Отново ние тръгнахме. И малки бяха крачките ни, а нависоко се качихме. И видях планини от светлина и върховете им като отблясъци. А други бели, снежни - по тях се къпеха розови лъчи. И всеки лъч бе жив. И когато се приближихме при тях, те прехвръкваха край нас, облъхваха ни с топлина, парфюм на хиляди цветя и нежни искри и пееха песен, която аз слушах добре, защото не бях я чувал досега.
- Благословен е Тоя, Който ни благославя - Изворът на Любовта.
- Да бъде! - казах и аз. И небето сякаш изведнъж се отвори и потънахме за момент във вълни от жив огън, в който имаше живо море от безбройни хора и всякакви животни.
И много слънца заблестяха изведнъж и звезди се раждаха цели роеве. И всичко това пееше и славословеше Извора на Любовта. И аз се изгубих, станах безмерно голям, целия тоя свят - и сетих радост неусещана и почувствувах да съм аз всичко, като че ли то беше мое тяло. И слънцата - очите ми. И огънят - сърцето ми, което се свиваше и разпущаше, но никога не гаснеше, а грееше през векове и векове, които са били все едно и също «сега», което е съществувало и вечно ще съществува. Нямаше мисъл за край на нещо - всичко ми се видя като река, която вечно тече и не изтича; като море, което винаги е било...
И когато се намерих в себе си, пак заедно с Него бяхме. И Той нищо не ми каза, а само посочи.
И аз видях млади момци на еднаква възраст, красиви и прилични, като родни братя, които отиваха заедно и стройно. Лицата им грееха като пълна месечина и излъчваха от себе си сребриста светлина. Те пееха и аз чух ясно песента им:
- Те са силни, защото са благи, а благи са, защото с тях е Благият. И те ще помогнат на света, защото той има нужда от тях.
- Да отида ли и аз с тях? - запитах Го.
- Не, ти почакай! - каза ми Той - и пак се загледа.
И аз погледнах нататък. И видях до слънцето бляскави фигури с дълги бели дрехи. Косите им бяха като цветя разцъфнали на самото място, блясваха и гаснеха като пламъци тихи и нежни, преливащи се един в други. Те минаха близо, близо съвсем. И гънките на дрехите им се докосваха до самите нас. И те пееха, но тяхната песен бе като светлина, която влиза през разноцветни стъкла на стар храм и оттам, превърната в дъга, тече като жива река.
- «Ний сме чисти като живата вода, ний сме чисти като живата светлина, ние сме чисти като Любовта.»
- Тяхната чистота ще победи света - каза Той.
- Да отида ли и аз с тях? - запитах Го аз.
- Не - каза ми Той, - почакай малко.
И ето - след тях се зададоха едри, високи великани някакви, които бяха дошли сякаш в свят, в който им беше тясно. Главите им се губеха във висините, а нозете им - в долините. Като че те самите бяха облаци от блясък и светкавици, а нозете им - от разтопено стъкло. И от техните стъпки се тресеше земята, а от думите им трепереше всичко. А в мен самия те внесоха хилядократно по-голям живот и сърцето ми залепна при тях и без моя воля тръгна подире им.
- «Нашият закон е чистата любов, нашият път е чистата светлина, нашето слово е Мъдростта. Ние всички сме крепки със силата на Извора на любовта. С нея ние победихме света! В любовта ние добихме своята свобода!»
- Те са вече свободни от закона на смъртта - ми каза Той, като ме погледна, - не от тая смърт, която знаят хората, тая, която съблича само дрехите, но няма власт над духа, но от оная смърт, която тихо и невидимо върви, като сянка, подир всичко, което се е родило и живее. Погледни - те нямат сенки!
И наистина, техните фигури не хвърляха никакви сенки.
- Сърцето ми отиде подире им - казах аз. - Колко би било хубаво да съм винаги с тях!
- Те имат много работа, която ти не разбираш още - каза ми Той.
И аз се свих близо до Него, защото се зададоха бури огнени и циклони, които се носеха един през други и изглеждаха страшни.
