Време и Домове. Времето и мястото на раждането са важни елементи в астрологията. Изтъкнахме, че разположението на Слънцето, Луната, планетите и зодиакалните съзвездия за дадено време и място по небесната сфера е същото, каквото е и в двойника на човека - Звездното му тяло в момента на неговото раждане. Според това разположение се разбира самият човек - неговите качества, способности, устрема за изява, а също й условията, при които ще се намери той през този си живот. Това нещо се дава от силовите течения, които имаме от членовете на Слънчевото семейство, зодиакалните съзвездия и взаимоотношенията между тях. Разположението на Слънцето, Луната, планетите и зодиакалните съзвездия го вземаме от астрономически таблици, наречени „Ефемериди”. Като начертаем тази звездна карта, ние получаваме тъй нареченият „хороскоп”. Думата „хороскоп” е гръцка дума и значи карта за предсказване. Тази карта се прави за дадено място и време. С други думи, за да се начертае хороскопа, трябва да имаме географските координати на мястото, където даденият човек се ражда. Тези географски координати са дадени от пресечната точка на съответният меридиан и паралел за даденото място и я намираме по географските карти.
Всяко място на нашата планета си има свое време, а времето се приема като интервал между две събития. Едно важно и ясно изразено събитие, по което можем да определяме времето, е изгрева на Слънцето. Това изгряване за различните точки на Земята е различно, следователно и времето за отделните места по Земята е различно. За улеснение на човешкия род, за да има единство за времето в дадена област, държава, учените са разделили земното кълбо на 860 сектора с плоскости, минаващи през двата полюса - северният и южният. Окръжностите, които се получават от пресичането на тези плоскости със земната повърхнина, се наричат меридиани, а самите частици, които те отделят помежду си - градуси. И на паралели, които са окръжностите получени от пресичането на плоскости, успоредни на екватора и започващи от него. Тези плоскости секат повърхнината на Земята на север и на юг от екватора в 90 успоредни кръга, като тези на север дават северната ширина на даденото място, а на юг - южната ширина. Понеже градусите обхващат малки области от Земята и една държава би включила няколко градуса, а оттам и различни граждански времена, което би създало неудобства. То учените са взели сектори от по 15 градуса, като местата, които тези сектори включват и обхващат, да имат едно време по часовника, тъй нареченото гражданско време. Всяка една от държавите приема да има времето по този именно сектор, което обхваща територията й. Големите държави, които заемат по няколко сектора от по 15 градуса, имат различни граждански времена.
За съставянето на хороскопа е важно не гражданското време, времето, което часовниците показват, а точното време за мястото, където е станало раждането, тъй нареченото „местно време”. Как се получава то? Известно е, че Земята се завърта около своята ос за 24 часа. Следователно, всяка точка от нейната повърхнина изминава 360-те градуса на тази окръжност за тези 24 часа. За да можем добре да пресметнем местното време за дадена точка, трябва да пресметнем времето, което тази точка ще измине един градус. Затова делим двадесетте и четири часа на 360. Обръщаме двадесетте и четири часа в минути, което прави 1440, делено на 360, ще получим 4 минути. Значи един градус се изминава за 4 минути.
Ако рожденото място се намира на запад от меридиана, по който е определено гражданското време, както е например у нас в България, където гражданското време е определено по 30-тия меридиан, то изчисляваме колко градуса на запад има рожденото място. Броят на градусите умножаваме по четири минути и полученото число изваждаме от гражданското време, тъй като точките на запад имат по-ранно време. Така например град Перник се намира на 7 градуса по-на запад от 30-я меридиан, по които е определено гражданското му време. Местното време ще получим като извадим от гражданското 7 по 4 = 28 минути. За София, местното време е изчислено с 27 минути по-рано. За всеки град, селище, за да определим местното време, търсим меридиана, на който се намира това място и пресмятаме по указаният метод. В България всички градове и селища се намират все на запад от 30-тия меридиан. Затова всякога от гражданското време вадим полученото от пресметнатото време за меридианите, които отстоят от 30-тия. Ако мястото се намира на изток от меридиана, по които е определено гражданското време - времето на часовника, то изчисленията, които се направят за броя на меридианите до часовниковия, се прибавят към гражданското време, за да получим местното време.
