2. Прометей

Когато пълзях
между бодливите храсти,
които разкъсваха дрехите ми и кожата ми;
когато пристъпвах
по острите скали,
които раздираха петите ми до кръв,
о, богове,
аз бях само едва пробуден юноша,
който не разбираше смисъла на своя устрем,
нито знаеше размерите на вашия гняв.
Когато стъпих върху свещената земя,
когато почуствувах трепета на въздуха над нея,
когато съзрях Огъня,
който тлееше над короната на Олимп,
аз не мислех, о, велики братя,
да ставам някакъв герой,
ни мъченик.
Аз почувствувах,
че пламна в мен самия огън
лампадата неволно както се запалва
до жертвената клада.
Душата ми просветна
от блясналото изведнъж ПРОЗРЕНИЕ,
което причинява шемет като силно вино.
И знаех,
че и аз горя, о братя,
ведно с Огъня, който движи колесницата на небосвода,
че съм докоснат от ръката,
коята е властна
над слънцето, месеца, звездите
и съдбата,
че съм полъхан от Душата,
която и вам дава дихание, о, богове.
Аз почувствах,
че съм само дръжката на факел,
който лети, пламнал до основата си
от височината на Олимп
към схлупените колиби, сгушени в долината,
гдето ме очакваха в напрегнато ожидание
моите братя - човеци.
И аз не мислех
ни за наградата, която можеха да ми дадат
- моите бедни братя
награждават с венци и паметници тия,
които Истините им вещаят;
след като ги отрупат с хули и избият
с камъни -
нито за наказанието, що вашата сурова ревност
могла би да ми стовари безпощадно.
Героят роб е
на своя собствен подвиг.
И ето, богове,
пред мене са блещукащите огньове
разсяти по земята със хиляди и милиони,
подобни на пламналите звезди.
На тях жените готвят и поддържат
свещения семеен огън,
мъжете любят, а децата - учат.
На тях
изковават хората своите сечива и мироглед
и смелост.
От тях научават
за искрата, която тлее в сърцата им
и прави ги подобни на вас - богове.
А под мене
о, братя,
е скалата,
която ме кара да се смея на вашето безсилие,
веригите, които не можете вече да сложите
на съвършеното дело
и орелът,
комуто омръзна моето мършаво тяло
и, ах, вашият най-опасен съдружник -
моето безсмъртие.
Но ето - знайте, братя!
без радости не съм останал нито ден:
когато сутрин
през облаците блесне засменият лик на слънцето
и топлите прегръдки ме погалят
със треперяща нега
тогава
забравям
скали, вериги и злокобни птици
и недоволни богове.
И тъй се чувствувам
свободен и палав юноша, който обича
и който от подвиг и страдание не бяга.
И сещам
как отново пропълзявам по плещите на Олимп,
как виждам трепета на Свещенния огън,
как чувствам неговия жар в моето сърце
и как,
о, богове,
ръцете си простирам да открадна
отново неговата забранена искра.
И с нея
о, братя, пазители на огъня,
да подпаля тогите, що обгръщат вашите сърца
с дребнаво, тесногърдо безлюбие.

Орион
(публикувано във в. „Братство", бр. 149, 2.ІІ.1936 г.)