на раницата й се закачи за клек и тя увисна във въздуха. Благодарих на Учителя за чудното й спасение от смърт свалих раницата си и отидох при нея, изтеглих я от преспата, взех раницата и се изкачихме на пътеката. Продължихме много внимателно да преминаваме по останалите пет преспи. По тъмно влязохме в хижата и там преспахме. Сутринта рано потеглихме за Мусала, по която святкаха и гърмяха гръмотевици и валеше дъжд. Минаваше смерч над Витоша и Рила, който изкорени много дървета и паднаха градушки. Отивайки към върха, дъждът се измести, зави наляво и когато стигнахме горе, небето беше ясно, а дъждът валеше при хижата. Посрещнахме слънцето, което се показа от облаците, закусихме и се отправихме към хижа „Грънчар”. Зад Близнаците се святкаше и валеше силен дъжд. С придвижването ни по Близнаците, бурята се премести на изток. При Песаклива Вапа пътеката беше покрита с едър град. В хижа „Грънчар” имаше пострадали от града. Обядвахме и тръгнахме обратно към Мусала. Слънцето печеше силно Величка вървеше пред мен по пътя и не забеляза пепелянка, която се печеше на слънцето, пред краката й. Чух нареждане и извиках: „Прескочи я!” Тя я видя и я прескочи. Понеже слънцето блестеше от зенита право в очите на змията, тя не забеляза Величка и не я ухапа. Втори път Учителят я спаси. Това бяха знамения за големите мъчнотии, през които сестра ми щеше да мине в бъдещия си живот.
95. Сбъднатото желание
Имах голямо желание да уча и знаех, че като отидеш на Мусала на 22.06, когато Слънцето влиза в знака Рак (лятото), направиш молитва и пожелаеш нещо, то се сбъдва. Петър Пампоров, като есперантист, има много приятели в цяла Европа, с които кореспондира. Пожелал да ги посети, но няма средства. Казва мъката си на Учителя, и Той му казал да отиде на Мусала и при започването на лятото да си каже желанието. Той изпълнява поръката на Учителя и обиколи Европа без пари, а разноските му поеха неговите приятели. Отидох на Мусала, изпълних наряда и пожелах да следвам електроинженерство, цигулка или за лекар. Яви ми се същество и каза: „Ти в миналото си бил инженер бил си и виден цигулар, и много добър лекар през XV век. Няма смисъл да си губиш времето да повтаряш това, което знаеш. Стани ученик и всичко, което желаеш, ще го проявиш.” Отказах се от следването. Два пъти придружавах Милка Говедева до връх Мусала за 22.06, на нейни разноски. Тя имаше желание да обиколи света и това нейно желание се изпълни.
96. Кой е онзи, който се явява на изпита
Величка завърши отлично гимназия и кандидатства в Машинно-електро-техническия институт (МЕИ). Трябваше да вземе сведение, атестат от службата на баща ми, където за мен имаше лош атестат и нямаше в никакъв случай да я пуснат да следва. Учителят й помага. Разболява се началникът на личен състав и неговата заместничка - младо момиче, което не знае подробностите, й дава много хубав атестат и тя влезе да учи електромашини и апарати по мое предложение. Беше болнава и я скъсват на 4 изпита и трябваше да повтаря годината. Най-страшен беше изпитът по ОЕ (основи на електротехниката) при Минчо Златев - наричан от студентите Минчо Мъглата.
През 1946 г. излиза първият випуск електроинженери и отиват по станции, където правят много поразии: изгарят инсталации, гърмят трансформатори и др. Викат го в ЦК на Българската работническа комунистическа партия (БРПК) и го питат на какво учи студентите, че те нямат елементарни знания по ОЕ. Стяга се и къса много студенти. Имаше завършили семестриално, но не могат да вземат ОЕ. Станал страшилище за студентите. Не пишел 6, на себе си-5, на владеещите отлично материята - 4, а на изкаралите - 3. Спяхме с Величка в малката стая, в която живееше дядо Кънчо. Като ми каза положението си, й ударих два шамара и й казах, че ще си вземе всичките изпити. Най-напред, на другия ден да отиде на ОЕ. Послуша ме и отива при стаята на Златев, Събрали се над 50 студента и никой не смее да влезе. Излиза професорът Минчо Златев и ги поканил; „Колеги, заповядайте на изпит!” Величка казала: „Аз ще вляза.” Отваря вратата и влиза в кабината му. Започнала да говори, но непомни нищо от това, което е говорила (влиза същество в нея и отговаря на въпросите). Минчо Златев остава много доволен от нея и като никога, й пише 5. Изпраща я до вратата и казва на чакащите състуденти: „Като тази другарка да знаете Основи на електротехниката” Величка се върна радостна вкъщи и придоби силен импулс да учи и изкара и другите 3 изпита. Не се наложи да повтаря годината. Завърши МЕИ и по разпределение работи известно време в завод „Кремиковци”, а след това - като преподавател в техникума „Киров”. Научи добре френски език.
97. Съпругът - кармичен враг
Сприятели се с Данаил Жеков. Казах й, че с този човек ще има много страдания. Обясних й, че няма да излезе на глава със свекъра си Иван, а тя отговори, че било лесна работа. Не ме послуша. В хороскопа си има на Асцендента знака Риби в съвпад с Марс и той, Марс, в опозиция с Плутон в Дева. Това дава упорит, борчески характер. В миналото е била генерал и е печелила много битки, но тази с Иван не можа да се справи и избяга от дома на Данаил и дойде да живее у нас. Скоро отиде в Тунис със сина си, където работи няколко години като преподавател по електромашини и апарати. Страданията, предсказани в екскурзията на Мусала, се проявяват, Първо-неудачната женитба. Работата в Тунис се оказва много трудна, понеже децата били много мързеливи и не искали да учат, а тя отговаря за тях. Изтича й договорът и тя се връща за България през Париж. Отива в „Нотр Дам” и се моли. Отрицателните същества й казват да купи хубава кола за 5000 долара. Тя не слуша интуицията си, взема колата и се връща в България. По новия закон й искат мито 100 % - да плати 20 000 лева. Не може да плати и държавата взима колата. Печалбата й от няколкогодишен труд отива на вятъра - заплаща греховете на Данаил и рода им. Данаил взима хубави снимки на Учителя от Вергилий, размножава ги и започва да ги продава скъпо и да печели. Учителят казва в Словото, че не позволява Неговият лик на снимки да се използва за печалба.* Отнася се и до мене, но аз ги продавам колкото ми струват за отпечатването и филма: 20 ÷ 25 стотинки за малките и 40 ÷ 50 стотинки за големите.