Освен гражданското и местно време имаме и тъй нареченото „звездно или сидерално време”. Понеже и Слънцето се движи, и то не може да ни даде едно постоянно време, затова астрономите приемат времето, което се определя от пролетната и есенната равноденствена точка. Времето, което определят тези точки, дават тъй нареченото звездно или сидерално време. В някои ефемериди е взето времето определено от пролетната равноденствена точка, а в други-есенната. Звездното време е дадено за всеки ден, като за онези таблици, където то започва от пролетната равноденствена точка, това време е дадено за 12 часа на обяд. Ако пък е взето есенната равноденствена точка за начало на звездното време, то това време за нула часа през нощта - началото на денонощието. Затова, когато звездното време започва от пролетната равноденствена точка, дадено за всеки ден в 12 часа на обяд, то, за да получим звездното време за момента на раждането, трябва, когато раждането е станало преди обяд, времето до 12 часа на обяд трябва да се извади от сидералното време дадено за този ден, за да получим сидералното време за мястото на раждането. Пример - да приемем, че даден човек е роден на 5 декември 1928 година в 10 часа преди обяд в София. Местното време ще бъде 9 часа и 33 минути. От сидералното време за този ден, което е 16 часа и 56 минути ще извадим разликата време от местното време до обедното, което е 2 часа и 27 минути, и за сидералното време за момента на раждането ще имаме 16 часа и 56 минути минус 2 часа и 27 минути, което ще даде 14 часа и 29 минути. Ако пък човекът е роден в 2 часа следобед, то за София местното време ще бъде 1 часа и 33 минути. Тогава разликата от обедното време до местното време, равно на 1 час и 33 минути, прибавяме към сидералното време за този ден, за да получим сидералното време за момента на раждането, което ще е 16 часа и 56 минути, плюс 1 час и 33 минути, ще даде 17 часа и 89 минути, което прави 18 часа и 29 минути.
Ако началото на сидералното време започва от есенната раеноденствена точка, то часовете на местното време прибавяме само към даденото за деня сидерално време и получаваме сидералното време за мястото и времето на раждането. Пример - даден човек е роден на 5 януари
1981 година. Сидералното време за този ден е 6 часа и 58 минути. Да приемем, че този човек се е родил в 18 часа гражданско време в София. Местното време ще бъде 17 часа и 33 минути. Тези часове прибавяме към сидералното време за този ден и получаваме 6 часа и 58 минути плюс 17 часа и 33 минути, и ще получим 23 часа и 91 минути, което е 24 часа и 31 минути и ще даде 0 часа и 31 минути.
Определянето на Сидералното време за момента и мястото на ражданетое много важно, защото то ни дава възможността за даден географски паралел, за дадена географска ширина да имаме разположението на дванадесеттях зодиакални съзвездия и в тях Слънцето, Луната и планетите в дадените домове.
Домовете не са нищо друго, освен дванадесетте сектора в плоскостта на земната орбита. Целият този кръг се разделя от хоризонталната и вертикални линии на четири дяла, като във всеки дял влизат по три сектора - домове. Хоризонталната линия в източния си дял, определя изгрева, а западният - залеза на Слънцето, Луната и Планетите. Точката на изгряването наричаме „Асцендент”, а тази на залеза „Десцендент”. Вертикалната линия определя най-високата и най- ниската точки, в които идват членовете на Слънчевото семейство. Най-високата се нарича „Зенит” или „Медиум целии”, а най-високата „Надир” или„ Имум целии”. Дванадесетте дома започват от източния хоризонт, като първият дом е под хоризонта и е една дванадесета част от окръжността или една трета от първия дял. Вторият дом е втората дванадесета от целия този кръг, или втората третинка от този първи дял. Третият е третата дванадесетинка, или последният дял от първия сектор. Следват другите домове по същия начин. Четвъртият е четвъртия сектор от кръга или първият от втората четвъртина и т. н.
Саабей и древните звездобройци - неговите ученици - са разглеждали Земята като кристал с 12 петоъгълни стени, притежаващ свойствата на всеки кристал. Този кристал - Земя, изразен върху една плоскост, са казвали Те, дава дванадесетте сектора - домове. Известно им е било, както и сега е известно, че ако върху един кристал, внесем някакви промени, чрез въздействие, като например налягане, температура и ред други, то по ръбовете и върховете на кристала започват да изтичат сили. Тези ръбове на кристала Земя не са нищо друго, освен чертите, които разделят домовете, техните граници, а върховете са, когато на границата между два дома, на самите черти имаме началните градуси от нула до към два или три на някое зодиакално съзвездие.
Когато Слънцето, Луната или някоя от планетите се намират на ръба, на границата между два дома, то със своите силови течения възбуждат кристала Земя и в звездното тяло на човека, действието им е по-силно. Още по-силно е, когато на тази черта, на този ръб на кристала се намират началните градуси на някое от зодиакалните съзвездия. Колкото обаче Слънцето, Луната и планетите се намират по-навътре от чертите, от ръбовете на дома, толкова тяхното влияние повече отслабва, като в средата на дома то е най-слабо.
