73. Елена Андреева за Учителя

73.1. Обядът пристига навреме

На 4.XI/. 1959 г., при едно посещение на лежащата на легло Елена Андрее­ва, тя ни разказа следното:

Обичам фактите. Затова, като говоря за тях, държа за тяхната истинност. Това, което разказвам, е истина.

През 1935 г., вече завършила университета по философия, получих място като прогимназиална учителка в село Макоцево, Софийско. Как си гледах ра­ботата и каква дейност съм развивала, не мога да кажа. Но мога да кажа само това, че с нарочна заповед бях уволнена „като рушителка на религията". Беше лятото на 1935 година. В София нямах квартира и гостувах в „парахода" на сестра Паша Теодорова. Аз приех уволнението със стоицизъм, дори с чувство на известна гордост - достойна бях значи за кръста на мъченичеството зарад учението и зарад Учителя.

Но чувството много не помагаше на финансите ми. Малките ми спестява­ния се стопиха като сняг през лятото и останах без никакви средства: както се казва и беше буквално вярно - без пари да си купя късче хляб. Този ден никога няма да забравя. Обед е вече, стомахът надава тревожни сигнали, а аз нямам абсолютно нищо за ядене. Помислих си: да поискам от Паша - ще ми заеме непременно някой лев да си купя хляб. Но си рекох: „Не, няма да се унижа­вам!" Рекох си: „Ще отида у В. Те сега са на обяд, няма да ми откажат, ще ме поканят да се наобядвам!" - „Не - рекох си, - това е под моето достойнство!" И си казах примирено: „Но хората могат и да погладуват малко - защо да не остана един ден без обяд?"

Бях задълбочена в тая задача и почти чувствувах радост, че съм могла да се справя с глада си, когато на прозореца ми се похлопа. Отворих. Беше сес­тра Маргарита Мечева. Тя носеше една пълна чиния с хубави, зрели, хрупкави череши и върху тях - хубава питка пресен хляб. Тя ми подаде чинията и рече:

- Вземи, Учителят ти ги праща!

Аз взех и благодарих. Няма да тълкувам как, по какъв начин Той беше разбрал моето състояние и как така правилно и навреме ми помогна. Аз ви разказвам факта, без да правя каквито и да било коментарии.

Записал: Стефан Кадиев