Сестра ми с детето си няма къде да живее и решава да отиде във Франция. Паспортът важеше 10 години. Отидохме към Мусала с нея, но тя не пожела да се качи на върха, а остана да пее при езерото „Окото” Исках да я изведа горе, за да се намалят страданията, които я очакваха. При езерото пред мен, тя изпя „Ранен час” и след няколко дена замина за Париж, без да ми каже, но аз знаех вътрешно. Сблъсква се с големи мъчнотии. Остава на улицата, без квартира, пише писмо до кмета Жак Ширак и той й дава хубав апартамент в центъра на Париж. Разведе се с Данаил.** Споменах, че има на Асцендента Марс в Риби, в опозиция с Плутон в 7 дом. Първата й женитба с Марс на Асцендента беше ад, от който още носи последствията. Родът на Иван са били морски пирати, които няколко пъти са я давили и отнемали живота й. Омъжи се повторно за същество с Нептунов характер - човек на проявената Божия любов. Живеят като добри приятели и си помагат във всичко. * Аз го бях предупредил, че това е нарушение от негова страна, поради което бяха наказани със загуба на 5000 долара - толкова, колкото струва колата, която тогава бе голяма сума, възнаграждение за 3 години работа. Изгубиха всичко. ** Виж „Изгревът”, том VIII, стр. 540 ÷ 541, 548 ÷ 549, 569 ÷ 570. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)
98. Кой бе истинският крадец на Рила
През пролетта на 1956 г. работех при брат Гради бюста на Георги Димитров от мозайка в удвоен размер. Беше за град Ардино, където го откарахме и монтирахме. През лятото бяхме на езерата. С брат Гради бяхме в една палатка и работехме постоянно. Моят добър приятел Влад Пашов ръководеше духовната работа - беседите, а Антов и Симеонов - кухнята и магазина. Забелязали, че липсват пари от касата на магазина и взеха да подозират мене, че вероятно взимам продукти. Разбрах от намека, който ми направиха, и престанах да се занимавам с магазина. Те да се оправят. След беседата на Молитвения връх и закуската, вземах раницата и обикалях върховете. Това ми беше хубава почивка от грижите за продуктите. След няколко дена дойдоха и ме помолиха да отида пак в магазина и да преглеждам продуктите. Сутрин преглеждах зеленчуците: домати, чушки, зеле, моркови, картофи, плодове и всичко, което започва да се разваля, го давах на дежурните веднага да се сготви. Оправи се състоянието на продуктите, да не се хвърлят, за които беше платено плюс цената и два превоза. Влад Пашов ми даде да чета беседата в петък, когато постех, и един „брат”, С. С. ме атакува, и аз едва я прочетох. Повече тази личност не дойде на езерата. Влад ми се скара, че от поста не съм могъл да прочета добре беседата, Следващата 1957 г., когато търсехме скрития братски инвентар под Молитвения връх, намерихме 3 кутии от халва, 5 кг., пълни с паниран кашкавал - гранясал. Там бяха затворени липсващите пари от магазина. Знаех, че ще стане буря и изпратих семейството ни да слезе. С бай Янко свалихме багажа до пункта „Мальовица”, откъдето Николай Дойнов го извозваше с камион до Изгрева. Предадох му багажа и го предупредих да внимава да не забрави нещо.
99. Бурята
Върнах се веднага в лагера, където духаше силен вятър. Казах на Стоянчо дърводелеца да притегне въжетата на палатката, бях изпотен и отидох да се изкъпя на банята. Стоянчо не изпълнил това, което му казах. Взех да се къпя, но ламарините, по които течеше водата, падаха от вятъра. Приятелите, които ми отстъпиха да се измия, ги оправяха, докато се измих. Отидох в палатката, легнах и веднага съм заспал. Събудих се посред нощ. Палатката паднала върху нас и духаше силен вятър. Излязох навън - не можеше да се изправи палатката, Вятърът, който духаше от юг, утихна и заваля проливен дъжд, Почти всички палатки .бяха съборени. Отидох в кухнята и запалих огъня на огнището. Скоро тя се напълни от пострадалите приятели и прекарахме там до сутринта. Падна гъста мъгла и стана студено. Запрехвърча сняг и брат Борис с голямата група тръгнаха към Вада. Останахме да приберем лагера: брат Гради, Ганка, Ружа, Катя Грива и аз. Преместих се в палатката на Гради. До вечерта наваля половин метър сняг. Сутринта беше студено и всичко замръзнало. Небето се изясни и посрещнахме Слънцето. То скоро ни стопли и стопи снега. От билото до езерото имаше разпръснати лъжици, вилици, чинии, шапки и други, които започнахме да събираме в кафези. Събрахме и скътахме падналите палатки, скрихме гредите от кухнята и магазина, След няколко дена слязохме от планината. Това беше знамение, което ни показваше какво има да се случи с Братството.* __________________________________ * За бурята през лятото на 1949 г. виж „Изгревът”, том VIII, стр, 170 ÷ 172, том XV, стр. 374 ÷ 378. За злокобното знамение виж „Изгревът”, том III, стр. 359 ÷ 371, (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)
100. Липсващият денк и парите на богатия
В София разбрахме, че ни липсва денк с дрехи, балтони и обувки. Николай забравил да го вземе. Повдигнах голям въпрос за нехайството му и Братският съвет решил Николай да ни плати за денка 50 лева. Срещнах Николай, който се занимаваше с финансите на Братството, и се сети, че има да ми дава пари - 50 лв. Бръкна в десния джоб на панталона, извади тесте с пари от 100, 200, 500, 10 000 лв,, но 50 лв. нямаше. Същото и от левия джоб. Каза ми: „Като те срещна друг път, ще ти ги дам.” След няколко дена му направиха обиск и му взеха скритите в дома му 120 милиона лева, Интернираха го в Белене, където след слизането от влака ги посрещат конни милиционери с камшици в ръце и така ги откарват в бараките. Габровци му дават пари да плаща на здрави, силни хора да изкопават нормата му, и така оцеля. Ще ми върне парите в друг живот. Майка ми взе открит лист и посети Ванга, която я извиква от края на опашката от насъбралите се над 100души. Казвай: „Идвайте по-често при мен. Вие светите и ми давате сили, а другите само взимат от мене, Дрехите ви са попаднали у бедно семейство, което е имало нужда точно от тях. Не ги търсете.” Тогава четях усилено беседите. В 1 часа ме събуждаха, като казваха името ми, и четях до 6 часа няколко беседи, като си правех записки на стенография. След това тръгвах на работа. Така успях да прочета издадените беседи 2 ÷ 3 пъти, по видове. Челото ми, което беше 3 см. се увеличи на 6 см. Придобих вътрешно знание, с което винаги можех да разполагам. Минавах през законите на Питагоровата школа и само мълчах, но записвах всичко важно по теми в тетрадки на стенография. Имах стотина такива тетрадки.