Разположението на Слънцето, Луната и планетите във всеки дом си има своето специално значение. Техните силови течения действуват в различни области на човешката изява. Да започнем от първия дом. Когато Слънцето, Луната или която и да било планета се намира в първия дом, те имат въздействието върху физически образ, върху неговият външен вид и психичната му нагласа. Всеки един член на Слънчевото семейство създава свой специален тип. Този тип, разбира се, според, както вече отбелязахме, ще бъде по-ясно изразен, ако те са близо до Асцендента. Чистите типове, създадени от всеки член на Слънчевото семейство, рядко се срещат, защото и другите членове на това семейство действат със своите течения и дават своя принос в изграждането на самия човек. Но общо взето, при случаи, които ще споменем, някои от членовете на слънчевото семейство дават ясно изразен своя тип.
За да можем, обаче, да имаме по-ясна и пълна представа за онова, което един член от Слънчевото семейство може да даде като външен образ - тип и психическо съдържание на даден човек, то трябва да познаваме всичко онова, което астрономията може да ни даде за всеки един от тези членове, защото отбелязахме, че всяко нещо е израз на сили, които са го създали. Тези сили, както създават, също така и изтичат от даденото тяло, като въздействат със своите качества и напрежения. Щом е така, то по обратен път ще можем от създаденото да определим естеството, характера и напрежението на силите, който са създали всичко в дадено тяло. Какво представлява Слънчевата система и какво всеки един член от нея има, трябва да знаем, за да изходим от това, какво всеки един от тях може да даде.
Да започнем от Слънцето. То е най-близката до нас звезда и е от най-голямо значение за живота на Земята й планетите, на първо място като динамичен център. Вълнообразните трептения, изхождащи от Слънцето, все още не са напълно разбрани в своето богато и пълно разнообразие, от сегашния човешки род, достигащи както до Земята, така й до всички планети от Слънчевото семейство й ги обхваща като една жизнена сфера. Така че те и ние на Земята, може да се каже, че живеем в Слънцето, потопени в тези могъщи струй от силови трептения. За Земята, трябва да приемем по безспорен начин, че без Слънчевата радиация, като най-важен източник на енергия, животът в тази му форма, която имаме засега, е невъзможен. Всички изключително благоприятни условия, които то дава на Земята и животът на нея, ще трябва да приемем, че са изразна един високо организиран сеят.
Саабей й древните звездобройци са приемали, че Слънцето е седалище на същества с изключителна интелигентност, мъдрост и възможности, за които ние и представа нямаме. Те имат за задача да пазят, управляват, организират и облагородяват, както самите планети, членове на това семейство, животът на тях, така и звездното тяло - двойника на човека. Такова схващане и разбиране е имал и един от най-великите Астрономи на човешкия род от края на 18 и началото на 19 век, който в 1781 година откри планетата Уран и два от неговите спътника, открил е също и два сателита на Сатурна. Като е наблюдавал петната по планетата Марс, е изчислил продължителността на нейното завъртане около своята ос. Направил е още много открития по небесната сфера. Ето какво казва този гениален астроном за Слънцето: Слънцето е твърдо тяло, студено кълбо, подобно на Земята. Херел предпазливо отбелязва, че може би то е населено. Около това кълбо има два слоя от облаци, продължава той, външният, от който е необикновено горещ, а вътрешният хладен, По външния слой - „фотосферата” - се появяват петна. Какво са всъщност петната? Самото петно представлява един диск, който се състои от централното ядро, което е тъмно, и полусянка около него. Те не са нищо друго, освен дълбоки кладенци, подобни на фунии в тази облачна обвивка. През тези отвори ние можем да видим повърхнината на централното кълбо, а полусянката около ядрото са стените на тази фуния. Правилността на това схващане за петната се потвърждава от тъй нареченото явление на Вилсон. То е, че когато почти кръглото петно е в центъра на Слънчевия диск, ядрото заема централно положение в полусянката. Когато обаче петното се приближи към края на Слюнчения диск, тогава то добива перспективно елипсовидна форма, като частта от полусянката, която е по-близо до центъра на Слънчевият диск, става все по- тясна. За сегашните учени, естеството на петната и причината за тяхното появяване вьрху фотосферата, още не са напълно изяснени. Саабей и древните звездобройци са приемали, че тези петна са наистина отвори към централното