XI. Църквата, обществото и властите срещу Учителя Дънов
1 .ЯЗВАТА НА СЕКТАНТСТВОТО
(В. «Мир», г. XXXII, бр. 7855, 6.IХ.1926 г., стр. 1)
От някое време насам сектантството заразява и трови нашия обществен и духовен живот. Излишно е да се спираме на влиянието, което покрусата от войната оказа за разрастването на това пакостно явление. Но това зло не може да не обърне нашето внимание.
Ние нямаме намерение да спорим със сектантите. Техните заблуждение са били неведнъж обяснени и заклеймени.
Ни най-малко пък имаме намерение да надаваме вик на тревога, като че ли някаква сериозна опасност да застрашава църквата Христова. В миналото не е ли посрещала тя спокойно, но твърдо и победоносно атаките на Демона, който е идвал от време на време да изкушава хората и да подкопава делото на
Спасителя? Христовите служители и днес ще си изпълнят дълга, както е било в миналото. Победата не може да не бъде тяхна. От друга страна смятаме, че бихме дали голямо значение на нашите сектанти, бихме им придали една сила, каквато те нямат, ако погледнехме на тях с очите на загрижен противник. Нищо подобно... Представете си например нашия Дънов опасен конкурент на Христа!? Дънов победител на Христа!? И таз хубава!! Кой човек с ума си ще повярва това?
Но въпросът има друга, обществено-политическа страна. Към нея ние обръщаме нашия поглед и имаме основание да бъдем загрижени. Сектантството не застрашава толкова Църквата, колкото политическото единство, държавната мощ на народа. В това отношение именно то е опасно и може да бъде гибелно.
Както е известно, преди падането на старото българско царство под турците, разни ереси разяждаха обществения живот на България. Те разкъсаха духовно българския народ, засилиха враждите и разногласията, които и без това бяха подложени на економическа почва: болярството и народът тогава воюваха. Най-забележителната ерес в онуй време беше Богомилството. Знае се какво зло, каква пакост направи то със своята противодържавна и противочерковна проповед. Богомилството раздуха и завърши процеса на гаснещата в гражданските междуособици национална идея и тури качулка на своя подвиг, като откъсна страната от църковния живот. Българският народ беше напълно дезориентиран и събитията го тласкаха фатално към гибел.
Църквата първа разбра опасността, която застрашаваше народа, и овреме нададе тревога. Тя призова българите към опомняне. Тя искаше да примири, да сплоти народа, виждайки пропастта пред нозете на отечеството. Но нейния глас не беше послушан. Народът, заблуден от сектантството, не разбираше спасителния зов на родната църква и не предусети нещастието, което идеше в трагизма на събитията, докато един ден осъмна, изгубил свободата и човешкото си достойнство под петата на завоевателя.
Но робството унищожи три неща: то унищожи българската държава, подкопана от безумните междуособици; то унищожи болярството, което със своята алчност и политическо късогледство немалко допринесе за погубването на България; и Богомилството не хароса, като всяко движение, почиващо на заблуда. Оказали се недостойни да пазим сами живия огън на Христовата църква -гърците ни го вземаха, - изгубихме църковната си самостоятелност. Така паднахме под духовно робство. Останалото е паметно: малко беше останало да се заличи българският народ от лицето на земята под тежестта на двойното иго.
И тъй, какво направи сектантството в лицето на Богомилите и другите ереси, които се развиха в старото българско царство? Погуби ли то Христовата църква? Не! То улесни погубването на държавата, донесе железен хомот за народа, и себе си погуби, но Христова църква остана пак, защото тя е вечна и непобедима (Мат. 16, 18, 29, 20). Тази истина може да се провери не само в нашата история, но въобще в световната история. Всичките секти, които са играли роля в миналото против църквата, са пропаднали и молепсаните от тях населения са хлътвали в разорение.
Въпросът за сектантството прочее е по-скоро политически въпрос; касае се за обществено-политическата цялост на народа, за неговия държавен живот. Без да отричаме разликата между миналото и настоящето, държейки сметка за делото на прогреса, без да отричаме, че днес общественото сцепление в политическото съзнание на масите е друго, защото друга е тяхната култура, и макар че в наше време разположението произтича главно от безогледните партизански и класови борби и следователно оттам иде опасността, все пак остава непокътната истината, че сектантството е червеят на народното битие. То къса духовните връзки, то разглобява, разсипва. Сектантът става негоден камък за народната сграда. И ако Църквата днес издига своя глас да пробуди съвестта на нашето общество и да го насочи в борба срещу сектантството, и ако в това отношение тя вземе санкции, тя го прави не за себе си, но за народа и следва в това своята антична традиция на верен страж на народните интереси.
Родолюбивото гражданство трябва да се сплоти около знамето на отечеството в борба срещу сектантството, което носи разложение и смърт. В това отношение и държавата не може да стои със скръстени ръце, че се касае за нейните жизнени интереси и бъдещето на народа...