А когато се приближиха, аз видях, че те бяха от милиарди искри. И бяха тъй много, както кристалите на току-що падналия сняг - безкрайно разнообразие, в което всяка бляскаше със свой цвят. Искри и малки пламъчета, които светваха често и не гаснеха. Като малки комети се преплитаха те една с друга и правеха тия пламъци, които бяха много големи и от които всяка отделна частица беше отделна жива душица. Техният глас бе като на дъждовни капки, като на силен вятър, като на много струи на водопад, като на вълни морски, които се блъскат в бреговете си. Но безкрайно меки и хармонични, като че ли минали през огромна флейта, те добиваха тон на глас, излизащ от дъното на гърди, които много са страдали, но са намерили примирение и смисъл в светлината, която ги е огряла, когато са се събудили.
- «Необятната Любов ни въздигна, безпределната Мъдрост ни оживи, единната неизказана Истина ни възкреси.
Осветихме името Ти, свършихме делото Ти и въдворихме Твоето царство за безкрайни вечности.»
И всичката вселена рече: «Амин.»
Аз чух това и повторих. И не смеех да добавя нищо. А той мълчеше.
Той винаги е зает и все пак има време, когато го потърся, да ме приеме. И винаги знае това, което ще го питам, а все пак слуша, защото Той всички слуша. И когато седи с полузатворени очи и мисли, Той слуша гласа на всички, които страдат. Но той не трепва от скръб, защото знае и причините на страданието им, и своята възможност да им помогне.
Той заема всички форми, а сам няма никаква.
Това не е приказка, а истина.
Ето, ний вървим с Него. Минаваме поля и гори. На един път плачеше дете изоставено. То викаше своята майка, а нея никъде я нямаше. Гледах го и сърцето ми се късаше. А Той вървеше, като че ли нищо не виждаше или чуеше. Аз не смеех да кажа нещо, защото мислех, тъй както ние често мислим, че може би това е заслужено, че това е съдбата на детето...
Когато отминахме много крачки и гласът на детето затихна, аз пък се обърнах да го видя за последен път. Напразно - кривулиците на пътя бяха го скрили вече. Но когато погледнах към Него, и Той бе изчезнал. Тогава аз сетих сърцето си свито и седнах скръбен край пътя, като сираче, като онова дете, което плачеше преди малко. Но после, когато чух стъпки и отново вдигнах поглед, аз видях, че детето приближаваше засмяно, водено от своята майка. И когато тя приближи и ме погледна, аз видях в очите й как Той ми се усмихваше.
Друг път видяхме с Него градина с много цветя повехнали в зной. И никъде нямаше вода. Аз гледах и се тревожех, а Той мълчеше.
Цветята вехнеха пред очите ни, подгъваха стебла и клюмваха върху попуканата земя.
И всяко едно от тях издъхваше като човек и казваше най-силната си мъка с чудни парфюми, които ни обгръщаха от всички страни.
Бяла лилия леко се залюля на своето дълго стебло и аз коленичих и протегнах ръце да я подхвана. И тя клюмна в шепите ми. Когато се обърнах да Го помоля за помощ - наоколо нямаше никой. В душата ми стана тъй страшно, като че ли лилията и аз еднакво свършвахме живота си.
Затворих очи и ми се стори, че съм нейде безкрайно далеч, че между мен и всичко друго се е пуснала полупрозрачна завеса, направена от милиони минали години. Но когато западаха капките дъждовни, аз отворих очи. И цветята вдигнаха главици веднага. А когато погледнах нагоре, от тъмния дъждовен облак бляскаха хиляди Негови очи - и всичките се усмихваха.
Забравил всичко от радост - аз запях. И всички цветя ми пригласяха,.
А веднъж, когато аз крачех зад Него, Той изведнъж се спря и ме изгледа дълго. Аз се стреснах, защото мислех - тъй както ний, човеците, мислим. А Той знаеше това и ми каза:
- Злото е привидно, както и смъртта. Животът е всичко. Локвата е голяма, но пресъхва, а малкото изворче векове трае и извира. Така е и Доброто. То е като семка, която като заровиш в земята и умре - начало на ново става и много плодове дава. А ако не умре - само остава.
