В тия минали дни един жив поток почна да приижда от низините към върховете, гдето бяхме. Всеки ден прииждаха жадни души, които търсеха своя Учител. Палатки никнеха.111 Пъстри се околността с тях. Различни хора от всички страни на света бяха се стекли да чуят словото на Учителя, казано от върха на планината при изгрев слънце.
Започна живот, който приличаше на приказка. С много песни, с обща храна, със сутрешни гимнастики, които тук, всред планината, изглеждаха още по-неземни. Душите ликуваха, физическото беше само слуга на духовното. Обикновеният живот бе останал долу - в облаците, мъглите и долините. Бяха останали само песните и радостите на ония души, които бяха успели да се освободят от всекидневието, въззели се в устрем към новото, жадуващи по това, което ще обнови света, това, което носеше живота, радостите.
Рано преди изгрев се появяваше жив поток по пътеката към върха - Молитвеният връх е недалек. И там - на камъните, се дочакваше Учителят, словото на когото съвпадаше в появата на слънцето, което някога надничаше розово-червено, други път - по-светло, по-златисто и бляскаво. Но аз вече малко гледах, а много виждах. Разбирах нещо, което не бях разбрал досега. Знаех го може би по-рано, но само го знаех, както се знае нещо чуждо, а сега знаех и него, и себе си, и всичко, като едно цяло, което при всички условия, като симфония, в която случайните дисхармонии само усилват красотата и желанието ти да я слушаш до безкрай...
Всичките тия хора, най-различни - стотици хора, които се стекоха бързо, ми бяха непознати външно, чужди, а вътре - знайни някак. Като че ли бяха струни на голям инструмент, на който ръка могъща свиреше песни неземни. И тъкмо тия песни бяха новият живот, което сега се само живееше, а после щеше да се разбере.
Не мога да описвам и затова не съм писал толкова дни. Разбрах, че има нещо ново, и то не само на думи, а един нов живот, който се влива в нас, и този живот ще се предаде и на други... Че ще пламне голям огън, в който мнозина ще изгорят, други - стопят, а трети - възкръснат за новия живот, за новите дни, за новите подвизи, в които човечеството ще се прояви. Нов свят. Нов живот! Кой ми го казва? А сега всеки ден тая дума е като едно цвете, което всеки ден разцъфва в нов и разкошен букет... Не зная как да кажа. Виждам го, а нямам думи, чувствувам го, а не ми достигат начини да го изкажа. И струва ми се, че няма нужда. Струва ми се, че ний сме били пътници, умиращи от жажда и сега пристигаме при оазис. Край извор голям, бистър извор, който блика с изобилни води.
Новото човечество бе пред мен. Основите на нещо огромно, което ще трае през вековете - повече от египетските пирамиди и сфинксове. Някога хората бяха викани като деца, на които всичко се дава и прощава, а сега ни викаха към съзнателна работа за бъдещото човечество, за зидане на голямото здание на Всемирното Братство!
XXIV. ИЗВОРЪТ НА СЛОВОТО И ПЪТЯТ НА УЧЕНИКА
(стр. 366-368)
30.VII.
Няколко дни не съм писал нищо. Целият живот ми се стори някак друг. С мен самия стана нещо, което не мога да съвладея. То се дължеше на едно виждане или видение. И аз самият не зная как да го нарека. Бях станал рано, много рано. Сутрините тук са красиви, малко студени. Звездите трепкат много близо над главите ни. Всички те като че ли пеят някаква песен, на която звукът едва долита, неразбрано, но хармонично. И в полумрака аз обичам да тръгвам към някой от върховете, оттам да надничам в простора. Изкачвам се бавно, унесен в мисъл. Когато вдигнах поглед на един от върховете, видях сянка, която ми напомняше нещо забравено, залегнало дълбоко в душата ми, която като през сутрешна мъгла иска да се припомни, да каже за себе си, да извика образи и възпоменания. И то мили възпоменания, които си чакал както гладният хляб и жадният - водата...