101. Обискът на 6.ХІІ.1957 г.*
След свършване на лятната школа на Рила, всяка неделя ходехме на бивака Ел Шадай с Влад Пашов, Иван Антонов, Методи Константинов, Петър Филипов, Крум Въжароа, Борис Николов, Гавраил Величков, Петър Манев, Никола Гръблев, Атанас Николов и др, Вървейки нагоре, астролозите постоянно ме изпитваха, като ми казваха Асцендентът, Слънцето и Луната в кои знаци са, и да определя характера и качествата на човека. Виках на помощ интуицията си, разбирах за кого става въпрос и го описвах много добре. Влад Пашов ме учеше, а другите нищо не ми казваха по Астрология, а само ме изпитваха.
През 1957 г. започнах да работя мозайки в „Софстрой” при майстор от бригадата на Борис - Илия Василев от Симеоново. В Братството ставаха много борби в Братския съвет между Антов и Коста Стефанов срещу Борис Николов и останалите от съвета. Не се прие финансовият отчет на Коста Стефанов. Тогава Антов предизвика финансова ревизия на Братството. Веднага дойдоха двама финансови ревизори: Самуил Захариев Стоянов и Крум Георгиев Тодоров. В средата на месец ноември подредихме беседите в мазето на Жечо Панайотов. Имаше подвързано цялото течение беседи на брат Неделчо Попов. Поисках на сестра Милка Аламанчева да ми ги продаде, но тя ми отказа. Цялото мазе беше пълно с беседи, които подредихме добре. На 1.12.1957 г. - неделя, голяма група от Изгрева отивахме на Бивака и спряхме на почивка под сипея, където бяха изкопали основите на новостроящия се дом на строителите. Там казах: „Братя, тези финансови ревизори са дошли да-проучат къде какви беседи имаме и да ги конфискуват. Дайте да скрием беседите, за да ги имаме и да ги ползваме.” Всички ме нахокаха хубаво: „Кой дявол е влязъл в тебе, за да говориш такива неща?” Само брат Влад на другия ден ми донесе най-важните книги по астрология, да му ги скрия. Бараката ни беше построена върху колци и отстрани иззидано с тухли. В това ниско мазе само аз можех да се провирам и там навътре скрих всичко. Дойде 6.12.1957 г. - петък. Отидох рано на Младежкия клас. Но беседата не почна. Оказа се, че Изгревът е блокиран и обраха от приятелите и складовете 22 камиона с беседи, снимки и други наши пособия. За пръв път закъснях за работа (обикновено отивах 1 час по-рано) и се извиних на техника. Той ми каза: „Няма нищо, и аз съм от властта и знам за тази акция отпреди 10 дена.” Върнах книгите на Влад и той ми благодари. Бяха му обрали всичко. Спасихме беседите от пловдивските стаи, които ги изнесохме през нощта. Сестра Олга Славчева дойде и ме попита какво ще стане по-нататък. Отговорих й, че ще осъдят Борис и Жечо. Подготвили са смъртна присъда, но няма да намерят доказателства, че сме шпиони, и ще ги осъдят на 10-ина години (на 12 г. ги отсъдиха), ще изкарат няколко години в затвора и ще ги освободят, Тя ме нарече с името „пророче”.
* Виж „Изгревът”, том I, стр. 598 ÷ 600; том III, стр. 235 ÷ 237, 258 ÷ 261. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)
102. Защо не уволниха дъновиста
Майка ми се разболя от гастрит и не можеше да се храни. Имаше постоянни болки в стомаха. Започнах да я водя всяка неделя на Витоша, през с. Бистрица по Янчева река, към хижа „Алеко”. Вземах чайник и на определени места палех огън и заварявах вода, от която пиехме обилно. Тогава почти нямаше туристи по този път и никой не ни безпокоеше. Майка ми ходеше бавно - изчаквахме я. Постепенно, се оправи. На жарта печахме филии хляб и тя ядеше от тях. Почна да яде 40 дена непрекъснато препечени филии с чубрица, и болките в стомаха престанаха. Почна да се храни нормално, укрепна и оздравя напълно. Помогна й чистият въздух и горещата вода, по няколко канчета на екскурзия. Тогава ме преследваха четирима агенти. Като отивах на работа, вадех тетрадка с извадки на стенография. Надничаха отляво и отдясно, но нищо не разбираха. Единият живееше в къщата на Николай Дойнов. Аз мълчах в работата, нищо не говорех, а само работех с любов. Взех бързо 7-и разряд. Отлично знаех теорията. Комисията попита как работя, техникът им показа мозайки - стълби и плотове, които бях работил. Писаха ми отличен. Агентите, като не намериха нищо, в което да ме обвинят, отиват при началника ми Нешо Атанасов, който имаше ранг на министър, и му докладват: „Другарю началник, във Вашето управление има един голям враг на комунизма, който трябва да уволните. Той е дъновист. Става рано, посреща слънцето, не яде месо и не посещава събранията на ОФ организацията.” – „Как се казва този човек?” - «Светозар Крумов.” – „Ами той ми е най-добрият работник. Когато комисията не приема някой наш обект, поради допуснати дефекти, изпращам него, и той оправя всичко. Обектът се приема с отлично качество и след това няма никакви оплаквания. Де да имам десетина като него, па каквито и да са: фашисти, дъновисти! Оставете човека на мира да си върши спокойно работата си!” Това беше заповед за тях и те ме оставиха. Така за добрата ми работа, началникът ме отърва от това непоносимо преследване.