- Прости! - пошепнах Му аз. - Между хората аз бях забравил това, което Ти отдавна ми бе казал и което постоянно виждах в Тебе.
Той нищо ми не отговори, но ний тръгнахме близо един до друг и бързо, като че ли сами ураган бяхме, който налиташе там, гдето най-малко го чакат.
Към една земя се приближихме, в която планините като хълмчета изглеждаха - тъй отдалеч я гледахме ний. Заровени като животни в пръстта, хиляди човешки същества стреляха и се биеха едни срещу други. Земята се тресеше от хиляди снаряди, които ревяха из въздуха и с адски трясък се разсипваха по земята на безброй късове, които разнасяха смърт на всички страни. Той ми посочи тия избухвания и рече:
- Ето, така е злото. То може само веднъж да избухне. А после е безсилно. А Доброто е вечно, защото е живо.
Ний се приближихме до самите тия, които се биеха. Грамадни тълпи, изгубили образ човешки, се хвърляха едни срещу други. Замлъкнаха гърмежи -чуваха се само яростни викове. В това море от размесени хора, никой не смееше да стреля, защото не знаеха кой на кого е. Но те самите се търсеха един друг, като да бяха зверове, векове мечтали за този час на отмъщение. И аз Му казах това, а Той поклати глава и рече: - И така е!
Но когато се обърнах пак да Го видя, Него го нямаше край мене и аз изведнъж станах по-малък от прашинка - и по-безпомощен. Исках да бягам, но не можех. Викнах - и гласа си сам не чух. Но долу, на земята, в пръстта, където ставаше зверската борба, замлъкна шумът. Взрях се нататък. Вдигнати оръжия се сваляха, погледите се взираха, ръцете отпускаха. Всички гледаха мълчаливо няколко мига. А после избухнаха радостни викове, ръце се протягаха и стискаха, хора се прегръщаха - врагове до преди минута. Аз смаян се приближих и видях -красива мома минаваше между тях, вървеше с вдигнати ръце, като ги благославяше. Лицето й грееше като слънце и очите й излъчваха мир и Любов -стопляха всички сърца.
Пред нея всички борби спираха, а зад нея всички захвърляха оръжие и се прегръщаха. И когато тя ме погледна, аз потръпнах, стопих се сякаш и едновременно с това възрадвах безкрайно - през очите й ме гледаше Той - и ми се усмихваше леко.
- Хората страдат от това, че много желаят, повече, отколкото им е потребно - каза ми Той веднъж.
Аз побързах да Го запитам:
- А отгде да знаем кое ни е потребно и кое - не?
Той ме погледна и нищо ми не отговори, но аз самият се запитах: Ако аз самият не съм разбрал това, кой може отвън да ми каже? И наведох очи. А Той си тръгна, без да ме повика подире си. Но аз закрачих и неканен, защото сега повече от друг път чувствувах, че трябва да не се отделям от Него. И когато се обърна и ме погледна, аз разбрах, че макар и да мълчи, Той желае да ми каже нещо. И тогава крачките ми се засилиха и ние се понесохме като буря. И когато се спряхме на един хълм, пред очите ни се откри чудна картина.
Голямо поле бе пълно с хора най-различни - и стари, и млади, и ниски, и високи. И чудни и пречудни постройки красяха това поле! Аз се взирах и все повече се чудех на това, което виждах. Всевъзможни къщи бяха направени от най-различен материал. И всички градяха и бързаха.
Когато нещо им не достигаше, те отиваха при никоя близка постройка, преборваха се с господаря й, ако беше там, или ако го нямаше, свободно си вземаха и окъртваха всичко, което можеха - и си градяха своето.