ядро - самото Слънце, чрез които отвори великите разумни същества, обитаващи ядрото, изпращат могъщи силови течения, даващи подкрепа и живот на планетите. Централното ядро не е тъмно, то е такова само поради контраст, по отношение на голямата яркост на фотосферата - повърхнината, която ние виждаме на Слънцето, изглежда така. Установено е, че яркостта на Слънчевия диск е 500,000 пъти по-силна от яркостта на Лунния диск при пълнолуние. Измерено е също, че яркостта на петната са 500 пъти пo-светли от диска на Луната пак при пълнолуние. Това съвсем ясно показва, че централното ядро не е тъмно, това твърдо кълбо - самото Слънце - не е тъмно. Петната не са студени. Докато температурата на фотосферата - Слънчевата повърхнина е към 6000 градуса, то температурата на петната се измерва към 4800 градуса. Освен това, установено е по безспорен начин, че от петната изтичат и са източник на непонятни за нас по своето могъщество силови течения, определени от учените сега като „магнитни”, Могъщи източници на сили са тези отвори. Изобщо петната са израз на изключително голяма Слънчева активност, за която в резултат ние хората на Земята констатираме само малко нещичко. Тогава имаме по-голямо плодородие, по-голяма активност на живота. Те съвсем не са някакви втвърдявания, изстинали, мъртви области по слънчевата повърхнина. Като плод на тази слънчева активност имаме също и наречените „протуберанси”, които не са нищо друго, освен могъщи изригвания на огнени езици, достигащи често пъти стотици хиляди километри дължина. Имаме също и други образувания по Слънчевата повърхнина - фото- сферата, тъй наречените „факули”, които подобни на оризови зърна в размери на стотици километри се появяват и изчезват в периоди от секунди, подобно на вряща оризова каша. И какви ли още не непознати на нас. Цялата тази Слънчева активност дава като резултат могъщи струи от силови ядра, които пътуват с много хиляди километри в секунда, отивайки до всички планети на Слънчевото семейство, за да изпълнят своите задачи. Ние трябва да приемем по един безспорен начин, че природата е изключително разумна и че всичко, каквото става с нея, е с цел, смисъл и определена задача. И тук в Слънцето всичко, което То дава е с разумна цел за разумен резултат. И всичко това да се приеме, че е плод на някаква каша от газове и течности, е напълно неприемливо.
Още един път подчертаваме и трябва добре да се разбере от онези, които ще изучават астрологията, че целият този висш разумен свят - Слънцето - има за задача да организира и облагородява, както самите планети, така и техните силови течения - влиянията им, които създават мозъчните центрове в главния мозък на човека. Защото, колкото по-добре са развити и облагородени мозъчните центрове в даден човек, толкова той по-пълно и правилно приема силовите течения, идващи от планетите и Луната.
До каква степен са развити и облагородени мозъчните центрове в даден човек, това ни дават науките за черепа - „Френологията” и тази за израза на лицето. Те са помощни науки на астрологията. Така например, ако измерим разстоянието от корена на носа, до задната тилна част на черепа и получим около 23 сантиметра и след това измерим обиколката на главата над веждите, покрай ушите, но не и върху тях на даден човек и получим около 33 сантиметра, то ние ще имаме пред нас един крайно примитивен човек, при който едва сега се оформят мозъчните центрове, а много от тях, особено тези в горната част на мозъка, са едва в зародиш. При това положение, този човек е в своя начален стадий на своето развитие. Планетите все още не са създали и оформили мозъчните центрове, способни да приемат пълноценно тяхното влияние. И ако все пак нещичко приемат, то самите мозъчни центрове реагират и създават съвсем примитивни подтици. За да имаме един пълен израз на планетните влияния, което ще се получи от добре развити и оформени мозъчни центрове, трябва разстоянието от корена на носа до тилната част на черепа да бъде около 36 сантиметра и обиколката на главата да е около 56 сантиметра. Това ще ни даде сравнително добре развит мозък, способен да приема пълното планетно влияние. Но трябва да знаем и самото качество на мозъчните центрове. Доколко те са облагородени от силовите течения на Слънцето. Това нещо ще разберем от израза на лицето и органите, разположени там - чело, вежди, очи: нос, скули, устни, уста, брада, уши. По тези органи и самият им размер ние ще разберем доколко Слънцето е облагородило мозъчните центрове в човека (виж написаният от автора труд, озаглавен - „Главата и лицето като израз на човешката природа”.
