Бяхме студенти, но през ваканцията работехме, за да си изкарваме хляба и да си платим таксите в университета. Онези години бяха трудни и усилни години, нямаше стипендии както сега. Други бяха времената. Имаше един Генчо, добро момче, който ни снабдяваше нас, студентите с хляб от града. Когато се завръщахме от работа, той беше донесъл вече топъл хляб. Не се ядеше топлия хляб със сирене и масло както бихте си помислили. Нямаше такива неща при нас. Той се ядеше често пъти със сол, чубрика и лук. Гладни години бяха тогава. Една привечер Генчо минава на връщане за Изгрева през града до реката на ул. „Граф Игнатиев". А там са наредени магазинчета и се продават какви ли не щеш неща, но за такива, които имат пари в джоба. А Генчо има парички само за хляб. Вижда той, че на една сергия се продават череши, едри, черни, големи, лъскави, дори тумбести. Очите му се ококорват и по черешите остават. Запитва наш Генчо продавача: „Колко ги даваш тия череши?" „30 стотинки за кило", отвръща гордо продавача и си засуква мустаците. Генчо стои пред черешите и размишлява: „Ако купя черешите, няма да купя хляб и няма какво да ям. Но череши има сега, а утре черешите няма да ги има, а хляб има винаги. Ще купя череши, а няма да купя хляб и ще вечерям с череши." Дал си стотинките, взел си килото череши и се прибрал в бараката. Било тъмно, запалил газената ламба и измил черешите, седнал на масата и си наточил зъбите, че череши ще се ядат този път. Все пак решил да види какво представляват отвътре тези тумбести, големи, лъскави, черни череши. Решил да ги отваря с нож. Реже ги по средата, отваря ги и вижда червена месеста череша, а вътре по един хубавичък бял червей от голям, по-голям и от красив, по-красив. Отваря втора, трета, пета, десета череша, всички са червиви. Ами сега. Проваля му се вечерята. Ако беше си взел хляб, щеше да го яде сега със сол. Ами сега череши с червеи ядат ли се? Не се ядат! Седи умислен доста време на масата, а пред него са черешите и червеите, които се разхождат гордо, гордо в месестите череши. А стомахът го гложди. Стомахът му иска череши, а очите му не искат червиви череши. Тогава изведнъж решава следното: угасва лампата, сяда на стола на масата с ръцете си опитва черешите, съсредоточава се в себе си и решава да забрави какво са видяли очите му в тези череши. Седи на тъмно и изяжда една по една всички череши. Стомаха му е доволен, не го гложди, а очите му не виждат какво яде, потупва се по корема и си ляга. Ами какво ще стане с червеите в стомаха? Тази мисъл го гложди като червей и го плаши. Накрая става, запалва газената лампа и произнася молитвата „Отче наш". Казва така: „Хляба нас насъщний дай го нам утре, защото на Теб принадлежи царството и силата, и славата завинаги. Амин." И си ляга спокоен, че е без грях.
Генчо беше художник. Той умееше не само да яде на тъмно череши, но умееше на светло да рисува. Някои от неговите картини висяха по стените на братските салони в страната.