Имаше форми тъй чудни и невъзможни, даже да ги помисли нормален човек, а тук ги градяха и се гордееха с тях. Едни ги обръщаха на север, други - на юг, трети - на запад, четвърти - на изток. А имаше и такива, които ги местеха постоянно на всички страни и учтиво се кланяха на всеки, който им направеше забележка, че по-добре ще е, ако гледат не на тая, а на някоя друга страна. Едни си правеха колиби, други дворци от мрамори градяха, трети - от тухли, парчета от клечки и кирпичи. А имаше и някои - от нечистотии се опитваха да скърпят нещо...
Някои пък хвърляха на един куп каквото им попаднеше на ръка, започваха да строят, след туй отиваха да търсят пак. И докато се върнеха, намираха всичко разграбено. Тогава и те тичаха и грабеха от околните постройки.
Едни постройки падаха от само себе си, други ги рушаха строители, на които им трябваше стар материал за модерни постройки. Това беше гледка невероятна - всички против всички!
Понякога няколко души се събираха и започваха градеж общо, но скоро всеки започваше да дава мнение, започваше да гради по своему, и постройката бързо се разрастваше и добиваше фантастични изгледи. Но това траеше късо, защото обикновено се свършваше с нападение един срещу други и по-рутвание на цялото. А други грабеха и правеха нови постройки от стар материал.
Но най-невероятното бе, че всички правеха големи или малки здания, канеха други да влизат в тях, а те самите стояха отвън или се завираха в дупки, изкопани в земята, като да бяха зверове. Идеше лошо време, дъждове и бури и град падаше, и всички тия хора седяха отвън плискани, блъскани, измъчвани - никой не влизаше в къщата, изградена от него. Понякога те ужасно се нахвърляха един срещу други и си събаряха постройките. И те тъй бързо рухваха, че аз се питах не са ли само от нарисувани картони. И всичко това ми се видя тъй чудно, особено и, бих рекъл, безсмислено и безумно, че не вярвах на очите си. И не се стърпях и запитах:
- Луди ли са тия?
Но Той нищо не ми отговори, а само ми посочи.
И аз видях един далечен хълм, на който светеха чудно красиви постройки, заобиколени от безкрайни градини. Едни от тях грееха с розова светлина, други - с жълта, трети - със синя. А някои от тях се преливаха с всичките цветове на дъгата. А още по-далеч се вдигаха безбройни постройки в блясък и сияние, което приличаше на изгряло в сила слънце. И около тях течаха реки като от разтопено злато.
Вслушах се и макар че бях далече, чух оттам да се носи дивна хармония, която покри със своите мелодии крясъка и зверските викове на тия, които пред очите ми градяха и рушаха, караха и биеха, градяха къщи и дворци, а сами седяха отвън на бурите и дъждовете.
И тогава мен ми стана нетърпима силата на мисълта, която ме обзе, и запитах пак:
- Какви са тия луди?
Той ме погледна и каза:
- Иди и виж!
Тогава аз слязох от хълма, на който бяхме, и запитах първия, когото срещнах. Той тичаше, приграбчил дървета, дъски и храсти, да гради колибата си, която в негово отсъствие другите бяха разграбили. Но той само ме изгледа и нищо не отговори.
Помислих си, че може би езикът ми не му е познат и щях да го запитам отново. Но Той нямаше време да слуша - като захвърли всичко на земята, той със страшна ярост се спусна върху другиго едного и започнаха безпощадна борба. Хвърчаха снопове коси и дрипи от дрехите им.
Такава ярост ме ужаси и, почувствувал се безпомощен да помогна с нещо, аз се отдалечих бързо. Спрях се пред други един, който цапаше с шарени бои фасада на една странна къщурка със съвсем малки прозорчета и без врата.
- Тази постройка ваша ли е? - запитах го аз.
Той ме изгледа високомерно и ми отговори:
- Само глупавите питат - умните знаят!
Тогава аз му казах, че съм странник, а той ме изгледа още по-презрително и продължи да цапа къщата си с най-шарени бои. Загледан в него, аз се много изненадах, когато той хвърли четката и боите и се затири зад къщата, която се заклати и започна да се събаря. Там двама души с голяма сила я подкопаваха и рушаха. Започна борба, края на която аз не дочаках, защото ми се стори много жестока, още повече, че от други страни се стекоха мнозина, които започнаха да развалят къщите на самите рушители. Борбите и крясъците станаха тъй силни и общи, че аз не можех да изтрая. А за всички останали това беше обикновена картина.
