5. РОЛЯТА НА ЦАР БОРИС III
ПРИ ИЗСЕЛВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ ОТ БЪЛГАРИЯ
Б. Ардити
Б. Ардити. Ролята на цар Борис III при изселването
на евреите от България. Тел Авив, 1952 г. / № 436824 в Народна
библиотека „Свети Свети Кирил и Методий”, стр. 58 ÷ 62
Глава VI. - Заключение
В историята на малочисленото българско еврейство периодът на нацисткото господство в България бе най-критичният и пълен с премеждия, опасности и трагизми. На два пъти българското правителство беше решило да предаде българските граждани - евреи на германските си господари - хитлеристките палачи. Първия път трябваше да се предаде една част, а втория път - всички. И ако българското правителство би успяло в своите замисли, тогава българското еврейство би престанало да съществува и може би само неколцина „щастливци” щяха да бъдат единствените свидетели евреи на кървавата трагедия на 50-хилядното еврейство в България.
Спасението на евреите от старите предели на България по време на нацисткия режим в тази страна представлява крупен факт в историята на еврейството въобще. Не се касае само до спасението на една твърде малка част от европейското еврейство, когато намериха смъртта си в смъртоносните лагери на Полша повече от шест милиона наши братя. Величината на въпросното събитие, неговото особено и голямо значение се състои в самия факт, в голия и безспорен факт, че именно и само българското еврейство можа тогава да избегне изселването в Полша. От тази гледна точка изяснението на причините, които са способствали, и на които се дължи спасението на българското еврейство, представлява голям научен интерес, който надхвърля рамките на историята на българското еврейство от тази епоха. То, без никакво съмнение, се издига до величината на принос от капитално знамение за историята на евреите от Европа въобще.
Но българското еврейство оцеля. И то оцеля след упорита и титаническа борба.
В тази грандиозна по своите размери, драматична в своите действия, епохална в своята същност и щастлива по своя завършек борба взеха участие няколко фактори: евреите в България, еврейски институти и личности в странство, българският народ, цар Борис III, антисемитското правителство на Филов в България и хитлеристкото зло чрез своето правителство в Берлин и агентите му в София.
Злият гений, подбудителят, моторът в тая борба бе Хитлер. Той и неговите „ученици”, неговите агенти, неговите последователи и неговите пипала - всички те носители на неговите идеи за физическо и тотално унищожение на евреите. Чрез конференцията в Берлин, чрез систематическата и планомерна писмена и устна пропаганда в България, чрез богати подкупи и скъпи подаръци, чрез морално и материално давление над българските министри, народни представители, интелектуалци, чрез ласкателства и интриги, чрез натиск и заплашвания - чрез всички средства, до които може да прибегне една покварена и деморализпрана власт, която иска на всяка цена да постигне пъклените си замисли, хитлеристите са се стремили да повлияят и покварят българския народ и да задължат българските властници да предадат евреите от България на германския молох. Антисемитските вестници, списания, брошури, книга - почти всички подобни печатни издания, са били внесени от Германия, преведени от немски, преписани от една литература, чиито автори са били дегенерирани литератори, достойни ученици и последователи на изродите, способни да изгорят на публично аутодафе в Германия (и то в XX в....) най-големи и вечни ценности на световната литература и на човешкия гений.
Чиновниците на Еврейското комисарство в България са били обучавани в Германия - в тази покварена нацистка среда. Антиеврейските закони в България бяха превод - и то лош и неграмотен превод - от германските, от нюрнбергските закони. Те - фрицовете - се стремяха всячески да посадят в здравата българска почва отровното, гнилото, разлагащото се, вонящо хитлеристко „цвете” - националсоциализма.
Тези, които се поддадоха на хитлеристкото влияние, бе само правителството на Филов и неговият антураж. Но те управляваха страната с груба сила, с терор. Безволна играчка в ръцете на хитлеризма, те сляпо изпълняваха всички нареждания на своите господари. Гласуваха противоеврейски закони, издаваха наредби, ограничаваха правата на евреите. Сключиха спогодбата с Денекер и на два пъти бяха съгласни и решени да предадат евреите. Но както първия път, така и втория - те бяха достатъчно силни, за да се наложат на евреите, но и достатъчно слаби, за да не могат да се противопоставят нито на германците, нито пък на Царя. Играчка в ръцете на по-силните от него, правителството на Филов беше се превърнало в сурогат на суверенно правителство на един свободен народ. Но то би успяло, ако не трябваше да преодолее противодействието и непреклонната воля на цар Борис да спаси българските евреи, както и съпротивата на съзнателни българи. Правителството на Филова не можа да строши костеливия орех - българските евреи.
А българските евреи бяха костелив орех. Те не се поддадоха. Още когато се заговори за хитлеристка опасност, евреите в България преминаха към активна самозащита. Откърмени в ционистическа концепция и борческа традиция в тях се разви естествена воля за борба. Те се бориха смело. Не си послужиха нито с подкупи, нито с молби. Чрез изложения до Народното събрание, чрез меморандуми до министри, чрез широко развита обществена дейност, те защитиха своите права като граждани на страната и като свободни хора. Когато изложението се отегчаваше и условията за легална борба намаляваха, те преминаха и към подмолна дейност. Възможностите бяха малки, но величието на делото даде криле на тяхната борба. Те трябваше да държат будно българското обществено мнение. А това не беше лесно. Българското еврейство не падна духом и не скръсти ръце нито през периода на изселването, нито из трудовашките лагери, нито в Сомовит - никъде. Но евреите в България успяха, защото се бориха смело и съумяха да привлекат и организират за тази гигантска борба всички приятелски среди всред българския народ.
