8. Спомени из робското време

(По случай 50-годишнината от Освобождението на Хасково)

Зап. кап. Кадиев Ст.

(в. „Утринна Хасковска поща", г II, бр. 133, 21.I.1928 г., с. 2)

Памучните ми карвани ме правеха по-малък, отколкото бях. Фесчето с пискюля се червенееше на главата ми. Зимно време бивах обут с червени катъ­ри. Двамата ми братя бяха ученици в „централното" училище. Това бе един­ственото местно училище в града. Имаше всичко 4 отделения и два класа. Ме­не ме пъдеха даскалите. Ако ме пъдеха от класните стаи, дворът пък бе мой. Създавах не малко бели на баба Гергана, като навлизах в градинката й. Хуба­ва, чиста градинка с най-различни зюмбили, лалета, туфи, мулофи, менишкета, латинки, мехкемета, зокуми, гюлове и пр. Множество туфи от чемшир и бръш­лян, който покриваше целия зид откъм Михалакеви, разхубавяваха със зелени­ната си зиме училищния двор. Градинките бяха обградени с железни пармаклъци, а дворът бе постлан с плочи. Находящият се в двора плитък кладенец даваше възможност на чистницата баба Гергана да държи в идеална чистота както класните стаи, така и двора.

Учителите Тането (Таню Пеев) и Стоенчо (Заимов) ме галеха често из двора, но в клас не ме пущаха, защото не стоях мирен. По цели часове надни­чах по прозорците и ако учениците отвътре сричаха, сричах и аз, ако пееха, пеех и аз. А когато някого биеха [на] фалангата, аз бързо офейквах. Понякога се покатервах по сливата или зарзалията и надничах в прозорците на класни­те ученици, или за да откъсна сливи или сладкосемки жълти зарзали. Но баба Гергана ме дереше с проклятието и с хурката си. Заключваше пътната врата. Изпаднал в немилост, газех из коритото на реката, плашех юрдечките и им събирах яйцата, снесени в треволяците и върбалаците, или отивах под черков­ния мост и се катерех по коловете и гредите му.

Един есенен ден изпаднах пак в немилост пред баба Гергана и подирих забавление при моста. Там имаше няколко дюлгери, които забиваха два дебе­ли дирека. Сковаха ги отгоре с греда, на която приковаха халки. Аз се залових да им помагам. Майсторите бяха бледи и мълчаливи. Турско заптие стоеше на 5 крачки от тях. Дюкяните наоколо се затвориха. Даже вратите на трита хана се затвориха.

Улиците съвършено опустяха. Майсторите бързо събраха инструментите в торбите си и се вмъкнаха в тясната уличка. Стана ми нещо страшно. След малко се зачу откъм църквата „Св. Архангел" дрънкане на железа. Подадоха се няколко низами в кръг, а между тях - около двадесетина млади българи. Заптието ми удари една плесница и изкрещя: „Чабук евине бе пич!" Аз изпла­ках и хукнах да бягам. Отидох на другия край на моста и се покатерих на греди­те му. Групата низами и окованите във вериги българи стигнаха до моста. Пос­тавиха под куките сандъчета, привързаха въжета за куките, направиха примки, прехвърлиха ги на шиите на няколко „комити", ритаха сандъчетата и нещастни­ците увисваха на въжетата. Бесеха ги Били комити от Каршиака (Чирпанско). Едно левент момче скъса въжето. Низамите го намушкаха с щиковете си. Обе­сените нахвърлиха в кола и ги отнесоха към сиромашките гробища. Покатерих се на една черница зад заградените (чорбаджийските) гробища и оттам гледах погребението. 40 обесени се хвърлиха в един общ трап. Недоумрелите низами­те намушкваха с ножове. Никакво опело. Никой не смееше да се приближи до мъртъвците. Там отгоре, от „бедема", няколко глави с памии (черни чалми) пла­хо надничаха.

Тоя ден е имало бесилки при табаханите, при конака и на житния пазар.

Вечерта разправих на домашните си виденото и патеното. През нощта имах сепвания, бълнувания и плач. На утрото ме прекараха през кръг, куршум ми ляха, на бял камък пиках. Уплахата ми мина. Пак тръгнах след батеве.

(Следва)