Много по-нататък аз видях един доста благообразен старец и се спрях. Той беше седнал пред хубава наглед къща. Но като се приближих, останах учуден - тя беше цялата съградена от най-различни плодове.
- Ваша ли е къщата? - запитах.
- Да - отвърна старецът и я изгледа със задоволство. - Хубаво я вижте, защото няма никоя подобна на моята.
- А онази там? - посочих му аз една съседна, която беше досущ прилична на неговата.
- Ех! - изсмя се той презрително, - нима не виждате глупостта и скудоумието да крещи от всяко ъгълче на тая постройка?
- Ни най-малко - отвърнах аз искрено, - тя изглежда тъй оригинална, както и вашата.
- О, да - заклати старецът глава, - тук всички са оригинални, но безполезни.
- Защо? - запитах го аз. - И ако е така, защо собствено правите всичките тия постройки? И защо не живеете вие сами в тях?
- Много си наивен - отвърна ми той. - Ний ги правим, за да покажем нашето изкуство, нашето творчество. Да живеем в тях!.. Това е една оригинална идея, но тя не ни е дохождала и на ума. Пък и ний си имаме дупки и колибки, в които прекарваме времето си, когато не градим.
- Това е именно най-чудното - казах аз искрено, - че вие тъй много постройки правите и събаряте, а сами не живеете в тях.
- Пък аз се чудя на ума ти - каза ми старецът, - как може да се живее в тия постройки. Я погледни! - И наистина, плодовете, от които беше направена постройката, бяха почнали да гният пред очите ни и цялата къща със слаб трясък се събори. Старецът веднага започна да ги събира и се приготви да гради отново.
- Ами защо ги градите тогава? - заинтересувах се истински аз.
- Да покажем нашите дарби, нашите таланти, нашите гении.
- Но какви сте собствено вие? - запитах го аз, искрено недоумяващ и чистосърдечно съжаляващ го.
- Как? Нима ти не знаеш? - учуди се той на свой ред. - Ний сме избраниците на съдбата, ний сме философите на човечеството!
- Как? - извиках аз и бях тъй изненадан и учуден, че устата ми остана няколко мига, без да мога да я затворя. В главата ми нахлуха хиляди мисли изведнъж. И аз не можах да издам нито звук. И когато завладях отново езика си, първите думи, които можах да произнеса с безкрайно учудване, бяха като някакво ехо:
- философи на човечеството! - и аз хукнах да бягам, но после се сетих нещо и се върнах при стареца, който не по-малко учудено гледаше след мене. Аз го приближих и му казах учтиво:
- Извинете, но аз съвсем не очаквах това, което ми казахте... Но моля, каква нужда има от вашите къщи, в които никой не живее, нито вий самите, които постоянно се събарят или ги събаряте, когато ето там има тъй хубави постройки? - И аз му посочих сияющите кристални дворци на другите хълмове. Общ смях отекна неочаквано наоколо ми. И много гласове ми отвърнаха отведнъж:
- Глупако, това са миражи!
С бързи крачки се върнах при Него и Го гледах смутен в очите. А той се усмихваше. И погледът му се вдигна от мен. Аз го последвах. Той гледаше чудно хубавите светещи в лазура на небето невероятно красиви постройки. Като малко дете, което не мисли какво говори, аз Го запитах:
- Нима наистина е мираж това?
Той ме погледна изново и каза тихо:
- За спящите сънищата са реалност, а реалността - миражи. А ти, като си буден, защо питаш ?
Изведнъж ний се намерихме пред една от тия чудни постройки, прелетели като на невидими крила завчас. Но аз не се смущавам, защото когато съм с Него, всичко е възможно и нищо ме не чуди. И видях надпис от живи розови пламъци на средата на постройката. И пишеше: «Тук царува Любовта.»