103. Обвиненията
В работата бях дежурно виновен за всичко. Всички бели, допуснати от членовете на бригадата, ги приписваха на мене. Работехме на Биологичния институт, и за да не науча как се прави римската мозайка, ме пратиха с двама най-възрастни да работя в Подуене два блока на „Кремиковци”. Имаше бетонобъркачка „Кайзер”, която бъркаше много бързо замазка за подова настилка. Набърквахме няколко барабана замазка, качвахме я в стая на етажа и цял ден я обработвахме - изкарвахме 300 %. На Биологичния институт налагат много римска мозайка. Тя стегнала и не могат да я изтъркат. Веднага ме извикаха на помощ - бях специалист по търкането. Видях обстановката, сложих на машината отпред желязо 40 кг. и почнах да търкам. Свързах две машини една до друга с дъски и поставени тежести. Работата тръгна. Работехме на две смени и изтъркахме мозайката. Бригадирът ми пишеше по две надници на ден. Като търках, видях паднала муха в калта. Спрях машините, взех мухата и я пренесох на сухо място. Говореха си: „Той е луд, за една муха спира машините и пречи на работата.” След това, като правехме стъпала и обикновени мозайки, трябваше някой да остане да приглади мозайката. Никой не желаеше да остава и аз по желание оставах за 2 ÷ 3 часа. Бригадирът ми писал по 1/2 надница на всяко оставане и аз имах 40 надници и съответно - висока заплата, а другите - 25. След това всички желаеха да остават за довършване на работата. Техникът Дако Еревинов, който имаше архитектурно образование, пита: „Кой направи тези стълби и недоизтъркани чела?”-Светозар. – „Кой направи тези нефугирани цокли?” - Светозар – „Тогава вие къде сте работили? Ще дам всичките пари на Светозар, и той ще поправи грешките.” Оттогава престанаха да ме обвиняват неправилно.
104. Гаражите и кучето Белчо
От южната страна покрай мястото, където живеехме, минаваше път и на стълб имаше лампа, която светеше нощем. По време на пълнолуние, сутрин рано, като си правех молитва, чух зад мен особен шум. Обърнах се и видях два таралежа, изправени на задните си крака, танцуваха. Беше пролет. Вероятно пълнолунието им влияеше. Друг път кучето ни Белчо влезе в стаята ни, спря до кревата и взе силно да лае, но не смееше да влезе под леглото. Отидох да видя какво го безпокои толкова много и видях таралеж, извадил бодлите си нагоре. Използвал, когато вратата е била отворена, и се промъкнал под леглото. С метлата го търкулнах на лопатата и го изхвърлих навън. Белчо беше много вярно куче, подушваше хората, които имаха лоши мисли към нас и яростно.ги лаеше, та не припарваха покрай двора ни. Шест пъти го тровиха и аз го спасявах, като му наливах в устата голяма лъжица рициново масло. Веднага изхвърляше погълнатата отрова, и оживяваше. Живя в дома ни повече от 15 години.
105. С пълно болшинство
През 1960 година, за Петровден посетихме езерата. На 11.07.1960 г. в 5 ч и 30 минути ми се яви Учителят и ми каза да се готвя да вляза в ръководството на Братството. Казах, че има много по-издигнати братя от мене; Борис Николов, Гавраил Величков, Никола Гръблев и др. Отговори ми: „Ти се готви. Ще минете през още едно страдание, което ще ви сплоти, и ще дойдат по-добри дни за Братството.” След 30 години - един нов цикъл - ова стана през 1990 г., когато в Айтос ме избраха с пълно болшинство в Братския съвет (Сатурн беше в Козирог). Следобед в 15 часа на вътрешния Близнак имах втора среща, на която ми каза, че съм дошъл на Земята да уча търпението и смирението, да стана разпространител на Словото. Обясни ми кой съм в другия свят и да работя с любов, за да разреша правилно задачите си. Аз не наруших абсолютната дискретност - основа за влизането на ученика във вътрешната школа на Учителя.
106. Срещали ли сте черна магия?
През 1958 г. осъдиха брат Борис Николов и брат Жечо Панайотов на 12 години затвор. Борис го изпратиха да работи на кариерата в с. Огняново. Мария Тодорова всеки петък го посещаваше и носеше по две торби храна. Борбата продължаваше на Изгрева. На брат Борис не му беше лесно, а и тук борбата беше голяма. С Петър Филипов, на когото Борис повери сестра Мария след процеса, редовно я посещавахме. Сестра Мария беше много чувствителна и схващаше всичките злини, които се отправяха към тях. Домът им често беше обикалян от Любен евреинът. Направили магия двамата с Борис да си заминат за 48 часа. Мария усеща тежкото влияние и веднага ни извика. До източната страна на къщата имаше пчелен кошер, в който беше сложена магията (черна топка от парцали, преседели 40 дена в гробищата), обработи се и кака Станка, без да я пипа с ръка, я хвърли в реката.* На другия ден двамата извършители - Мария Иванова и Коста Стефанов, си заминаха в едно и също време. Опитаха се и на нас да сложат магия, но кучето Белчо ги подуши и взе да лае яростно. Веднага излязохме с баща ми и брат ми и видяхме Тошо босия, който бягаше по улицата. Този период изтече безвъзвратно. Майка ми 3 пъти се трови от гъби (Слънце в Скорпион в квадрат със Сатурн) и все нощем й помагах с мляко и паси. Петър Филипов се отрови от печурки купени, и сготвени от снаха му Цветанка, която много тормозеше брат му Илия. Една от печурките е била по-стара и взела да се разлага. Казах му веднага да пие мляко, но той не ме послуша, пости, прави горещи бани и чак на третия ден пи и се оправи.
