1. Когато Рила проговори

През годините, когато съм ходил на Рила, съм чувствувал после, през останалите "дни на годината, една особена пълнота - някаква необяснима, не­понятна, при това дълготрайна радост.

То не е било нещо конкретно, оформено, ясно, което би могло да се на­зове с едно находяще се във всеки речник име.

Не.

Някакво непредаваемо вдъхновение, някаква тиха, необикновена радост като че се събира на дъното на душата и образува нейната дълбока основа.

Сякаш самите езерни води се просмукват в нея и й доставляват живи­телна влага за през цялата година.

И не че следващите дни, като по някаква магия, ставаха по-безоблачни, нито че ръцете на Съдбата биваха по-меки. Напротив: животът си е текъл по своя отмерен ритъм и ми е носил на свой ред и препятствия, и разочарования, и болки.

Струвало ми се е само, като че самата платформа, върху която са се развивали техните драми, е била по-висока, по-възвишена, по-одухотворена и затова - по-леко поносима.

Тая година, както винаги, Рила ме прие само за няколко дни: малко, за да не мога да й се преситя, и достатъчно, за да си взема необходимата за през годината дажба.

И, кой знае защо, стори ми се, че съм някак си длъжен да споделя тая радост и с други приятели, по-близки или по-далечни.

Може би защото земята никога не е страдала от излишък на радост.