И на другата страна с жълти живи пламъци имаше друг надпис: «Тук царува Мъдростта.»
И от другата страна - надпис с живи пламъци със сини цветове: «Тук царува Истината.»
И там влизаха много и излизаха много. И на всички лицата бяха тихи и кротки, прилични като у братя едно на друго. Нямаше ни мъже, ни жени - всички бяха еднакво красиви. Погледите на всички бяха приветливи, даряващи радост, вливащи живот.
И когато ги гледах тъй тихи и кротки, мен се стори, че съм дошъл дома и ми се поиска тук да остана. Но Той ми каза:
- Почакай малко. Погледни ги само, за да си спомниш отгде си дошъл, а после ще се върнем. А сега нека отидем да видим онова още, което си гледал досега много пъти, но не си видял.
И ний тръгнахме. А от чудните постройки забляскаха светлини и огньове, дивни хармонични мелодии се понесоха и ни вдигнаха като на криле.
И когато си отворих очите, приклопени от неизказано чувство на щастие, ний седяхме вече на един далечен хълм и пред нас се простираше голяма градина с много дървета. Той ми посочи и аз се загледах.
И видях много хора, които беряха плодове от дърветата и ги ядяха. И тогава някои от человеците, които ядяха, падаха на земята като отровени. Свиваха се, гърчеха се и пущаха пяна от устата си. Други ядяха и се опияняваха сякаш - викаха, скачаха и играеха. А трети ядяха и ставаха като бесни - нападаха се едни други или налитаха на срещнатите и ги разкъсваха като зверове.
Самите плодове бяха различни и изобилни. Но не всеки можеше да ги достигне. Имаше хора, които обикаляха много дървета, без да могат откъсна ни един плод. Те протягаха ръце и към дърветата, и към хората, които ядяха, но напразно - всички ги отблъскваха. И когато някога те им даваха нещичко, то беше най-често гнилото, негодното. Но някои и това ядяха и се тровеха.
- А тия какви са? - запитах аз.
Той нищо не ми отговори, а само посочи на друга страна.
Надалеч, на една висока и стръмна планина, голямо дърво се вдигаше. Неговите плодове блестяха като живи звезди. По склоновете на планината се катереха малцина. По пътя ги нападаха кръвожадни орли, хвърляха се отгоре им и ги кълвяха. Понякога силни ветрища ги откъртваха и събаряха. Но те, падащи, успяваха да се заловят за нещо и започваха възлизането изново. Друг път някой от съпътниците им, рискуващ своя живот, задържаше падащия. И тогава те заедно закрачваха пак нагоре, с поглед, вперен в единственото дърво, на което плодовете святкаха като живи звезди.
А тия, които достигаха до дървото и вкусваха от плода му, лицата им се огряваха от вътрешна светлина и те излитаха над всички препятствия, като да бяха бляскави птици.
Сведох поглед без да ща пак към множеството пред нас, което викаше, кряскаше, огъваше дърветата, грабеше плодовете, търкаляше се по земята като безумно, между купища трупове на себеподобни. И движенията им бяха тъй чудни, борбите им - безумни и шумът - тъй необикновен, та аз, учуден, не се стърпях и запитах пак:
- Пък тия какви са?
- Иди и виж! - каза ми Той.
И аз слязох в градината между тях. И тук картината беше още по-страшна, отколкото се гледаше отгоре. Това бяха хора наглед избрани, мъже и жени. Красиви, горди, с огненочервени лица. Те всички бързаха, всички ядяха тъй лакомо от плодовете, като че ли цял живот да не бяха нищо друго вкусвали. И още по-чудното бе, че също тъй бързо, както гниеха плодовее в ръцете им, тъй бързо старееха и тия, които ги ядяха. Някои от тях след яденето се гърчеха като змии, едни падаха като от гръм поразени, а други като безумци се прегръщаха и танцуваха, докато падаха на земята, изтощени и съсипани дотолкова, че вече не можеха да помръднат.
Мнозина играеха тъй дълго и старееха тъй бързо, че започваха танците като юноши и ги свършваха като старци.