_____________________________________ * Този случай много пъти ми го е разказвала Мария Тодорова с най-големи подробности. Той е верен и проверен, (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)
107. Лотарийният билет
На 5.03.1960 г, майка ми получи златен медал за многодетство. В целия ни квартал нямаше друга жена с 4 живи деца. В тази работа помогна и брат Крум Въжаров, който работеше в Профсъюзите. При разговор с Учителя, на няколко братя, между които и Крум, Той казва, че на един от тях ще се падне от лотарията милионът. Падна се 1/4 - един билет на Крум, който не поглежда билета си. Получава парите, купува кола с дини за събора 1943 г. и направи пътека от Дървенишкото шосе до салона с плочи. Ожени се за Ярмила Менцлова. Отидох у тях и жена му охкаше от болен зъб. Помилвах я по болното място и болката й престана. На другия ден ме заболя на същото място моят здрав зъб. Разправи ми един свой сън. Отишла в Невидимия свят и вижда хубава триетажна къща. Запитала: „На кого е тази къща?” – „На Светозар.” – „Ами той тук, на Изгрева, няма нищо.” – „Да, но всичко, което той е спечелил на Земята, го изпраща тук, и е изградил този дом.”
108. Пенчо Кубадински и мозайкаджийската бригада на Борис Николов
Борис Николов излезе от затвора на 1.01.1963 г. и работеше мозайките на дома на МВР - сега Сатиричен театър. Пенчо Кубадински му наредил да организира бригада, с която да изработи мозайките на новото Министерство на транспорта. Покани ме и мен. През есента на 1963 г. се събра бригада от около 30 души - Савата, Николай, Крум Въжаров, Методи, Балючев и др. Отначало работехме на профсъюзния дом на транспорта, Дойде да работи в бригадата и малката сестра на Сава - Еленка, с която по-късно станахме приятели. Прехвърлихме се и завършихме Сатиричният театър. Започнахме Министерството на транспорта. В бригадата Борис приюти десетина души, минали през лагера в Белене. Бяхме 30 мъже и 5 жени, към които се отнасяха лошо. Даже Савата се отнасяше много лошо и жестоко към сестра си Елена. Борис ме извика и ме помоли да поема жените и да ги науча да работят. Те бяха много прилежни и бързо се научиха да търкат и зареждат машините с шмиргели, особено Елена. Римската мозайка, за да стане красива, иска да се търка много.
Кубадински удвои цената на търкането и получавахме добри заплати.* Стъпалата и плотовете работихме в топлото мазе и после ги монтирахме. Николай Дойнов не можеше да се разбере в работата с никого и Борис го тури сам да монтира плотовете. Всяка вечер Кубадински идваше да проверява как върви работата. Борис ме направи отговорник - да се грижа за материалите и доставянето им. Една вечер Кубадински ми каза: „Светозаре, стъпалата не са монтирани точно.” Извадих метъра и пред него измерих стъпалата от едно крило: 15 см височина, 15 см, 14,9 см и т. н. Той каза: „Отлично.” По това време се построи ЦУМ и за година стъпалата от римската мозайка се изядоха от ходенето на хората, Кубадински поиска от нас да направим стъпала, които да не се изядат от движението на хората. Брат Борис беше специалист по свойствата на минералите и докара от с. Гложене черни, много твърди, мъчни за обработка камъни, от които направихме стъпалата. Те няма да се променят до 100 години. Министърът, като гледаше хубавата ни работа, ми предложи да ни представи да получихме ордени. Казах му, че е по-хубаво да ни награди с пари. Той се усмихна и отпуснал 10 хиляди лева за мозайкаджиите. Началникът, главният инженер и счетоводителят взимат по 2 хиляди лева, тримата техници взеха и те и ние получихме по 18 лева - да пием по една боза. Ходех в пощата,, където заседаваше Министерският съвет под ръководството на Кубадински. Казвах му от какво имаше належаща нужда, например бял цимент, дигаше телефона и до няколко часа циментът идваше. Милиционерите ме познаваха и ме пускаха (Кубадински ги беше предупредил). Веднъж, когато Кубадински влизаше в коридора на пощата, зад него падна един голям полиелей, който за щастие не го засегна. Веднага се разтичаха и установиха, че куката, за която е закачен тежкият полиелей (400 кг), е ръждясала, изгнила и не издържала. _____________________ * Пенчо Кубадински - от 1962 г. до 1966 г. е министър на транспорта и съобщенията. От 1968 г. до 1971 г. е министър на строежите и архитектурата, (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)
109. Защо се разтури мозайхаджийската бригада
През 1968 г. обектът се завърши и останах с Елена, Станка, Янчева и Джидров да отстраним дефектите и да го предадем, Борис с бригадата отиде да работи на гара Горна Оряховица. Той имаше голяма слабост към габровците, които работеха в бригадата. Бяха 5 ÷ 6 души дошли от Белене, без да имат нужните знания, а той им даде най-високите разряди, Пращаше ги на специални обекти на БОДК (Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус), да вземат повече пари, но те закъсваха и ние - бригадата, отивахме да довършим работата. Това създаде голямо недоволство и бригадата се разтури и Борис остана без хора.*
Много пъти, заради неразумните им отношения и неправилни нареждания, аз решавах да не ходя повече у тях.** Обаче Учителят ми каза да го посещавам и поддържам, защото има много трудна задача. С Елена вземахме пъпеши от пазара, които той много обичаше, и отивахме у тях. Той интуитивно схващаше, че аз остро реагирам на неговите глупави прояви и се чудеше защо пак го посещавам. Взех да не обръщам внимание на глупостите му и постепенно оправихме отношенията си.
Кубадински дойде с 50 архитекти и министри да приеме обекта. Влезе в стая, накована с паркет, и той взе да пука. „Да се накове наново!” Беше обут с гьонени половинки, засили се, плъзна се по полираната мозайка и стигна до края на коридора. „Мозайката е приета!”