Този млад и малочислен народ не иска да си лепне петното на позора. Той се противопостави на пъклените намерения на едно самозабравило се и продажно правителство. И селячество, и работничество, и интелигенция, и част от запасното войнство начело с Дамян Велчев, и духовенство, и македонци, и политици, пък даже и някои нацистко настроени общественици като Димитър Пешев, Кюсеиванов и др. Съзнателната част от народа се издигна на онази висота, на която застава един честен и морално издигнат народ, когато трябва да защити своята чест и своите съграждани. Би ли могъл евреинът от България да си представи каква би била неговата съдба - даже в случай, че българските евреи не биха били изселени, - ако обкръжаващите го българи бяха неприязнено настроени? Не биха ли се повторили в България изстъпленията от Румъния? Не биха ли били мнозина евреи избити из улиците? Могат ли българските евреи да забравят, че когато се наложиха крайните ограничения и свободата на движението бе сведена до минимум, простият, обикновеният българин от улицата предлагаше - въпреки грозящата го опасност - услугите си, за да смекчи отчасти поне злата участ на съгражданите си евреи? Могат ли българските евреи, които са имали щастието през онази мрачна епоха да живеят в затънтени и забравени селца, да забравят гостоприемството, добродушието, отзивчивостта на коравия, на затворения в себе си български селянин? Този изблик на человеколюбиви чувства бе естествен и непринуден. Ненужно е да повторим всички прояви в естествената и самоотвержена борба на българите. Но има ли подобен случай в историята на друг народ, щото един подпредседател на Народното събрание да поставя на карта не само цялата си политическа кариера, но и бъдещето си, за да спаси съгражданите си евреи? А такива прояви оставят като златни страници в историята на човечеството.
Но всички тия прояви биха останали само великолепни прояви на човешката добродетел и не биха имали никакви практически резултати, ако на престола на българската държава не би седял цар Борис III. Не можем да знаем какви бяха неговите подбуди. Впрочем, в дадения случай това не е и от голямо значение. Делата му - спасението на българското еврейство, е съществено. В основа на досега известните документи, може да се твърди, че ако Царят не би упражнил своите права като суверен, българското еврейство би било днес само едно историческо понятие. Проявата на Пешев бе смела и целеше спасението на българските евреи, но ако царят не би заповядал на Габровски да освободи арестуваните евреи и да отмени изселването, тогава Пешевата акция не би имала никакъв практичен резултат. Заповедта на царя осмисли акцията на Пешева. По-късно, през м. май, пак на царя се дължи спасението на българските евреи. Без да дочака писмото на групата Дамян Велчев, без да се е знаело, че ще се устрои каквато и да била манифестация, Царят в срещата си с Габровски изрично и недвусмислено се обявява против изсипването. Ако Царят би желал да предаде българските евреи на германците, тогава нито манифестацията би имала някакво реално значение и резултат, нито писмото на политиците и военните би могло да окаже някаква действителна помощ на българските евреи. Месеци преди акцията на Пешев и ген. Дамян Велчев, Царят беше вече заявил на могъщия Рибентроп: „Аз не ще предам българските евреи на германския молох.” Царят не желае да предаде евреите на германските палачи и иска, и полага всички усилия, за да ги спаси. Той отстоява с твърдост тази своя позиция. И тази негова твърдост, тази негова действително твърда политика по този въпрос, може да се сравни и по нищо не отстъпва на твърдостта, упоритостта и категоричността, с които той до края на живота си не е изпратил българска войска да се бие срещу Съветска Русия. Голяма и пълна мистерия цари още и доднес над въпроса дали цар Борис не е заплатил с живота си за тази своя твърда политика. Но някой ден историята ще хвърли повече светлина, и може би ще разкрие истината около тази загадъчна смърт. Царят на българите остана през течение на цялата война верен, последователен на себе си, на своето неотменно решение - да не предаде българските евреи, да ги спаси, И той ги спаси.
Нека обективният читател отговори на двата въпроса: 1.) Каква би била съдбата на българските евреи, ако Царят не би наредил на 9.III. до Габровски да отмени изселването и 2.) Биха ли останали българските евреи живи, ако Царят би възприел на 20.V.1943 г. предложението на Габровски и би се съгласил с изселването им в източните провинции на Германия. Само след като се отговори на тия два въпроса, ще става ясно и ще може да се каже какво дължат българските евреи на цар Борис III.
Историята е суров, но справедлив съдия. Автентичните документи ще дадат възможност на историка на еврейството в България да отреди на цар Борис III онова място, което той по заслуги ще следва да заеме.
Забележка на съставителя:
Включих този текст по няколко причини.
1. Този евреин знае много добре кой е спасил евреите, но нарочно лъже, за да издигне до небето борбата на евреите за тяхното спасяване. И да ги възвеличи. Лъжа е.
2. Този евреин много добре знае, че лично цар Борис III е подписал заповедта за изселване на евреите в Полша. Но мълчи и не казва това. Трябва да излъже като евреин и лъже упорито.
3. Този евреин знае много добре, че след намесата на Лулчев в присъствието на Габровски той скъсва заповедта. Били са трима: Габровски, Лулчев, цар Борис III. Но отново лъже и мами. А защо? Да не се знае истината.
4. Този евреин знае много добре, че са спасени от Учителя Дънов, Който е наредил на Лулчев да намери царя и да отмени заповедта си, която преди това е подписал. Знае, но не казва. Лъже. А защо? Не иска да каже истината.
5. Защо евреите вчера, днес и утре не казват истината за спасението си от Учителя Дънов? Защото винаги са се противопоставяли на Духа Христов от памтивека. И днес правят същото - не признават Духа Христов, Който е в Учителя Дънов.
6. Те отново разпъват Христа от 1945 г. до 2004 г. и ролята на император Тит, който ги разпъваше преди 2000 години, е поета и взета от арабите, които днес ги разпъват.
