Когато царският син се свести, той видя, че лежи на земята всред непозната гора. Пред едва възвръщащото му се съзнание ясно изпъкна преследваният елен, бесният бяг през рядката гора, викът на ловците, които бяха останали далеч назад - и лаят на кучетата, които настигат своята жертва. После измореният кон се препъна неочаквано...
Тъмно беше вече. Колко време е лежал той? Недалеч - грамада тъмна -конят, по-малко щастлив, счупил врат, лежеше мъртъв вече. Какво щастие, че не бе го затиснал под себе си...
Бавно се изправи царският син. Всичко го болеше, макар и нищо да нямаше счупено.
В тъмнината не се виждаше почти нищо. Напосоки бродеше той из гората и зовеше по име своите ловци и другари.
В тайнствената тишина на топлата лятна нощ се чуеше само гласът на нощни птици, счупен от нещо клон и цвъртението на буболечки.
Светулки летяха понякога с огнени пътища. И наставаше след това мрак още по-дълбок.
Трептяха леко звездите на небето, като очи, които мигат...
Вървя царският син, дълго се лута в тъмната нощ.
Отначало вика, търси своите другари, а после, като видя, че без отговор остава всичко, мълчаливо крачи...
Тъмна бе нощта, но още по-тъмни - мислите на царския син, който едва пристъпяше, гладен, уморен, жаден, съсипан.
И стори му се, че той е като елен, изгонен насила от своето леговище, който е изгубил посока и се лута без цел и надежда.
Всеки трепет на листата караше да бие силно сърцето му... ами ако са разбойници?
Най-после, след лутане и търсене, царският син излезе из гората и в далечината съзря малка светлинка
Възрадва се той и с последни сили тръгна към нея.
Ето, пред него - малка хубава колиба. На маса от бял мрамор - запалена свещ - светлинката, която съзря отдалеч. Царският син видя старец, наведен над масата, с голяма бяла брада и дълги бели коси, които като ореол красяха хубавото, голямо чело на мъдреца.
Царският син се вгледа. От лицето на стареца лъхаше мъдрост, смирение, благост и мир. На масата пред него бе разтворена голяма книга, в която той четеше, измерваше с едната си ръка, а с другата си ръка чертаеше на друга отворена, още ненаписана, също тъй голяма книга.
Странна се видя на царския син тая гледка и той се приближи тихо и се вгледа в стареца и в неговите странни книги и занятия.
«Какво ли прави този старец, си помисли царският син, защо ли той в тая късна нощ още стои над тия чудни книги? Какво ли чете в тях и какво ли пише?»
Погледна го мъдрецът и светлина бликна от очите му.
- Синко - каза му мъдрецът, - виж тая книга, разбираш ли я?
Момъкът само склони глава.
- Тогава слушай: тя е твоят живот! А тия тук линии, които сега чертая, разбираш ли ги? Те са възможностите на твоето бъдеще.
Погледна го зачуден царският син. Старецът продължи:
- Мъдрецът живее не за себе си, мъдрецът чертае и чете не за себе си, мъдрецът е изминал своя земен път. Мъдрецът чете книгата на живота и чертае възможностите му за тия, които трябва да отидат при него. Разбираш ли ме? Ти дойде, защото трябваше да дойдеш. И всеки, който не се пробуди сам, за да не закъснее, го пробуждат други.
И понякога нещастията са, които докарват хората при щастието. Ти щеше да царуваш с насилие, както всички, а тук ти се отвори път да царуваш чрез сърцата - с Любовта. Пристъпи и виж новия живот, който ти отрежда съдбата!