__________________________ * Бившите затворници не са могли да работят, но са боготворели Борис, докато останалите работници от бригадата са им изкарвали надниците. Виж „Изгревът”, том VII, стр. 120 ÷ 121. **За деянията на мозайкаджийската бригада на Борис Николов виж в „Изгревът”, том X, стр. 760 ÷ 763. (бележки на съставителя Вергилий Кръстев)
110. Сеансите
С Елена се прехвърлихме в „Софстрой” при Илия Василев. От 1965 г. отидох да живея при Петър Филипов. Той дойде от Русе, стана като строител софийски жител и си направи къща, в която живееше с брат си Илия. На 27.01.1965 г. почина брат му и можеха да му сложат някой агент да живее при него, понеже имаше жилищна криза. Покани ме да живея при него и аз отидох. Петър е духовен брат и всяка събота с него и Елена приготвяхме вечеря и провеждахме молитвен наряд с приятели от Изгрева и от провинцията. Често ни гостуваха сестра Надка и брат Добри Ганев. Надка беше сензитивна - проводник, и чрез нея говореше Учителят. Изпадаше в транс и Учителят чрез нея ни даваше напътствия как да се справяме с мъчнотиите, които ни съпътстваха.* Правени са много сеанси, на които присъстваха сестра Милка Периклиева, Верка Куртева, Райна Найденова и др. братя и сестри. На 27-и се събирахме всеки месец за Учителя и често при сестра Мария Тодорова. Прочитахме беседа, пеехме песни, понякога имахме и сеанси и вечеряхме. В Братството борбите не преставаха. Посред нощ пренасяхме вещи и беседи, останали от обирите, да ги запазим у Петър и на други места. * За Надка Куртева виж „Изгревът”, том X, стр. 491 ÷ 560. А за това как се проявяват медиумите виж „Изгревът”, том IV, стр. 639 ÷ 641, точки 20 и 21. (бел. на съставителя Верги лий Кръстев)
111. Отровната трева
На 26.06.1966 г. отидохме с автобус на Пирин, до хижа „Вихрен”. Петър работеше в бригадата на брат Гради Минчев в „Паркстрой”. Правеха фонтани и фигури, с които украсяваха градинките на София. С техния автобус осъществихме екскурзията. Бяха Петър, баба Божанка с двамата му племенника, Филип и Пламен, Балючев, Недялка, майка ми Стевка, Елена и аз, Игнат Котаров и други. Вечерта стигнахме до хижата, но не искаха да ни приемат, понеже правеха ремонт. Предложихме им да помогнем и хижарите се съгласиха да преспим там. Заварихме вода и брат Игнат излезе да набере мащерка, но в тъмнината откъснал друга подобна трева, която сложи в горещата вода. Пихме от чая, но децата не искаха да пият от него. Станахме рано и изкачихме връх Вихрен. Слязохме до хижата и се прибрахме с автобуса. От този чай всички получихме разстройство за няколко дена, Излекувахме се, но разбрахме, че Пирин не е подходяща планина за посещение от хората на Братството. Учителят ни е определил Рила, Повече не съм ходил на Пирин.
112. Наблюдение и следене чрез пеленгатори
С Петър обработвахме двора пред къщата. Имаше ягоди, малини, които поливахме и даваха добри плодове. Сеехме и зеленчуци - главно домати. През есента правехме желета и сиропи от плодове. Петър беше специалист сладкар и научихме някои неща от кулинарното изкуство. Всяка събота сутрин почиствахме къщата. Забърсвахме пода и изтупвахме чергите. Веднъж в бързането съм отишъл на работа по чехли в КОЦМ - цветни метали. Вечерта след полунощ, след свършване на срещата ни, взимахме персоналния автобус до Бистрица в 1 часа и оттам се качвахме на големия Купен. Вечерта, обновени, се връщахме в София. Занимавахме се с астрология. Петър имаше хубави таблици, правех хороскопите и общо ги разчитахме. През зимата работата намаляваше. Взимахме отпуска и обикаляхме приятелите в провинцията. Отивахме в Русе при брат му Ною, оттам - във Варна, в Айтос у семейството на Добри Ганев. Знаехме къде е ключът, влизахме и приготвяхме няколко яденета. Вечерта Надка и Добри се връщаха и вечеряхме. Посещавахме и брат Георги Куртев. Завръщахме се обогатени в София. Там постоянно ни следяха. Много нощи идваха военни коли с пеленгатори да ни засекат, ако предаваме с радиостанция. Следяха ни и на Витоша и ни следваха до Малкия Купен, да не носим радиостанция и да предаваме. Един дойде, докато почивахме на полянката, и взе да къса цветя и влезе в гората. Минахме там, където береше цветята, и ги видяхме хвърлени в тревата. На връщане пак ни следваха и тръгваха след нас. Ние знаехме наизуст правата пътека и слизахме много бързо и те ни загубваха в лещаците. Вечерта агентите се събирали в Руския ресторант и коментирали, че много бързо слизаме и не могат да ни настигнат. Там работеше сестра Донка Проданова, която слушала разговорите им и ни осведомяваше. Големият Купен беше много чисто, девствено място. Като легнеш следобед на гръб, се виждаше Венера в зенита. Той беше барометър за София. Щом се появи там облак (шоп), времето се променя и вали.
113. Вярвате ли в психотронното оръжие
Срещу дома на Петър четирима полковници от Държавна сигурност (ДС) си направиха къща и редовно ни следяха. Петър реши да осинови големия си племенник Филип, като мислеше, че той е прероденият му баща и че ще продължи духовната работа, Петър имаше Уран във Водолей в зенита в квадрат с Марс в 12 дом, което показва много разправии с милицията, придружени от обиски, Племенникът му имаше Уран в съвпад със Слънце в Лъв, квадрат с Марс в 6 дом, което дава връзка с милицията (не е като него свободолюбив) и показва, че ще го предаде. Аз му казах за тези аспекти и той се разсърди, но скоро опита действието на аспектите.
На 20.03.1972 г. - идването на Пролетта, отидох да живея при родителите си в бараката. Петър беше изнесъл навън посудите, които бях купил, и си ги взех. С Елена ние го пазехме и му помагахме. Правиха му 6 пъти обиски и му взеха всичко. И другото се сбъдна - за сина му. Съседът му от запад Краю беше дипломат и притежаваше психотронно оръжие, с което облъчваше Петър. * Той избяга при брат си Ною, придружен от Мария Марашлиева в с. Миндя, където почина на 20.04.1984 г. Щом племенникът му Филип влезе в дома му, братският живот изчезна. Той се свърза с Огнян Дойнов и му продаде парцела на Пенка Краева.
