6. Клекът

Когато видях първата панорама на Рила от далечината, окото ми невол­но се спря на островите от тъмна зеленина. Това не приличаше на гора: в зеле­ната маса не се отделяше нито една корона на дърво. Не беше и трева: зелени­ната беше тъмна, като че беше попила синина от самото небе.

То беше клекът.

Веднъж пътувах от Попова шапка, през Соколец към Радуил и требваше да си пробивам път с лакти между лепкавите клони на гъстата клекова гора. Слънцето засядаше, пътеката едва личеше пред мене, а ми предстоеше още дълъг път. И требваше да преживея във въображението си една нощувка всред тъмнозеления океан, напоен с терпентинова миризма, за да започна искрено да уважавам тоя кривокрак братовчед на бора.

Но след това, което преживях веднъж, трябваше да започна да го богот­воря.

Дълга редица приятели пълзяха мълчаливо към височината: огромна сто­ножка, разтегната на няколкостотин метра по лъкатушната пътека.

Заваля дъжд.

Прокапаха отначало единични едри капки, които шибаха бузата като ко­рави плесници. После по-често и по-често.

Едва смогнах да сваля от раницата пелерината и да я хвърля върху пле­щите, когато плисна истински планински дъжд.

Това не беше дъжд, който само разнообразява] впечатленията на ту­риста...

То беше самата водна стихия, развихрена, яростна, страхотна.

Нито обущата, нито чорапите бяха подготвени за такъв пристъп на вода­та. И затова, стана ми безразлично, че пътеката се превърна в страхотен по­рой.

Но и пелерината много скоро вдигна бяло знаме. Никакви малки дупчи­ци около яката ме предадоха. Напразно се мъчех да ги запушвам. Водата нав­лизаше по невидими пътища, сякаш дебнеше всяко мое движение, за да вкара към тялото ми нови пороища.

Няколко минути само и истински буйни рекички шуртяха по гърба ми.

Не остана сухо нито едно парцалче на мене, нито едно кътче от тялото ми.

Дъждът все не спираше.

Минаха часове. Настъпи тъмна нощ. Нямаше никъде наблизо нито хижа, нито какъвто и да било подслон.

Умората затягаше като в железни скоби всички съчленения на тялото.

Стомахът настойчиво напомняше за вечеря.

Нощувката предполагаше място за спане или поне за дрямка. А нямаше заслон дори за главата. На всичко отгоре задуха студен, пронизващ планин­ски вятър.

Е добре, тук аз разбрах какво значи клекът в планината.

Няколко клечки кибрит, като по чудо запазени от водата, няколко сухи книги от консерви и смолистите листа на клека преодоляха дъждовните капки.

Запали се огън.

Отначало плах, треперещ, като нас, колеблив, неуверен. После по-голям и по силен.

Грамадата от клек се разгоря и пръсна своята майчинска топлота към нас. Тя проникна през мокрите дрехи до кожата и я милваше като с нежни пръсти. Дрехите започнаха да димят, като че се готвеха да пламнат.

Лицата на окръжилите огъня приятели сияеха.

Някой започна даже да пее. Отначало сам, тихо, като че тананикаше на себе си. После подеха и други. „Ще се развеселя", „Напред да ходим смело" и други още много. Запяха всички. Душата се радваше и търсеше начин да изка­же радостта си. Макар че всички тия песни нямаха ехо: дъждът и вятърът го поглъщаха.

Постепенно започна да затихва. Ударите на капките о скалите се отдале­чаваха, както се отдалечават стъпките на полк войници по паважа. Вятърът започна да спира духането си. Бавно настъпваше спокойна лятна нощ и звез­дите се показаха между влакнестите тела на все още неспокойните облаци.

Клекът пригласяше на песента ни със своето пръщене, огънят буйно плам­теше и огнени пътеки се устремяваха към небето.

Досъхна и последното парцалче на гърба ми. По жилите пробягваше ис­тинска, неподправена жизнена прана. Стомахът прие с благодарност няколко­то къшея хляб, окъпани в цял чайник топла вода.

Когато подпрях гърба си през раницата о полегатия камък, аз ясно по­чувствувах как душата се отделя лекичко от тялото, литва към небето да търси Бога, за да Му благодари.

Господи, дали има някъде на света по-голямо щастие, запитваше тя.

Ако някога бих написал ода на Рила, не бих забравил да посветя една хубава песен на скромния клек: на същите тия тъмнозелени кичури върху лице­то на планината.

(Вж. снимки 1,2,12 от „Изгревът" том XVI, където клекът е фон на снимки­те на Учителя. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)