Ако внимателно разгледаме Слънчевата система, то ще се убедим по един безспорен начин, че в нея цари значителен безпорядък. Няма единство, хармония в законите, които управляват членовете в това семейство. Най-напред е установено, че всички планети се движат около Слънцето по елиптичен път и траектории, като всички те за различните планети са различни. Едни са по-близо до окръжността, други са повече или по-малко разтеглени елипси. Знае се, че елипсата е крива, затворена с два центъра или както още ги наричат – фокуси. В единият от фокусите се намира Слънцето, а в другият? Това ще разгледам по-нататък. Когато дадена планета се движи по такава крива, то съгласно вторият закон от небесната механика, дадени от Йохан Кеплер, според които: радиус-вектора, или отсечката на разстоянието от планетата до Слънцето - за равни времена, ще опише равни плоскости. Това ще рече, че планетата около Слънцето ще се движи неравномерно, ту по-бързо, ту по-бавно. Когато е близо до Слънцето - ще се движи по- бързо, а когато е по-далеч - по-бавно. Защо е необходимо това? Би трябвало орбитите на планетите да бъдат окръжности, като най-съвършената равнинна фигура, което нещо носи изключителни предимства за всяка една от тях. Така са приемали древните звездобройци. Осите, по които се въртят планетите, са с най-различен наклон, по отношение плоскостта на еклиптиката. А би трябвало да бъдат перпендикулярни, което нещо носи изключителни предимства за всяка от тях. Какви изключително благоприятни предимства биха донесли кръговите орбити и перпендикулярните оси? Това нещо най-добре бихме разбрали от нашата Земя.
Легендите, от какъвто род и характер да са те, всякога в своята основа имат нещо, което е било, което е станало, някакъв факт - събитие. Така например да вземем легендата за „рая”, в който човек е бил поставен - условия, изключително благоприятни за живота, въобще и пo- специално за човека. И наистина, ако Земята би имала кръгова орбита и изправена ос, то климата на нея ще бъде възможно най-благоприятен - райски. Ще има вечна пролет, такова време, каквото имаме през най-хубавите майски дни. Че наистина Земята е имала изправена ос и кръгова орбита и с това такъв благоприятен климат, показва намерените в Антарктида - Южният континент - въглищни пластове и вкаменени дървета. Това съвсем ясно говори, че там някога е било топло и условията за живота са били напълно благоприятни. След наклоняването на земната ос и разтеглянето на нейната орбита в елипса, идват и зимните условия, хлад, мраз, даващи неблагоприятни климатични условия за живота, в тази му форма, която имаме тук на Земята. Такива неблагоприятни промени имаме основания да приемем, че са станали и за всички планети по Слънчевото семейство, като едни от тях са претърпели по-малки, други по-големи промени.
Околоосното въртене на всички планети също е в безпорядък. Едни се въртят пo-бързо, други по-бавно. Освен това, едни от планетите се въртят от запад към изток, а други обратно - от изток към запад, каквито са Венера и Уран.
По отношение на дистанциите на планетите до Слънцето, също имаме нередности, липса на единство, закономерност в тяхното разположение. В Астрономията е известен тъй нареченият закон на „Тициус-Боде”, който закон определя средните разстояния на планетите до Слънцето. Този закон е една хармонична поредица от числа, нещо като геометрична прогресия, с изключение на първия член, които е нула, а нулата не може да бъде член на геометрична прогресия. Ето и самата поредица, като за единица разстояние е взето средното разстояние на Земята до Слънцето, тъй наречената от астрономите „Астрономическа единица”, която е равна на 149,600,000 километра или кръгло 150,000,000.
0 + 4 = 4:10 = 0,4-това е дистанцията на Меркурий до Слънцето
3 + 4 = 7:10 = 0,7 „ „ Венера до Слънцето
6 + 4=10:10 = 1 „ „ Земята до Слънцето
12+4=16:10 = 1,6 „ „ Марс до Слънцето
24+4=28:10 = 2.8 няма планета
48+4=52:10 = 5.2 - дистанцията на Юпитер до Слънцето
96+4=100:10 = 10-дистанцията на Сатурн до Слънцето
192+4=196:10 = 19,6-дистанцията на Уран до Слънцето
384+4=388:10 = 38,8 би трябвало да бъде дистанцията на Нептун, но не отговаря на измерената.
768+4=772:10 = 77,2 на Плутон, но също не отговаря на измерената.
Явно е, че последните два резултата на този закон, че съвпадат с изчислените дистанции на планетите Нептун и Плутон. Нептун се намира на около 30 астрономически единици от Слънцето, а Плутон на около 40. Явно е, че и тук имаме едно нарушение на закона.
Саабей и древните звездобройци са приемали, че някога Слънчевата система се е ръководила от едни хармонични, разумни, ярко установени закони, които са създали ред ихармония във всички изяви на нейните членове. Всичко това говори, че някога могъщ фактор на безпорядъка и разрушението се е вмъкнал в Слънчевата система и е внесъл това безредие.