* Аз лично няколко пъти съм ходил в къщата му и повече от 10 минути не можех да издържа. Отвсякъде невидими хиляди иглички ме нападаха както по тялото ми, така и етерния ми двойник. Часове след това не можех да се възстановя. Знаех, че това е нападение, но го свързвах с откраднатия архив на Савка от Витоша. Приемах, че го атакуват от Невидимия свят. Виж „Изгревът”, том III, стр. 197 ÷ 206; том XIX, стр. 971 ÷ 974. (бел, на съставителя Вергилий Кръстев)
114. Раждането на сина и получаване на дом
През 1974 г. се оженихме с Елена и на 18.01.1975 г. се роди синът ни Павел. Бременността на Елена не беше лесна. След шестия месец се оказа, че детето е хоризонтално в утробата, и раждането трябва да стане с операция, Казах й, че детето ще се обърне и тогава ще го роди леко. За задържане на детето влезе в болницата за 2 седмици. Живяхме с нея в малката стая при майка ми и баща ми. При деветия месец ги предупредих, че детето може да се обърне и веднага.да я заведат в Майчин дом, понеже аз бях на работа. На 17.01.1975 г, детето се обръща и родителите ми я закарват в родилния дом до гарата и на 18.01.1975 г. се роди Павел. Акушерката й каза: „Елена, ти си царица. На 10 хиляди случаи един път се случва да се обърне детето.” В бараката беше тясно и Павел си изгори лицето на кюнеца. Елена отиде с него при сестра си Вера да живее в София. По ул. „Латинка” изкопаха и направиха дълбоки канали и в 1976 г. ни накараха да напуснем жилището си. Спряха ни тока и водата и ни караха да живеем в кв. „Люлин”. Аз категорично отказах, понеже работех в заводите на Гара Искър и поисках жилище в кв. „Дружба”. При привършване на работата в министерството, от БДК ни извикаха на италианската легация да направим балкон с еенецианска мозайка до 1 юни, празника на Италия. Първия ден не ни пуснаха да влезем, но бързо ни проучиха и ни дадоха пълна свобода. Справихме се бързо и добре с работата преди срока и ни платиха. Петко Илиев - началникът на БОДК, ме извика и ми предложи да работя в управлението му по подържане на легациите. Ще ми плащат с долари и всеки месец ще бъда в различни страни. Като видях, че всичките им началници са агенти с пистолети, отказах. Затова при отчуждаването ме въртяха 6 месеца, докато си намеря квартира. Съветът ми дава апартамент в някой блок и като отивам на посочения адрес, намирам човек, който ремонтира апартамента, даден му преди няколко дена. Така обходих десетина адреса и отидох при подпредседателя Цървенков (мислех, че е моят класен от гимназията, но беше съвсем друг човек), да ми посочат квартира, която да не е заета. Нареди на някой Николов, който ни посочи сегашното ни жилище. То било канцелария на строежите и беше доста разнебитено. Оправих го след това, за около 6 месеца. Бараката ни я оцениха за 1000 лв. Влязохме да живеем заедно с майка ми и плащахме наем.
115. Гълъбите
На Изгрева бяхме навикнали да храним врабчетата, а тук имаше гълъби, но комунистите забраняваха да им даваме храна до блока и ние им носехме надробен хляб на една поляна, далеч, на около 200 ÷ 300 метра от блоковете. Ята от гълъби ни следваха и кацаха около нас и кълвяха хляба. Познаваха ни отдалеко и идваха при нас. Постепенно животът очовечи комунистите и се стигна до положение те да ги хранят и ние да им даваме храна пред нас, а противниците ни взеха да им хвърлят изостаналия им твърд хляб. Една зима стана много студено и Станка Желева, Павел и други събраха в кафези замръзналите гълъби и ние ги сложихме на балкона (остъклен), където размръзнаха и почнаха да се разхождат. Хранехме ги и щом почнеха да хвъркат, ги пускахме. Сега всяка сутрин ме чакат да се върна от посрещане на изгрева на слънцето и пред блока накацват около мене. Хвъркат над главата ми, когато искат храна, трептят с крилата си пред лицето ми: Имаме над 30 редовни гълъба. Откъдето и да се връщам, те ме познават и кацат пред мен и чакат да им дам жито. Те най-добре го ценят и използват. До стълбата на входа беше паднало гълъбче. Помилвах го и то взе да мърда. Втори път го помилвах и то се изправи и отиде до стената. Спед третото помилване хвръкна.
116. Черешите
Преди няколко години през пролетта отидох на мястото на Учителя. Войник с автомата си през рамо се беше качил на черешата и береше.То дори и другите не смееха да му кажат нещо. В мен влезе същество и го изкомандвах да слезе веднага: „Ти нямаш право да береш, защото не си ги садил и довечера, като дойде смяната с камиона ви, ще кажа на началника как пазиш легациите.” Войникът си тръгна и повече никой не дойде от войниците да бере череши. Там бяха Божанка и Петър Ганев. Тя ме попита: „Може ли ние да си съберем от падналите череши по земята?” – „Разбира се.” Земята беше посипана от зрели череши, съборени от войника. Мястото на Учителя трябва да се пази и стопанисва. Всеки може да вземе участие в това дело.