Запътих се нататък с поглед впит и се препъвах често в камъните или храстите, край които трябваше да минавам. Вървях и не знаех дали това не е игра на светлината или игра на сенки в полумрак. Но вървях, смътно чувствуващ, че отивам към нещо, което ми е потребно. И когато веднъж се спънах и паднах почти по очи, аз потърсих отново тоя смътен образ, който се виждаше на върха. Него го нямаше вече там и аз сетих празнина и скръб - дълбока скръб в себе си. Но скоро се възрадвах - малко по-долу видях същата сянка да се движи. И тя сега беше цялата светла. Изведнъж го познах - не с ума си, а с нещо друго, което е в самите гърди, под сърцето, което проигра и аз целият потръпнах. Това беше Той - Когото видях някога над смъртното си легло. Тоя, който бе протягал често ръката си над мен във всичките опасни моменти на живота ми. Тоя, Когото аз наричах в себе си «Образа с кротките очи», който за другите бе живял преди хиляди години, а за мен бе жив и сега, във всичките мои дни на лутане, скръб и изтезания. Но какво търси Той тук? Какво вещае Неговото явявание в тия часове? Какво иска да ми каже? Той ли ме викаше през далечината да дойда и Го видя? Вървя и мисля, а сърцето ми бие тъй силно, че ушите ми гърмят от само себе си. Той е далече, но аз Го виждам, не с очите си сякаш, а някак другояче, с всичкото си същество. И Той, светла сянка, расте и се вдига все по-високо. Може би ще се превърне в светъл облак и ще изчезне някъде във висинето... Реално ли е това всичко? Що е реално? Може ли човек да се съмнява, когато вижда, и то не даже с очите си, а с цялото си същество?
Вървя и бързам, вперил очи във видението, тихата светлина на което в краищата се слива с небето и не затъмнява никак блясъка на звездите, върху които ляга. «И пламъка на замъждяло кандило няма да разклати» - спомням си за миг, и бързам насреща Му. И няма хиляди години, които са минали, няма планина - нищо няма. Има само нещо, което пее в мен - и Той, Който някак ме зове. Как и защо? - не зная. Но струваше ми се, че нямах тяло. Че нещо друго се стремеше и отзоваваше на Неговия вик, а като сянка тежка по земята се влачеше това, което наричахме плът. От очите ми бе паднала някаква превръзка - от душата ми тяжест - и мене се струваше, че летя към Него, че Той ме зове и чака... А в туй време пак се спънах и полетях по очите си. И когато се привдигнах, нямаше голямата светла сянка, нямаше облаци, подобни на пламъци, нито песни, които да бликат в ушите ми. Аз преглътнах няколко пъти и те писнаха. Но се взрях, питащ се още: къде изчезна Той? Какво бе това? Илюзия? Видение? Вдигнати завеси на хилядолетия? Събуждане на душата, привикана от невидим?
Стоях на мястото си. Всичко още тръпнеше в мен като някое тяло на роял след досвършване на последния акорд...
Направих още няколко крачки и се спрях пред едно бистро поточе, което бягаше бързо между камъните, бъбрящо нещо неразбрано на свой език. Аз потопих ръце в студените му струи и плиснах няколко пъти на лицето си. И когато си изтрих очите и вдигнах поглед, на няколко крачки само от себе си видях да иде... Учителя. Той вървеше тихо, като да не стъпяше на земята. Косите Му образуваха бял ореол около главата. Аз прескочих бързо потока и без да зная защо, затичах към Него и Му целунах ръка. Той бе сам. Лицето Му бе тихо и като че ли излъчваше някаква вътрешна светлина. Нещо лъхаше от Него силно и благо, за което няма думи, за което няма изказ... Аз тръгнах с Него и тъй стигнахме пак до поточето. И Той се спря там и помълча доста.
Застанали един до друг, ние гледахме поточето и слушахме шепнежа на неговите бистри струи. И след време Учителят каза тихо, като да говореше на себе си или разправяше приказки на мен и на поляните, които са около нас:
- Тече потокът и не спира. Някой го пита: - Кажи, отгде идеш ти? - А той си пее. - Къде отиваш? - той пак си тече...
Той казва:
- Ако искаш да знаеш отгде ида - намери извора ми. Ако искаш да знаеш къде отивам - ела с мен...