Всички тези отклонения на планетите са особено важни за характера, силата и напрежението на изтичащите сили на планетите на техните влияния, имащи значение както за живота на Земята и на първо място за човека, така и за взаимоотношенията на самите планети.
Спътниците, които някои планети имат, са също важен елемент за тяхното влияние. Но това ще разгледаме за всяка една планета поотделно.
През осемнадесетия век и по-точно в 1776 и 1772 години, големите астрономи Тициус и Боде, след като създадоха закона, за който отбелязахме, астрономите по онова време останаха много изненадани, че на дистанцията 2,8 астрономически единици, което е равно на 420,000,000 километра от Слънцето, няма планета, че пространството там е празно. Но много скоро се изясни, че там няма празнота. На първи януари 1801 година, италианският астроном Пиаца открива небесно тяло, което се е намирало точно в отбелязаното пространство, пространство между орбитите на Марс и Юпитер. Това тяло се е оказало съвсем малко, с диаметър от 786 километра. Следващите години се откриват там още много други небесни тела, но вече все по-малки. Празнината се попълва. За този рояк парчета, наречени „астероиди” интересно откритие е направил известният астроном д-р Олберс, един от най-ревностните им изследователи, който също е открил някой от тези хъсове. Той е намерил бърз и ефективен начин за изчисляване орбитите на небесните образувания. За тези късове той открива, че орбитите им се пресичат е една точка на съзвездието „Дева”, което му е дало правото и пълното основание да приемаме, че тези късове не са нищо, освен парчета от разрушена планета, разрушаването, на която е станало точно там, където се пресичат орбитите на късовете.
Саабей и древните звездобройци са приемали, че в Слънчевото семейство е станала голяма катастрофа, при която се е разрушила една планета, а всички други, повече или по-малко са пострадали. Тази разрушена планета те са я наричали ..Фаетон”, което ще рече „Лъчезарната”. За разрушаването на тази планета, за тази катастрофа, мъдреците от древността - великите вавилонски звездобройци са оставили една чудесна легенда, която като чете сега човек, остава с впечатлението, че се описва пред него един чудовищен атомен взрив. Древните гърци, много от тях са били във Вавилон, са вземали тази легенда, като са я преработили в угода на тяхната митология и за герои са поставили техни богове и богини. Макар и бледо, в гръцкия вариант, пак се разбира за размера на тази катастрофа. Ето и гръцкият вариант на самата легенда:
„Климена, дъщеря на морската богиня Темида, била толкова красива, че даже лъчезарният бог Хелиос - Слънцето, който всеки ден летял със златната си колесница високо над Земята, никъде не е видял по-хубава девойка. Оженил се за нея и тя му родила син - сияющ като баща си, затова му дали името „Фаетон”, т. е. „Сияющ”, но не бил безсмъртен като Него. По цял ден Фаетон играел със своя братовчед Епаф - син на Зевса. Един ден, кой знае защо, Епаф започнал да му се присмива, като му казвал: „Макар да се казваш Фаетон - лъчезарен, ти не си никакъв син на Хелиос. Ти си син на обикновен смъртен!" Като камък паднали тези думи в детската душа на Фаетон. Разплакал се той и затичал при майка си. Тя го прегърнала и го запитала защо плаче. Хълцайки, той й разказал, колко го е обидил Епаф. Вдигнала ръце Климена към Слънцето и се заклела: О, сине мой! Заклевам се в лъчезарния Хелиос, който ни вижда и чува, че Той е твой баща! Нека Той ме лиши от светлината си, ако не казвам самата истина! Иди при него в двореца му. Той ще те посрещне, като свой син и ще потвърди думите ми! Успокоен от думите на майка си, Фаетон отишъл в двореца на баща си Хелиос, видял Го отдалеч, седнал на златен трон, но не могъл да приближи при Него, защото очите на никой смъртен не могат да издържат ослепителната му светлина. Щом Хелиос видял Фаетон, зарадвал се и сиянието около Него станало още по- силно, Фаетон му разказал как Епаф всял в него съмнение, че не е Негов син. Помолил го да разсее съмнението, като му даде доказателства че е Негов Син. Ти си мой син! За да се увериш, поискай от мене, каквото пожелаеш! Кълна се в свещените води на Стикс, че ще изпълня желанието ти! Зарадвал се Фаетон от тези думи на Хелиос и го помолил да му даде само за един ден колесницата си с крилатите коне, за да премине с нея по Небесните простори. Потъмняло сиянието около Хелиос, щом чул тези думи. Умислен, той бащински го съветвал: Помисли, сине мой, преди да поискаш това от Мене! Та нима смъртен може да седи в моята колесница? Даже никой от безсмъртните Богове не може да я кара! Моите крилати коне се носят като вихър и ти нямаш силите да държиш юздите им и да ги управляваш. А пътят в началото е толкова стръмен, че ще ти се стори, че летиш право нагоре. Когато стигнеш най-големите висини, косата ти ще настръхне от страх, ако погледнеш надолу към Земята. След това, конете политат стремглаво по стръмния път надолу - към водите на океана. Откажи се. сине мой, от това желание. По пътя има много чудовища, които и теб, и конете ще изплашат! Ти искаш да загинеш!