117. Подвързаните беседи
След 1976 г. започнах редовно да посещавам брат Гавраил Величков. Говорехме по братските въпроси, често той свиреше и искаше да направя записи. Не разбирах и направих малко записи. Помагах му в текущи ремонти на апартамента. Помагах му с каквото можех. Той се отдръпна от Петър Филипов. През ноември 1985 г,, като влязох при него, той отвори шкафа в кухнята и ми показа два реда подвързани беседи: „За тебе са, взимай ги.” Него ден се пренасях от един обект на друг и носех дрехите и инструментите си, и не можах да взема нищо. Отложих за следващата среща в четвъртък. На другия ден получава криза и го закарват в онкологията, където почина на 3.12.1985 г. Загубих този ценен подарък. Разбрах - никога не отлагай. Не ми е дошло и на ум, че това беше последната ни среща наживо.*
Брат Илия Узунов и сестра Стоянка решили да отидат на Мусала и ме повикаха да спя в бараката им - да я пазя. Попитах ги какво ще искат да им взема за ядене, когато се върнат. –„Диня” - каза брат Илия. Намерих 1 ÷ 2-килограмова диня и я оставих в стаята им. Цяла седмица яли, докато я свършат. Благодариха ми - динята била много хубава, сладка. * Тези подвързани беседи аз поисках да ги прибера, но сестра му беше свикнала да ги гледа. Написа ми писмо до нейния племенник след смъртта те да се предадат. Но не можах да се срещна с него. Пропаднаха и при мен, (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)
118. Юмрук по главата
Елена кърми детето повече от година. Гледаше го, а аз работех. Павел порасна. Веднъж ме попита защо сме го кръстили Павел, когато няма никой в рода ни става име. Помисли малко и каза: „Понеже съм много палав!” Действително беше много палав и подмладяваше майка си, като обикаляше по няколко пъти блока, и тя - след него. Често го водеше на поликлиниката да го лекува. През 1980 г. Павел влезе в детската градина и Елена стана чистачка в училището, за да го наблюдава. По характер и живот той беше много различен от другите комунистически деца и те не го обичаха. Често го биеха и тормозеха. През лятото ходехме на Мусала и езерата. През есента на 1986 г. Павел го удариха с юмрук в главата и през пролетта на 1987 г. започна да има епилептични припадъци. Започнахме да го лекуваме по Димков с квас на главата и пиеше лекарства с алое. Падаше на земята в кома, спираше сърцето и дишането му и лежеше повече от 20 минути. Взимах цигулката и му свирех „Аин Фаси” и той се връщаше. Разтривах го и го слагах на леглото. На Елена бързо й побеля косата.
Павел имаше повече от 50 такива тежки припадъци и в продължение на година се пооправи. Водихме го на скенер няколко пъти и му направиха всички изследвания. На няколко места ми предложиха да го оставя те да го лекуват. Подписах няколко декларации, че се отказвам от техните услуги. Зная, че като му дадат силните лекарства, които използват, ще трябва цял живот да ги взема. Учителите влязоха в положението му и като се подобри, го изпитаха и не изгуби годината. За една година престанаха припадъците и Павел оздравя, но трябваше да си пази главата.
119. Стоянка Драгнева*
Дойде една сестра и ме повика да отида при сестра Стоянка Драгнева, която била много болна. Отидох при нея и я заварих много слаба - не е яла десетина дена, а пиела само гореща вода. Разбрах от нея, че много лошо й ставало, когато отива в тоалетната. Отидох там и намерих магията, сложена от етървата й. Хванах я с дилаф, обработихме я и я хвърлихме в реката. Казах на Елена да отиде при Стоянка и да я разтрива 10 дена по гърба, а аз ще се оправям с Павел, Стоянка се съвзе и оздравя. Започна да работи в градината и да посещава Витоша. По времето на Учителя след 1940 г. Стоянка се сприятелява с Колю Драгнев. Той симпатизирал на комунистите и няколко пъти спорел с Учителя и казвал, че като дойдат комунистите, ще дойде братството и равенството в живота. Учителят нищо не му отговорил и го оставил сам да си научи урока. Сестра Стоянка постоянно го съветвала да слуша Учителя. Направиха си къща на западния край на нашето кварталче, до ъгъла на братското място. След 9.09.1944 г. Колю влиза в партията. Започват да му дават задачи срещу някои наши братя и сестри. Вижда проявите им в живота и се отказва от партията. Комунистите взимат мерки и изпращат военен да вземе мястото му и да се засели там. Всяка сутрин ходех при тях да си говорим. Предложих му да напусне това място и да си купи друго. Военният спечели делото и Колю купи място в кв. „Витоша”, където си построиха къща и в двора отглеждаха ягоди. Колю и Стоянка работеха в „Софстрой” паркет и често се срещахме по обектите. Комунистите не го оставят на мира, че се е отказал от тях и всяка вечер милицията идва с джипа, качват го в нея и цяла нощ го разкарват по София. Сутринта го връщат и той отива на работа не спал и не починал, а паркетът е много тежка работа, особено цикленето. Този тормоз продължава дълго време и той се разстройва психически, Стоянка го гледа няколко години и на 10.04.1981 г. той си замина. Братята му не предявиха никакви претенции към имота му, в купуването на който са му помагали, и всичко остана на сестра Стоянка.
Виждаме какви се последствията, когато човек спори с Бога. Никога не трябва да разчитаме на човешкото и материалния порядък, а само на Божественото.
След магията сестра Стоянка живя още 12 години - от 1987 г. до 25.11.1999 г. Често й ходехме на гости. В нейния дом се срещахме с брат Николай Калерт, който посещава няколко пъти България, идващ от Латвия. Преди да си замине, сестра Мария Тодорова поверява 3 костюма на Учителя на сестра Стоянка. Тя казва на певицата Искра, след като си замине и взима костюмите на Учителя, да ги занесе в дома си, да извика и мене да присъствам. Бяхме няколко души. Костюмите бяха в добър вид. * Виж „Изгревът”, том VII, стр. 168 ÷ 182. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)
120. Закупуването на апартамента
През 1980 г. решихме да купим апартамента и се свързах с Учителя. Той ми каза да почакам. Тогава апартаментът беше 12 хиляди лева, а скоро го увеличиха на 20 хиляди лева. Плащахме месечно 50 лева наем. Имахме спестени пари от работата по частните обекти. След 1 година ми казаха да действам. Братята, сестра ми и майка ми се съгласиха и подадох документите. Брат ми Косю, макар че не беше партиец, беше началник на инвеститорския контрол за страната. Когато трансформират това управление, много от неговите чиновнички отиват на работа в съвета. Косю отиде при тях и те ни уредиха за няколко месеца документите. Казаха ни цената - около 18 хиляди лева. Внесохме парите в банката от спестяванията, които имахме, и отидохме в съвета да си вземем документите за собственост, Подпредседателката ме попита дали нямаме някой министър приятел, че толкова бързо ни се уредили документите, докато хората чакат 3 ÷ 4 години. Отговорих, че имаме Един, по-голям от министър, и си взехме документите.
