Висок белокос старец пристъпя важно и се изправи до самата маса. Попов направи крачка назад. Рунтавите побелели вежди криеха кръгли големи очи, които гледаха съсредоточено. По дългата открита шия личаха мускули, подобни на въжета. Лицето му бе покрито с много тънки бръчки. Дълбоката резка между веждите му даваше строг вид, а късо остриганата гъста бяла коса окръжаваше високо прерязаното с бръчки чело.
- Защо дойде? - попита го Попов троснато. Трябва ли ти нещо? Аз съм казал всичко да ти дават...
- Трябва ми - каза старецът тежко и гласът му бе строг, както и цялото му лице. - Трябваш ми ти! Понеже зная, че не ще дойдеш при мен, дойдох аз.
Попов го измери с поглед.
- Струва ми се, че вече турихме отдавна край на всичко.
- Не още. Аз ида да изпълня последната си бащинска длъжност - да те попитам: къде отиваш?
- Пак ли ще почваме старите истории? Нали веднъж завинаги турихме точка?
- Да, така е. Но когато идат такива страшни дни за България...
- Какво започна пак да бълнуваш? Какви страшни дни?...
- Ще ти кажа, не бързай. Не забравяй, че за тая земя твоят дядо сложи костите си, а аз - най-хубавите си години в Анадолските затвори.
- Това е стара песен...
- И все пак ти никога не я помниш.
- Какво собствено искаш ти? Защо си дошъл пак да ме безпокоиш?
- По длъжност, Станиславе, дългът на баща ме зове и аз пак ти повтарям: - Къде отиваш?
- Глупости - дигна рамене Попов. - Старческо безумие, бих рекъл! Защо се бъркаш в моите работи?
- Казах ти вече два пъти. Защото ти си тръгнал по един страшен път.
- То е моя работа!
- Не е само твоя. Ако беше така, аз не бих пошавнал пръста си, защото от този момент, когато ти ми показа вратата...
- Ти сам си го направи, забравяше, че аз бях не дете, а министър на България.
- И все пак ти беше мое дете... Петях минали години не показаха ли ти, че всичко, което стана, аз го предвиждах много по-рано? Не потвърдиха ли събитията думите ми?
- Една случайност!
- Дали? Ти си в състояние и слънцето да не виждаш, когато не искаш. Познавам те добре. Но ти си длъжен да ме изслушаш. Ти не си сам. След теб върви една партия, върви част от българския народ, от хора нищо невиновни, вярващи в твоята съдба. Къде ги водиш ти? Къде водиш тая окървавена земя, която не си е отдъхнала от току-що миналата война?
- Не говори глупости - аз ли я водя? Нима аз съм някакъв в тая държава? Водят я другите, а аз само гледам... и съжалявам, че не мога да я водя. Това е.
- Те я водят към войната, а ти я тикаш към безредието! Аз не зная кое бих нарекъл по-страшно...
- Какво искаш да кажеш с това?
- Станиславе, за тая земя, за тая свобода, която имаме ние сега, са се проляли в миналото много сълзи и кърви... Знаеш ли колко много? И все пак недостатъчно... Но ний я получихме дар - и затова тъй малко я ценим! Другите народи са я извоювали стъпка по стъпка - нам харизаха свободата... Неподготвени още достатъчно, недорасли да я извоюваме - ний всички се втурнахме да използваме нейните блага. Ний зарязахме всичко - семейство и частния живот, ако щеш, и посветихме скромните си сили на политическия живот. Всред борби, ний не можахме да ви възпитаме. Ний ви оставихме омразата, без да ви дадем нужните характери... Старото поколение враждуваше и се бореше с ярост, новото - с всички средства. А това значи край на нашето Отечество, Станиславе, край на самостоятелния живот!
- Новото време иска нови хора, с нови похвати. И напразно ти мислиш, че вий сте имали повече в себе си, отколкото имаме сега ний. Политическата борба се налага и не виждам в какво искаш да ме упрекнеш.
- Политическата борба, Станиславе, както всяка борба, иска честни хора, па били те ново или старо поколение. А честна борба ли е, ако ти не избираш средствата, с които си служиш, ако ти приготовляваш гладна смърт на Родната си земя, ако ти хвърляш в кръв самата й столица и причиняваш смърт на невинни хорица?...
- И ти вярваш на всички тези клюки и мълви?
- Аз не вярвам, аз зная, Станиславе... Аз те познавам много добре, за да не се съмнявам, нито минута... Ти не се спираш пред нищо... Но мисли, че иде часът, в който за всичко ще жалиш... Ще проклинаш и себе си, и мен, който ти е дал живот... Остави всичко и се махни от България, догде не е още късно.
- Няма ли да престанеш? Стига вече! - скочи ядосан Попов. - Почти всякога, когато мисля, че се открива нов път в живота ми, ново стъпало към успех, все ти ще дойдеш, като стара врана, да ми кобиш злото. Махни се от пътя ми веднъж завинаги! Разбери, аз ще вървя тъй както аз разбирам живота си. Ще мина през хиляди трупове, ако трябва; ще постеля пътя си с кърви и сълзи; ако стане нужда, половината от страната ще изпепеля, но останалата половина ще бъде туй, което искам! Където трябва, ще купувам, където мога -ще премахвам дори със смърт пречките. И даже, ако сатаната се съгласи - с него ще стана ортак - и пак ще постигна туй, което искам*! Дръж съветите за себе си. Стой си там, където сам пожела, и не се препречвай на пътя ми, защото аз не ще се спра пред нищо - разбери това! Всеки, който застане на пътя ми, ще бъде съборен, унищожен...
- Това го казваш на мен, твоя баща?
- Да, това са последните ми думи към теб! - каза наглед вече спокойно Попов.
Старецът вдигна тържествено своите треперещи ръце към небето, разтърси ги застрашително и викна със страшен тон:
- Не пожали йевинните, и не знаеш предел на твоята жажда! Дано никога се не наситиш на нищо! Нека Бог ме чуе - бъди тогава проклет! Нека кръвта на твоя дядо и моите сълзи те задушат и ти не намериш никога вече покой за душата си!
Попов се изсмя пресилено високо.
- Изкуфел си, старче! Забравяш, че мен не действуват такива театрал-ности. Ний сме нови хора и старото е престанало да ни плаши!
- Нови хора ли? Такива престъпници са имали всички времена... но ще дойдат страшни дни, в които ти всичко ще си спомниш - каза старецът тежко и като тръсна глава, обърна се бавно и излезе**.
- Глупак - викна подире му Попов - развали ми само хубавото настроение.
Той седна тежко на стола си и се замисли. Думите на баща му още звучеха в ушите му... Черни сенки надвиснаха в мисълта му. Той подпря глава - и се унесе дълбоко.
__________________________
* Генадиев с още 14 души депутати са осъдени на 10 години строг тъмничен затвор през септември 1915 г. А през 1918 г. са освободени и е отменена тяхната присъда. А поуката? Тя следва. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)
*** На 14 юли 1915 г. са обесени във връзка с атентата Викентий Попатанасов (Комитата) и Ицо Сантов. Истината за атентата се разкрива 2 месеца след обесването им. Един потурчен българин, инспектор от полицията в Цариград, оставя писмено изложение, че атентатът е дело на турската полиция, организирано от Наум Тюфекчиев. Целта е да се принуди България да стане съюзник на Германия и Турция във войната от 1915-1918 г. И точно това става. А атентатът от казиното в София остава в историята. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)