Непреклонен бил Фаетон. Още по-настойчиво искал от Хелиос да му даде колесницата си. Не се вслушал в съвета на Баща си. Не могъл Хелиос да наруши клетвата си и разрешил на Фаетон да вземе колесницата му. Отишъл Фаетон на източния край на Земята, гдето била златната колесница на Хелиос. Впрегнал в нея крилатите буйни коне, нахранени добре с амброзия и напоени с нектар. Те търпеливо пръхтели и тропали с копитата си. Обзет от невиждана радост, Фаетон седнал в колесницата и хванал юздите на конете. Богиня Еос (Зората) широко разтворила златните врати и в миг конете полетели нагоре по стръмния път. Бясно препускали те, а силите на Фаетон не стигали, за да държат здраво юздите им и да ги управлява. Те летели без път, защото самият Фаетон не познавал пътя и не знаел накъде да ги насочи. И ето, пред конете се явил един огромен страшен скорпион, покрит с отровни люспи, който насочвал към конете и към Фаетон дългото смъртоносно жило. Изплашил се Фаетон от това чудовище, изпуснал юздите на конете и паднал по очи в колесницата. Почувствали се свободни, за да избегнат страшния скорпион, конете полетели стремглаво нагоре - нагоре... към звездите, а колесницата се люшкала след тях и всеки миг да се преобърне.
Изплашила се Богиня Селена (Месечината), като видяла как препускат в небесните простори конете на нейния брат Хелиос - изпуснати и неуправлявани от никого. Какво ли е станало с нейния брат Хелиос?
Издигнали се до висините, конете стремглаво се спуснали към Земята. От огнената колесница, буйни пламъци обхванали цялата Земя. Огънят превърнал в пепелища цветущи градове и плодородни поля. Запалили се планините, завряла водата в реките, моретата в облаци от гъста гореща пара, която се издигала над тях. Изплашили се нимфите и с плач се скрили в дълбоките пещери. Скоро реките и моретата се превърнали в пресъхнали дълбоко напукани пустини. От непоносимата горещина се изплашили морските Богове. Смърт заплашвала Земята. Тогава Богиня Гея (Земята) обляна в сълзи отправила молба към господаря на Небето и Земята, Великият Гръмовержец Зевс. О, Велики Господарю, защо допускаш да загина Аз, да загине царството на твоят Брат Посейдон? Нима тези пламьци трябва да изгорят целия свят?
Чул молбата на Богиня Гея. Великият Зевс в миг изгасил страшните пламъци, които обвивали Земята. Вдигнал тежката си десница, хвьрлил ослепителна светкавица и разбил на парчета огнената колесница. Разбягали се на всички страни крилатите коне на Хелиос. По цялото небе се разлетели огнените парчета от колесницата. Обхванат от огнени пламъци, полетял към Земята Фаетон и паднал в реката Ередан, далеч от родината си. Дълбока скръб помрачила сияещият Хелиос от трагичната гибел на сина си и цял ден не се показал по Небесните простори.
Изтъкнахме, че Слънцата се високо организирани светове, даващи светлината, живота, условията за изява на този живот, изобщо даването на много още сили, които изтичат от тях, без ние да ги констатираме и разбираме. Но ние се натъкнахме и на други фактори, които носят тъмнината, разединението, разрушението, безредието, смъртта. Изобщо да поглъщат всичко - вземането, И тук ще трябва да приемем, че също тъй има напълно изразени фактори, които създават тези противоположности. Че наистина съществуват такива светове, това е било изнесено още от Саабеи и неговите ученици, отбелязвано в свещените книги на всички народи, включително и в Библията, макар да е вяло и непълно. Там в първата глава на книгата „Битие” се казва: „В начало Бог създаде Небето и Земята - два свята. А Земята беше неустроена, безвидна и пуста - без живот. Тъмнина се разстилаше над „Бездната”. Тук в този текст, ясно е изразено съществуването на два противоположни свята, дадени в природата. Но в този текст е казано само за едната противоположност, изразена с думата „Земя” и нищо не казва за другата, висшата изява „Небе”. Еврейските първенци, които в 586 година преди нашата ера са отишли във Вавилон по покана на тогавашния цар на Вавилонската държава, известен в историята под името Навуходоносор Втори, са преписали тези текстове от Вавилонската кула - висшата школа на Халдеиските мъдреци, не са могли напълно да препишат, по всяка вероятност от невъзможността да разчетат текста и по специално написаното за „Небето”. В свещените книги на другите народи обаче е отбелязано за „Небето”, като свят, високоорганизиран, свят на светлина, хармония, радост, свят на светлината.