Опитах се да заговоря с някого, но никой не искаше да ме чуе. Всеки тук се интересуваше само от себе си и от своите работи. Тогава се приближих при едно от дърветата, което имаше червени плодове, откъснах и сдъвках. И огън изведнъж изпълни тялото ми и сетих, че горя. Но изплюх сдъвканото и отново всичко стана тихо в мене. Видях и други дървета със зелени плодове. Опитах и тях. Те ми се сториха много горчиви и ги изплюх. А мнозина ги ядяха. Жълти плодове видях - големи и едри. Когато ги опитах, очите ми започнаха да виждат всичко наоколо жълто. Но аз само кусвах и изплювах - и всичко пак се оправяше.
Много хора имаше, а нямаше кого да питам.
Питах мнозина, а никой ми не отговаряше, като да не бе ме чул. Но когато един немощен ме помоли да му наведа един клон, за да си откъсне плодове, аз използувах това и го запитах:
- Какви са тия дървета и какви сте вие самите?
Той ме изгледа внимателно, веднага се изправи, взе горда поза и ме попита надуто:
- А ти, профано, какво търсиш тука?
- Странник съм - отговорих му кротко аз. - Видях тази градина, гледам всичко това, но нищо не мога да разбера, нито какви са тия дървета, нито кои са тия хора.
- Как? - учуди се той, отворил широко очи. - Нима ти никога не си чувал за градината на познанието, за великаните на науката, за избраниците на човечеството?
- Как не, чувал съм - казах му тихо аз, - но не бях ги виждал отблизо. Нима това са те?
- Да, разбира се - потвърди събеседникът ми.
- А какви са тия плодове?
- О, свещено невежество! - викна той. - Това са плодовете на нашите дървета.
Без да ща, незнайна сила потегли погледа ми към далечната планина, на която се виждаше самотното светло дърво с плодове, блестящи като живи звезди, и аз го запитах:
- А онова там какво е? - и му го посочих.
Лицето му се сгърчи от презрение и той плю.
- Онова? Дърво на Живота го наричат - а химера и безумие е истинското му име. Глупци вярват, че ако ядат от него, ще бъдат вечно живи - глупост, в която са вярвали безумците от всички епохи.
Единственото истинно и знайно, едничката реалност е тук и само тук! Другото е суеверие, предания, опиум за малодушни. Наведете ми клона сега, за да си откъсна плодовете, които ми се падат!
Аз поклатих отрицателно глава. Той изведнъж бе обхванат от ярост и се нахвърли отгоре ми. Но аз избягах от градината и запъхтян стигнах при Него.
- Как е възможно в името на познанието да се вършат такива безумия и престъпления? - запитах Го аз, още дишащ тежко.
Той само поклати глава.
- Ти ли питаш? И теб ли обхвана отровата на знанието на тази градина? Забрави ли, че силата без Любов става насилие, че знанието без Любов става източник на нещастия, че богатството без Любов е товар и извор на скърби? А който яде от дървото на Любовта, той вечно живее и всичко, което му трябва, разбира и може? Но за себе си тогава той се и не сеща, защото мисли само за тоя вечен извор, откъдето изтича Любовта, и за тия, които имат нужда от него.
- О, да, аз зная това, защото зная Тебе, защото съм Те видял, опитал и познавам. Защото Те чувам и разбирам. Защото и Ти ме виждаш и помниш. Колко се радва душата ми, че ми говориш и Духът ми - че ме учиш! Благодаря Ти.
А Той се усмихна и каза:
- Нека тръгнем.
И ний изведнъж се дигнахме и седнахме пак.
А може би хиляди километри минаха под нашите стъпки. Мръкна се. Грамадна долина се разстилаше пред нас. Мъгла и полутъмнина я пълнеше. И шум, и писъци, и ужасни крясъци. Вгледах се и видях море от хора.