Наистина съществуването на светове, реални, с напълно противоположни качества и прояви на светлите Слънца, е нещо, което е било познато на Вавилонските звездобройци, които са ги наричали „Черни Слънца”. Ученият свят в наше време, натъквайки се на някои особени лъчения, стигнаха до извода за съществуването на обекти от Небесната сфера, които са невидими, не могат да се констатирате нашето зрение. Светове на притегателната сила - гравитацията е толкова голяма, че поглъща и светлината, която е паднала върху тях, затова те са тъмни. Тези светове учените сега наричат „Черни дупки” или „Колапсари”. За уверение на това те в 1962 година изпратиха спътник, снабден с рентгенов телескоп, уред, които отбелязва рентгеновите лъчи. Този уред може да констатира силови течения в небесната сфера, там, където не бяха забелязани светещи небесни тела. По-късно в 1971 година, научен колектив е успял да регистрира поток от гравитационни вълни, също там, където не е имало светли обекти. Ръководителят на този колектив Вебер е стигнал до извода, че източникът на тези вълни е породен от колосално по своя размер черно Слънце. Това беше още една стъпка кьм тази голяма загадка. Изчисленията показвали, че силата на лъчението на този източник е равно на силовите течения, които биха дали хиляда Слънца като нашето. Това откритие отначало се е оспорвало от някои учени, но само малко след това, съобщението за съществуването на гравитационни вълни от такъв характер, беше потвърдено и от други учени. В 1975 година при станалия симпозиум на астрофизиците в Мексико, един от тях е изнесъл доклад върху черните Слънца. Той е отбелязал, че на тях съществуват сили, които по своето естество са напълно непознати за нас.
При среща на едно такова черно Слънце, то със своите могъщи притегателни сили с голямо Небесно тяло - планета, то съгласно закона на Рош, законът на приливно-отливните сили, е способно да го разруши. Такова нещо е станало и в Слънчевата система, като черно Слънце с чудовищни по своя размер притегателни сили е разрушило планетата Фаетон, попаднала в зоната на Рош и е внесло разстройство в порядките на всички останали планети. И наистина в легенда. а за Слънчевият син Фаетон, се подчертава от бащата Хелиос, че по пътя има много чудовища, които теб, сине мои, и конете ще изплашат. Ти искаш да загинеш”. И по-нататък се отбелязва, че пред конете и Фаетон се е явил огромен страшен скорпион, покрит с отровни люспи. Насочил той към тях дългото си смъртоносно жило. Скорпионът - Черното Слънце, които е предизвикал катастрофата. При тази катастрофа, освен както отбелязахме, имаме разрушаването на планетата Фаетон, то и всяка една от останалите планети, повече или по-малко са пострадали, което нещо се е отразило и в техните влияния. Това нещо ще разгледаме за всяка от планетите поотделно.
Една част от късовете на разрушената планета са се разхвърчали из цялата област на Слънчевото семейство, като са станали спътници на повече от планетите, което нещо също се е отразило на планетното влияние. Другата част са останали да се въртят в орбита между тази на Марс и Юпитер,
Черните Слънца нямат законите на другите небесни образувания. Те не се движат по установени орбити. Затова всяко светло Слънце, както и нашето, е принудено да пази своето семейство от посегателството на тези демонични образувания. Ето защо при нашето Слънце имаме периоди на големи възбуди. Тези периоди не са строго определени по време, което потвърждава изложеното за безредието в Черните Слънца. Нашето Слънце е взело мерки, както в самата система, така и в Звездното тяло на човека, да поправи разрушеното в самото семейство и да отмахне възможността на Звездното тяло на човека да приема отрицателните влияния на планетните нарушения. И то успява и ще успее.
Периодите от 11, 80, 400 години, които астрономите определят като периоди на Слънчевата възбудимост, не са точни. Най-малкият период, определен като 11-годишен, е взет като среден. Всъщност периодите са от 7 до 14 години, като астрономите са взели средното от 11 години. Същото се отнася и за другите периоди от 80 и 400 години.