Неописуема картина! Всички вървяха с протегнати напред ръце, блъскаха се един друг и всеки искаше да прескочи другия. И когато можеха, стъпкваха го и минаваха над него. И така хиляди тъпчеха други. И всички бързаха. Достигаха до реки и изведнъж се нахвърляха върху мостовете. А те - мостовете, не издържаха, огъваха се, чупеха се и хората се давеха. А тия, които идеха отзад, не знаеха и напираха. Предните разбираха, че пред тях е бездната и смъртта по писъците на тия, които загиваха вече във вълните - но не можеха да удържат. Където имаше лодки, всички изведнъж се струпваха отгоре им и ги препълваха - и всички потъваха.
С каква ярост и злоба се нахвърляше всеки върху другия!
Гледах като насън. А между тях видях мнозина, облечени със странни и скъпи дрехи, понякога с корони златни и с жезъли, накичени със скъпоценни камъни. Тия хора мърмореха нещо, сочеха, благославяха, но сами стояха настрани от тая страшна битка, заобиколени с кръг свои хора. А другите нещастници, обзети от ярост, гинеха от бой, убийства, от вода, от вихри, огън и бури. А ония, странно облечените, все махаха ръка и нещо мърмореха. Но никой никому не помагаше.
- Адът ли е това? - извиках аз.
- Мълчи и гледай! - каза ми Той.
А ето, превали нощта и започна слънцето да изгрява. И всички налягаха, стихна борбата, млъкнаха крясъците, заспаха всички. И тишината ми се видя още по-страшна след тоя крясък. И помолих за отговор:
- Кои са тия?
А Той ми рече:
- Иди и виж!
Отидох, но всички спяха дълбоко. Мирно и тихо дишаха всички. Спяха, изнурени от страшната борба, един до друг, като да бяха приятели и братя. Те спяха, а аз ходех между тях и се чудех. И нямаше кого да питам. Мнозина видях от тия със странните дрехи, които водеха останалите - но те спяха по-дълбоко от всички. И когато се опитах да ги събудя, те само ръмжаха, като да бяха зверове... А времето бързо мина и слънцето залезе. И тогава те почнаха да се събуждат, да се опомнят и веднага започнаха отново виковете, борбите, крясъците и взаимните изтезания.
Тогава аз отидох при един от тия, които носеха златни корони и жезъл с много ценни камъни накичен.
- Какъв си ти? - запитах го аз тихо.
- Тоя, който води - отговори той надуто и гръмогласно. - Аз съм Единственият и няма никой друг! Аз съм тоя, който знае истината!
Тъкмо още мислех какво да го запитам, след тоя неочакван за мене отговор, когато друг, също тъй подобно накичен, се провикна:
- Само аз зная истината! Другите са лъжци и разбойници!
И тогава хората на единия и на другия се хвърлиха един срещу други и се започна ожесточена борба.
Аз се оттеглих настрана и отидох при друг, също тъй накичен със златна корона и скъп жезъл човек. И го запитах:
- Ти кой си?
- Безгрешният! - викна той. - Тоя, който управлява и всичко може.
- Лъже! - провикнаха се други, някъде отстрани. - Това е най-големият грешник и вечният лъжец!
- Не, не е вярно! Той е носител на короната на Владетеля - викаха други и му се кланяха. - Този е безгрешният!
- Ами защо няма мир и ред между тия хора? - запитах аз.
- Та това е тъкмо редът за тях - отговори ми самият той, като понамести короната си. - Така си е било и така ще бъде во веки веков.
- Чудно - казах аз, - а защо вие не вървите, когато изгрее слънцето, и спите, когато трябва да работите?
- Слънцето ли? - викнаха мнозина отведнъж. - А какво наричаш ти слънце? И кой си ти самият, който ни питаш?
И много ръце се протегнаха изведнъж към мен.
И аз страшно потръпнах. Едва тогава аз ясно видях, че те всички бяха слепи - и водачи, и водени...
С наведена глава аз дойдох до хълма, на който седеше Той и ме чакаше. Изправих се и мълчах. И сълзите сами течаха от очите ми.
- Кои са тия нещастници ? - попитах аз.
- Всички, които са отрекли Любовта в живота си - прошепна ми Той.
